Джон Бърдет
Банкок 8 (30)

28.

Бях на двайсет и една и вече полицай, когато посетих Фриц за втори път. Отидох сам и не казах на Нонг за онова, което с времето щеше да се превърне в една продължаваща мисия на милосърдието. Към онзи момент той вече бе излежал в затвора повече от единайсет години и трансформацията от приветлив млад европеец в сбръчкан обитател на канавките беше приключила. С изключение на няколко зализани през черепа му косъма, вече беше напълно оплешивял. Някаква свръхчувствителност към нюансите в езика на тялото оставяше впечатление за крайна форма на лукавство, граничеща с лудостта. Независимо дали докоснех ухо, потриех нос, изкашлях се или погледнех към тавана, това водеше до инстинктивни реакции, жизненоважни за неговото оцеляване. Бях отишъл ей така, без определена цел, несъмнено в продължение на жалките опити да си намеря баща, а той бе излязъл окован във вериги иззад лабиринт от заключени решетки в своята половина от стаята за свиждане, предполагам в търсене на избавител, който би го извел по някакъв начин навън. Съмнявам се, че някога е имало двама по-разочаровани един от друг мъже… пет минути по-късно се смеехме до припадък. След ареста семейството му официално се бе отказало от него, а близките му приятели в Германия били задържани и осъдени за трафик на хероин. Присъдите им били по-къси от неговата — той беше с доживотна — но никой от тях не бе проявил желание да го посети. Тръгнах си с ясното разбиране и абсолютната увереност, че със сигурност съм единственият на тази земя, който би могъл да го спаси от полудяване.

Единайсет години по-късно идвам за шейсет и второто си свиждане. Малко преди да стигнем до наблюдателницата, нареждам на шофьора да спре, за да купя шест картона от по двеста къса цигари. Фриц пуши местни, но затворническата икономика е възприела 555 за най-ценната валута. В допълнение купувам пакет „Марлборо Ред“ и нареждам на шофьора да спре отново пред затвора, където се залавям за работа на задната седалка. Фриц има пари — по тайландските стандарти той си е направо заможен — но преобразуването на парите във власт в условията на затвора не е лесно нещо. Всеки затворник може да си отвори затворническа сметка, ако желае, но сумата, която може да тегли от нея ежедневно, е строго ограничена. Първоначално носех на Фриц част от парите му под формата на банкноти от хиляда бата, които сгъвах и пресовах толкова плътно, че да мога да хвърля поне две пакетчета през решетката в стаята за свиждане. Проблемът беше, че в затвора той се нуждаеше от по-дребни. Банкнотата от хиляда бата си е банкнота от хиляда бата, която никой не иска или не може да развали. Някои от съкафезниците му с труд удържаха на изкушението да го убият, за да я имат. Така че сменихме схемата: изтръсквам тютюна от десет цигари марлборо, вмъквам вътре плътно навити на ролка банкноти от по сто бата, насипвам в края част от изтръскания тютюн, натъпквам го и се приготвям да импровизирам, ако се наложи. Досега не сме имали провал. Полицейската ми карта ми гарантира, че ще ме пуснат с възможно най-повърхностен обиск. Другите посетители, особено фарангите, ги претърсват със събличане.

Винаги има един момент на напрежение, докато чакам охраната да го доведе. Жив ли е още, или последното пребиване е било до смърт? Може би лежи болен в затворническия лазарет, може би изживява последните си дни като серопозитивен, защото е приел да използва с някой обща игла? Дали кралят се е съгласил да го амнистира тази година? Виждам го да се задава — държи тежката верига на оковите около нозете си, сякаш е излязъл на разходка с куче. Официално в Банг Кван няма окови за краката, но тази новина по някакви причини не може да стигне до ушите на надзирателите в отделението на Фриц. Той се отпуска тежко на стола от другата страна на решетката и пуска веригата на пода. Тя изтрополява глухо.

Колкото и да е удивително, чул е за Пичай и ми изказва съболезнованията си. Процесът на състаряване, който през първите години се бе развивал драматично бързо, преди време сякаш спря, като че ли бе достигнал желаната фаза в установяването на лукавата хитрост на земноводно. Сега той прилича на сбръчкана костенурка и изглежда на произволна възраст в интервала между петдесет и двеста години. Благодари ми за картоните 555, които пазачът вече е прегледал и върнал, и оглежда изучаващо лицето ми. Знам, че не е обикновен човек и че никога няма да бъде обикновен човек, колкото и да му се иска да се превърне в един от милионите мижитурки на средна възраст, живеещи презрян дори и от самите тях живот. Долавям, че ме наблюдава с характерната за него свръхчувствителност, и знам, че вече е прочел мислите ми, не благодарение на някакви свръхестествени сили, а просто защото е развил до чудовищна степен в себе си способността да чете човешките лица.

— Знаех, че ще дойдеш днес. Видях една бяла птичка през една пукнатина в покрива и знаех, че това си ти. Вече напълно съм се превърнал в таи, нали?

— Как си?

Той дръпва веригата и тя глухо издрънчава.

— Фантастично. Повишиха ме… какво ще кажеш?

— Довереник?

— Приличам ли ти на доносник? — презрително изсумтява той. — Не, най-сетне им увря главата, че могат да се възползват от немската ми акуратност и способността ми да изпипвам нещата — сега отговарям за нашия малък район на червените фенери.

— Да не са започнали да вкарват момичета?

Свиване на раменете. Започва да говори невероятно бързо и тихо, като смахнат гений или… съвсем луд.

— Има много неща за твоята страна, които не са ти известни. Разбира се, че не са започнали да вкарват момичета — нали ще ги разкъсат на мига. Говоря за „свинефермата“. Знаеш ли, че сте големи хомофоби? Тарифата при жените е двайсет и пет пъти по-висока от онова, което един мъж би поискал за половин час, да кажем. Дадоха ми да водя счетоводството и аз, разбира се, вписвам точно парите и засичам времето. Дори сложих зумер, така че пет минути преди изтичане на времето се подава сигнал. — Той вдига ръце. — Какво да кажа? Това е чест за мен — миналата година ми възложиха проекта с хлебарките и увеличих производството хиляда процента, което естествено доведе до подобряване на храненето и здравето на затворниците — а аз винаги съм искал всеки следващ път да се представям по-добре от предишния.

Кимвам — толкова недоловимо, че в началото не може да си представя как някой може да забележи такова микроскопично помръдване — и той се почесва зад ухото. Това означава, че пазачът, седнал на стола в ъгъла на стаята, ще се направи, че не е видял нищо. Може Фриц да го е подкупил с няколко цигари 555. Изваждам кутията марлборо, избирам една от цигарите, които съм обработил, запалвам я и поглеждам въпросително пазача, който ми кима. Подавам запалената цигара на Фриц, той всмуква няколко пъти и я гаси. Усмихва ми се и казва:

— Ще си я запазя за после.

Казвам му, че този път има нещо, което би могъл да направи за мен, и той ме изслушва с типичното си параноично внимание, докато му разказвам за Брадли и моста Дао Прия. Можем да общуваме както на английски, така и на тай, защото той владее и двата езика и знае повече затворнически сленг и от мен. Като свършвам, запалвам ново марлборо и пак му подавам цигарата. Пазачът този път дори не ни обръща внимание. Фриц отново я гаси след две-три дръпвания.

Той не знае нищо за Брадли и за бездомниците под моста, но е съгласен, че в Банг Кван със сигурност има някой, който разполага с информацията, която ми е нужна. През цялото време лицето му неспокойно потрепва, ръцете му не престават да се движат, а очите му ме пронизват — искат още информация. Описвам жената от маслената картина в дома на Брадли. Тя не събужда у него никаква асоциация, докато не стигам до кхмерите. Очите му за миг присветват и аз бих пропуснал това, ако не бях трениран да следя този затворнически семафор. Досега говорех на тай, но той превключва на английски.

— Чувал съм за нея. Всички тук сме чували, понеже тя е легенда покрай кхмерите. Дори таите бандити се страхуват от тях. Тя върти някаква операция с яа-баа и използва кхмерите за протекция… или поне така се говори. Уважават я толкова, защото се е превърнала в религиозна фигура за тях. Знаеш какви са кхмерите от джунглата, но в случая те, изглежда, са готови да умрат за нея. Така поне разправят. Не й бях обръщал внимание досега. Ще видя какво мога да направя.

Задава няколко вежливи въпроса за майка ми, след което обсъждаме шансовете му за амнистия тази година. Вече съм успял да му предам всичките цигари с банкноти. Фриц е оцелял през тези години само благодарение на парите. Някой в Германия превежда ежемесечно суми в моята сметка.

Пътят от мрачните сгради на затвора към външния свят е много дълъг, много прав и свършва в обществен парк, преливащ от хибискус, орхидеи и пищно зелените дървета на тропиците. Как е възможно да не използваш това за медитация?

Когато се прибирам в пещерата си, установявам, че душата ми е изтощила капацитета си за контакт с околния свят, а освен това раната адски ме боли. Изисква се малко медитация, но така е винаги след свижданията при Фриц.

Ганджата, разбира се, по принцип не се одобрява от традиционния будизъм, но всъщност Най-великия сред хората е забранил в прав текст всякаква форма на интоксикация. От друга страна, будизмът (обяснявам го на себе си) никога не е претендирал да е завинаги твърда система от непроменящи се правила. Това е органичен Път, който автоматично се адаптира към нуждите на момента.

Навивам си дебела папироса, запалвам я и дърпам дълбоко. Започвам да филтрирам мъката. Откъсвам бинтовете от себе си — не ме е страх, че ще ми изтече кръвта — и се съсредоточавам върху болката (о, Буда, как обичах онова момче!). Не искам да ми мине, искам го него. Нагласявам болката точно между очите си, всмуквам пак от цигарата, задържам, колкото мога, потретвам. Не искам просветление, искам него. Съжалявам, Буда, обичах него повече от теб.