Джон Бърдет
Банкок 8 (48)

46.

Снощи ФБР ме покани на вечеря в италианския ресторант на брега на реката в комплекса на хотел „Ориентал“. С много състрадателност ме помоли да не се обличам специално. Самата тя беше с не маркови бели ленени панталонки, разкопчана на шията бяла риза с къс ръкав и сандали — олицетворение на простотата, както с облекчение констатирах. Поръчах си „антипасто мисто“ като начало и телешки дроб за след това. Тя копира моето антипасто, но си избра лазаня на фурна. Когато се появи сервитьорът с листата за вина, тя предостави избора на мен, може би запомнила разказа ми за Трюфо и старанията, които бе положил да ме образова в това отношение. Поръчах обикновено „Бароло“ и направих цяло шоу: клатех чашата, оглеждах я на светлината, поднасях виното под носа си, внимателно отпивах микроскопични глътчици и разнасях с език течността из устата си, докато сервитьорът ме гледаше изумено, преди да намигна на Кимбърли многозначително и да изпия остатъка най-вулгарно на една глътка. В края на краищата това си беше само „Бароло“. И двамата забелязахме, че за пръв път я накарах да прихне — много опасен момент в ритуала на прелъстяването. Със срам трябва да си призная, че не изключих чара си, както следваше да направя, което я накара да прошепне, че съм прекалено готин, за да ме опише с думи. Общо взето, търсех си белята.

— Сончай… защо ме мразиш?

— Не те мразя.

— Но се преструваш, че не ме намираш за привлекателна. Една по-проста жена би те сметнала за гей — много жени защитават егото си по този начин — но аз не съм глупава. Ти не си гей, понякога те привличам, поне на физическо ниво, после се измъкваш. И това продължава и продължава. Като диво животно си, което избягва капан. Любопитна съм.

Хвърлям поглед към останалите посетители. Три западни двойки на средна възраст, най-вероятно гости на хотела, и поне четири маси, на които седят западняк и тайландка. Сигурно предлагаме страхотен живот на всеки млад фаранг с малко пари. Трябва ти само една нощ в обиколка на баровете, за да се сдобиеш с младата богиня от сънищата си за толкова, колкото си готов да предложиш, и можеш да я поканиш на романтична вечеря под звездите, уверен, че след това ще си легнеш с нея. И всичко това без цупене и сцени, както и без никакви задължения дори за близко бъдеще. Плати й и тя може да дойде да се сбогувате на летището. Любов a-la-carte — какво повече би могъл да иска човек от едно меню?

— Не искам да се чувствам като сладолед.

— Какво?

— Погледни ги. — Обхващам с жест останалите маси. — Тези момичета не говорят английски така добре като мен. И не сърфират из интернет. И най-вероятно не са излизали в чужбина. Те не съзнават, че са само нов аромат на „Хеген-Даз“. Но са професионалистки.

Джоунс преглъща с труд. Съжалявам, че съм я докарал толкова близко до сълзите. Но тя е корава жена.

— Така ли ме виждаш? Поредната западна лигла, същата като мъжете фаранги?

Няколко секунди не казвам нищо. После отговарям:

— Никой не може да избяга от своята култура. Тя е програмирана в нас от часа на раждането ни. Потребителското общество си остава потребителско общество. Може да започвате със съдомиялни машини и климатици, но рано или късно се консумирате взаимно. Същото става и с нас. Но виждаш ли, Буда ни е научил да не сме лакоми.

— Пак Буда… — Въздишка. Само че сега е решена да не ме освободи от куката чрез смяна на темата или чрез говорене за каквото и да било.

Започвам да се усмихвам.

— На какво се смееш?

— На красотата на Буда. Виж как прекрасно е описал причинно-следствените връзки. Твоето его е наранено, затова ти не ми говориш. Може би аз ще реагирам на това, като откажа да ти говоря. В резултат ще станем врагове. Ако имахме пистолети, може би щяхме да започнем да се стреляме, отново и отново, прераждане след прераждане. Не виждаш ли колко безсмислено е това? — Отново я правя нещастна, много повече, отколкото съм очаквал. Сякаш съм я ритнал в корема в момент, когато ми е предлагала любовта си. Престъпление против живота. — Кимбърли…

— Недей.

— Кимбърли, когато майка ми била на шестнайсет години, се предложила на мама-сан, с която я запознали при едно отиване на Пат Пон. Никой не я принуждавал да го прави, родителите й не били такива хора. Но и никой не я спрял — били крайно бедни. Мама-сан я показвала в клуба всяка нощ, но отложила продаването й, докато не получила добра оферта. Девствеността се ценяла особено високо от японците и други азиатци, но най-много предложил един англичанин над четиридесетте. Много са мъжете, които разбират удоволствието да дефлорираш дете, но аз не мога. Той платил четиридесет хиляди бата — астрономическа сума. Майка ми настояла да я придружи най-добрата й приятелка, за да не се чувства изоставена. Приятелката й седяла в тоалетната, докато ставало каквото ставало. Той бил мил с нея, доколкото било възможно. Използвал вазелин, положил усилия да не я заболи, а накрая… се разплакал. Майка ми и приятелката й гледали с удивление мъжа, който бил два пъти по-възрастен от тях. Сякаш Третият свят казвал на Първия: ако това те кара да се чувстваш толкова зле, защо го правиш? Съжалявали го. Кръвта по чаршафите била на майка ми, но агонията била негова. Не изглеждал богат, изглежда, бил спестявал. Четиридесет хиляди бата са много пари, дори за чужденец. За него това трябвало да е специално събитие, празник. Може би дори бил рожденият му ден. Когато ни вкопчи гладът, мислим само за ядене. А после, когато банкетът приключи, виждаме какво представляваме.

Нещо става зад очите й. Питам се дали не съм докоснал стаения у всеки будизъм. Една тайландка би се развикала и би си тръгнала, но пред мен е американка и тя стои и страда.

Шепнешком:

— Ти никога не си спал със западнячка, нали?

— Не съм.

— И ако го направиш, ще бъдеш онази девственица на леглото, изнасилена от свиня?

— Не са я изнасилили. Знаела е какво прави. Била е горда, че са й дали толкова висока цена. И разбира се, дала всичките пари на семейството си. Ето, така изглежда тук невинността.

— Пълнолетие тук се навършва на осемнайсет години. В Щатите щеше да става дума за изнасилване, съгласно буквата на закона. И него щяха да го приберат за двайсет години. — Възцарява се продължително мълчание, по време на което атмосферата замръзва и аз схващам колко наивен съм бил. Никакъв латентен будизъм не може да има във ФБР, може би хладната ярост на една воля, на която си се противопоставил, или на един апетит, останал незадоволен: „Няма сладолед в хладилника… по дяволите!“.

— Хрумвало ли ти е, че твоята медитация може да не е особено полезна при разследването.

— Не разбирам.

— Наивност. Лукс, недопустим за полицай. Както предполагам виждаш нещата, Уорън, Брадли и онова, което са направили на Фатима, на руската проститутка… и което са се готвили да направят на един бог знае колко още момчета и момичета, та казвам, всичко това сигурно ти се струва западняшка перверзност, нали?

Изражението ми казва: „Да, очевидно“.

— Този вид екзистенциални престъпления без смисъл, без изгода, трябва да са развитие на западняшката склонност към угаждане на себе си, нали? Вариация на темата „онзи, дето изнасили мама“. Защо не поискам сметката, моята идея да вечеряме тук си имаше причина. Нека кажем, че е време за един сандвич с реалността и за двама ни.

Не прави опит да скрие арогантността в жеста си, когато извиква да й донесат сметката. Плаща със златна кредитна карта на „АмЕкс“ и съм принуден да я догонвам едва ли не подтичвайки, докато тя заобикаля басейна и тръгва през цъфналите храсти и аления хибискус, кимащ на вечерния бриз. Спираме в „Бамбук“ — джаз сцената на хотела. Джоунс поглежда часовника си, преди да ме вкара вътре. Уведомява салонния управител, че иска дискретна маса за двама до прозорец. Седалките са тапицирани, въздухът от климатика е леден, коктейлите са перфектно аранжирани в заледени чаши със сол по ръба, а в питието се усеща щедра доза текила. Дошли сме навреме за първия номер. Управителят обявява „несравнимата, зрелищна и великолепна Черна орхидея“. Някои от редовните посетители окуражително изръкопляскват, малкият оркестър взема няколко акорда и на сцената се появява самата тя.

Песента трябва да е „Бай бай, блекбърд“, но не съм сигурен. Изтъркано сантиментална може би, но чудесна, с нотка на меланхолия, която не бях забелязал. Но не бих могъл да предположа, че може да пее като жена. Джоунс се наслаждава на шока ми.

— Не е зле. Не е професионалистка, разбира се, и изобщо джазът извън Щатите е леко разочароващ, но тя не е толкова зле.

Осъзнавам, че Джоунс е глуха за особеното в гласа на Фатима. Склонен съм да го нарека сърце: „build the fire, light the light, I’ll be home late tonight, blackbird, bye“.

Или може би да не го наричаме сърце. Звукът, който тя издава, е звукът, изтръгван от сърцата, когато са разбити на парчета, които се разтварят в огромната тъга на вселената. Способността да чуеш този звук е единствената привилегия на истински депресираните.

— Така е — съгласявам се и отпивам от коктейла, — наистина не е толкова добра, колкото американка, но не е зле.

— Сега погледни вляво от теб. И не си мърдай главата, а само очите.

— Вече ги видях. — Уорън и — триумф за Джоунс, ако мога да съдя по изражението й — Викорн. Тя не знае, че ниският елегантен тайландец с тях е доктор Суричай, докато не й казвам. Тримата са седнали в полукръг зад голяма кръгла маса. Фатима е погълнала цялото им внимание и те нямат никакво намерение да поглеждат назад, но певицата в дългата пурпурна копринена рокля и тежката перлена огърлица поглежда към нас. Погледите ни се срещат за миг и тя пропуска такт. Пълна липса на професионализъм. Тя обаче бързо идва на себе си, а и оркестърът ловко помага да се замаже грешката, но не преди зад очите й да се е появил познатият ми пълен мрак. Трябват й няколко секунди и й идва по-добра идея. Тя леко накланя глава настрани, вплита поглед в моя и безмилостно запява: No one there to help or understand me, oh what hard-luck stories they all hand me^[1]… — Искам да си ходим — казвам на Джоунс, опасявам се, с гласа на момиче, което закъснява, и опитвам да скрия напиращото в гърлото ми ридание, като се навеждам и кашлям.

Изчакваме Фатима да свърши песента си и излизаме, докато останалите ръкопляскат.

— Доста скоро след като Кенеди изпратил военни съветници в Лаос, в ЦРУ разбрали, че имат проблем — разказва Джоунс, докато пътуваме на задната седалка на таксито. — Между впрочем, войната там е била водена от ЦРУ, при това от началото до края. Проблемът бил опиумът. Когато Индокитай бил под френско владичество, това изобщо не било сред грижите на французите, те въртели тази търговия като държавен монопол, като се възползвали от присъединените „складове“ във Виентян и Сайгон. При намесата на американците сработил старият безусловен рефлекс: край на опиума. Колко типично за нас да изобретяваме колелото, нали? Благородната идея просъществувала може би десетина минути и ето защо: лаоските въоръжени сили имали една уникална особеност — не се сражавали. Срещу никого, никъде и по никое време и най-вече не се сражавали със северновиетнамската редовна армия, която ги подлудявала от страх. Единствените, които проявявали някаква готовност да се бият, били хмонг, планинско племе на север, които самите лаосци биха били щастливи да видят изтребени до крак от Хо Ши Мин. Американците обичат смелостта, ние самите обичаме да се бием, обичаме и тези, които се бият, а хмонг били точно такива. Те станали любимите домашни питомци на ЦРУ, но неприятното било, че питомците зависели изключително от реколтата опиум, за да оцелеят. Разбира се, французите биха ни обяснили всичко това, ако имаше кой да ги попита, но… е, ние сме си американци, нали така? Единственото решение било да се помага на хмонг да продадат опиума си. Но понеже сме фантастични лицемери — като всички неканени отмъстители — не сме искали да си цапаме ръцете. Управлението се опитало да ограничи намесата си до минимум. Работата се свеждала до това, че те били готови да използват всеки, от когото биха могли да се отрекат след това. Предпочитали не американци. Вашият Полковник по онова време бил още младеж с жълто около устата, но пък бил схватлив. Понеже бил от Удон Тани, говорел лаоски, така че след като изкарал един мандат като готвач на аламинути, му възложили задачата да се погрижи за реколтата на хмонг в планините и да я докара до летищата. Само че като говорим за хмонг, говорим и за каменната епоха — тяхната идея за търговия е „жени за прасета“. Викорн се справил чудесно в планините, но при преговорите в низините не можел да се хване и на малкия пръст на китайците. Така че в крайна сметка брокери на продукта по градовете станали китайските търговци и по-специално кланът чю-чоу, който произхожда от Суато. Естествено. Чю-чоу са най-ловките бизнесмени на света тогава, сега и вероятно за следващите хиляда години. Те управляват тази страна… какво говоря, те вероятно управляват целия далекоизточен тихоокеански регион. Управлението не искало да има пръст в този бизнес, но от една страна, трябвало да се примирят с него, след като де факто били замесени, а от друга — в техен интерес било да не изгубят хмонг. Трябвал им дилър, който можел да се изправи срещу чю-чоу.

— Уорън.

— Силвестър Уорън бил роден в Бостън в семейство на артисти: най-обикновени нарцистични алкохолици, преминали вече пика на славата си. Единственият начин да се справят с родителските отговорности бил да наемат китайска гувернантка на минимална заплата. Гувернантката се оказала момиче чю-чоу от Суато, което едва-едва се оправяло на английски. И докато артистите стареели и потъвали в небитието, тя поела контрол над дома им. Занимавала се с всичко, включително образованието на Силвестър, което се развило по китайски маниер. За да оцелее, детето трябвало да научи чю-чоу и по този начин било забелязано от другите китайци от Суато в района на Бостън и Ню Йорк. Те видели в него инвестиция с малък риск. Животът на Уорън протекъл в близки контакти с тях. Те финансирали дипломата му по гемология, те му помогнали да укрепне като бизнесмен и пак те му давали назаем всички пари, от които се нуждаел. Цената: да бъде телом и духом един от тях. Когато в ЦРУ научили за него, той вече се занимавал с нефрит — внасял го в Щатите чрез магазина си в Манхатън. Никой не се безпокоял дали няма да има конфликт на интересите. На хартия той изглеждал като идеалния брокер за опиума на хмонг, когато той стигнел до Сайгон и Виентян. На практика той не се опитал да прецака хмонг. Давал им сносни цени за опиума. Но в същото време правел точно онова, което правел и Викорн. Създал си контакти в Управлението и просто като инвестиция в бъдещето или като подсигуровка, че на някой от Управлението му хрумнела мисълта да го измамят, събрал доказателства, разкриващи как хероиновата епидемия по улиците на Ню Йорк през шейсетте и седемдесетте е станала възможна само благодарение на това, че ЦРУ помагали на хмонг да си продадат реколтата опиум. Предполагам, че двамата с Викорн са се срещали най-много веднъж в месеца, но често комуникирали с полевите радиостанции. Викорн не проявявал желание да научи английски, затова се наложило Уорън да научи тай — за щастие, той бил един от онези, дето могат да проговорят на всеки език за един месец. Викорн се възхищавал от него през целия си съзнателен живот. Уорън правел каквото правел Викорн, но го правел много по-добре, в по-голям мащаб и за повече пари — точно както трябва да постъпва истинският янки. На всеки милион, който Викорн правел от опиума, Уорън правел десет, но по-важното било, че връзките на Уорън в ЦРУ и Бюрото отивали до самия връх. Нали не смяташ, че е станал толкова влиятелен само благодарение на парите си?

Завиваме в Уайърлес Роуд, на път за „Хилтън“. Питам се какво ще стане по-нататък и изведнъж се сещам:

— Защо не ми каза по-рано?

— Защото не исках да спуквам балона на наивността ти, докато ти не спука моя. Донякъде ми харесваше средновековната ти лоялност към твоя Полковник — тя, така да се каже, говореше много за сърцето ти… и не толкова много за главата ти. Няма нищо без нещо — не ти ли го е казвала мама?

— Да ти го начукам.

Тя слиза от колата и аз питам:

— А Суричай? Какво правеше той там?

Демонстративно повдигане на раменете.

— Да съм ти казвала, че зная всичко? — И добавя: — Да ти платя ли таксито, или и сам ще се справиш? — Навира глава в купето и почти опираме нос в нос. — За твое сведение, Уорън печели. Само седмица и няма да съм тук, за да ти преча.

Пътувам сам в колата и мислите се гонят в главата ми… шокът от гледката на Викорн в една компания с Уорън и Суричай… песента на Фатима в джаз клуба… всичко се наслагва в една картина в главата ми заедно с кошмар, мое собствено производство. Никога не бях разказвал историята на първата продадена нощ на майка ми, никога не бях споделял тази тайна, никога не я бях изтръгвал от онова болезнено място в сърцето ми, където я бях пазил. Не Нонг ми беше разказала за нея, а Пичай. Приятелката в тоалетната била Уанна, майката на Пичай, и тя беше споделила историята със сина си, който една тъмна нощ в манастира я бе споделил с мен — една нощ, когато бъдещето за нас не бе съществувало.

Шокиращото беше начинът, по който историята ме бе белязала, без да осъзнавам това, както и лекотата, с която Джоунс бе разшифровала посланието ми: да, това вероятно е причината, поради която аз още не бях спал с жена фаранг. Но ако не знаех това за себе си, какво тогава, по дяволите, знаех?

Щом се прибрах, веднага се обадих на Джоунс. Беше сънена, изненадана да ме чуе и заинтригувана от треперещия ми глас.

— Какво казва науката за профилирането? С колко време разполага Фатима?

— Преди окончателно да превърти ли имаш предвид? Не може да се предвиди. Профилирането е като предсказване на цените на акциите. Знаеш къде ще отиде пазарът в крайна сметка, но не знаеш кога. Ден, месец или година… кой знае? Защо това изведнъж се оказва толкова важно?

— Заради Суричай — казвам и затварям.

Но имаше и още нещо — нещо, на което само един тайландски полицай може да обърне внимание. На няколко маси от групата на Викорн седяха петима добре облечени китайски бизнесмени. Викорн със сигурност ги бе видял. Както и Уорън.