Джон Бърдет
Банкок 8 (21)

19.

— Ама какво съм аз… идиот? — Полковника е пиян и започва любимата си тема за разликите между Изтока и Запада, без да отговаря на въпроса ми. — Да не би да не знам, че всеки момент могат да ми завъртят едно следствие? Да не би да не ми е ясно, че някой мръсник от армията или някой обичащ да рови из мръсотията журналист може да започне да копае, когато му скимне, може да изрови разни неща — яхтата ми, малката ми къщурка на север, няколкото ми бунгалца край Самуй — и да ме посочи с пръст? Нямаше ли да съм по-щастлив с по-малко имоти и повече душевен покой? Защо мислиш държа всички тези неща пред очите на който може да ги види, вместо просто да ги продам и да скрия парите си в швейцарска банка? Защо, а?

— Защото сме в Азия.

— Именно! Ако искам да си върша работата както трябва, съм длъжен да имам чест. И моите врагове трябва да виждат бойните ми резерви, ресурсите, от които черпя. Няма начин да оцелееш на върха на плъзгав стълб, ако си смирено пикливо ченге, благочестиво местещо папки от единия край на бюрото в другия. Няма начин да не се намери някой, който ще те охули, и какво тогава ще правиш, ако нямаш пари да платиш на адвокатите си? Ако нямаш пари да купуваш сенатори и депутати, как по дяволите ще се защитиш? Как ще отвърнеш на удара?

— Трудна работа.

— Завиждах на теб и партньора ти още от самото начало, защото вие, момчета, избрахте никога да не се издигнете в службата… няма как, след като не вземате пари, нали така? Възхищавах ви се. Вярно, нямахте принос към общата каса, но аз се примирих с това. Защитавах ви пред онези, които твърдяха, че не използвате властта си. Казвах: всеки участък има нужда от едно ченге, което да не взема пари — е, ние сме късметлии, че разполагаме с две такива. Можем да си ги показваме като светъл пример за подражание — чисти будисти, наполовина монаси, наполовина ченгета. Освен това, обяснявах им, Сончай говори перфектен английски, което си е истинско съкровище за участък като нашия, да си имаме човек, когото да показваме пред чуждата преса. Колко пъти си говорил пред чуждестранните медии?

— Стотици. — Е, поне десетки. Всеки път, когато в Осми участък се разразеше скандал, достатъчно оглушителен, че да се чуе зад граница и да привлече вниманието на хората там — екстравагантната екзекуция на онези петнайсетима трафиканти е добър пример — Полковника ме изваждаше пред камерите, за да изпрати физиономията ми по международните новинарски мрежи.

— И се справяш идеално. Как беше любимата ти фраза… Обожавам я.

— „Макар Тайланд да е хуманно будистко общество, уважаващо човешките права и достойнството на своите граждани, по-богатите страни в света би следвало да разберат, че ние невинаги имаме ресурсите да прилагаме съответните високи стандарти в правоохранителната система, които, нека си признаем това, са лукс и са по кесията само на страните, индустриализирали се много преди нас.“

Полковника изръкопляска от удоволствие.

— Гениално! Споменавал ли съм ти, че лично директорът на полицията е споделял с мен колко си добър във връзките с обществеността?

— Да, казвал си ми го. Което няма да ми донесе повишение, нали? Вече сам ми го каза.

Полковника въздъхва:

— Сончай, разликата между нас, и то единствената истинска разлика, е, че ти си човек на бъдещето, а аз — на настоящето. А настоящето все още е, за нещастие… — Той прави пауза, за да изчака момичето, което ни носи още „Меконг“, още охлюви, още лепкав ориз, цяло пиле, изпечено в мед и лютив сос и накъсано на парчета, както и две изпотени бутилки „Клостер“. Тя прави почтителен и леко закачлив вай пред Полковника. Всъщност това момиче е най-красивото от всички в бара и точно то най-често сервира на боса, който сега маха с ръка към нея и се засмива, преди да продължи: — Настоящето е каквото е. И трябва да се изправяш не само срещу своите врагове, но също и срещу своите приятели… при това май по-често, отколкото срещу враговете си. Замисли се какъв е нашият участък, а? Дали е населен с изскочили от средната класа юпита, заклети интернет маниаци и спазващи законите адвокати, лекари и зъболекари?

Пропускам възможността да отговоря, защото съм натъпкал в устата си пиле и половин шепа лепкав ориз. Пилето има висока хранителна стойност, а оризът ще абсорбира лютото и алкохола. Никога не съм се чувствал толкова близо до ръба на сериозното разболяване.

— Не, не е. Нашият участък си е канавка, а правилата, които се отнасят към каналджиите, не са същите, които се отнасят до борсовите брокери. Моите хора никога не биха ми простили, ако бъда дребен като живота им. Разбира се, аз не мога да заблудя човек с твоята интелигентност и даже не се опитвам да го правя, аз не съм супермен, но хората ми се нуждаят от супермен и това изисква…

Яхта, сто бунгала и т.н., изброявам на себе си, докато той продължава да дърдори, неспособен да спре:

— Има гангстери, които дават милиони на бедните, както има и проповядващи състрадание честни хора, които не дават нищо. Кажи ми, мъдри човече, кого предпочитат бедните?

— Гангстерите — успявам да изграча.

Толкова съм пиян, а усещането в стомаха ми е толкова тревожно, че се опасявам, че ще ми се наложи да се хвърля към тоалетната точно когато дойде ред на поантата. Така и става — тя идва в момента, в който съм станал.

— Сончай, кълна ти се, че не познавам жена с описанието, което ми даде. Ако я познавах и ако тя наистина беше толкова страхотна, колкото ми я описа, щях да съм я поканил поне за седмица на яхтата… знаеш ме какъв съм. — Възрастният мъж се усмихва и маха с ръка, разрешавайки ми да вървя.

Докато бързам към надписа „Мъже“, поглеждам за миг назад и виждам как този достолепен военен, кипящ от здраве и задоволство, потупва по задника фаворитката си, която е скочила да му напълни чашата в мига, в който съм се отдалечил.

Прекарвам в тоалетната дълго, а когато се връщам в салона, шефа вече го няма. Точно в стила на Полковника е да предложи тази деликатна форма на състрадание в момент, когато човек най-малко го очаква от него — беше прекъснал един обяд, на който явно се бе наслаждавал, и бе наредил да ме отведат на горния етаж, в стаята, която момичетата използват, за да обслужват клиентите, които бързат. Не искам да спя там, не искам да гледам момичето, което ме води нагоре по стълбите, не искам да виждам майка си отпреди двайсет и пет години, но знам, че е абсурдно да изляза на улицата. От страх, че мога да оплескам леглото, докато спя, лягам на пода и заспивам мъртвешки сън, точно като курва. И след подобно угощение какво друго бих могъл да сънувам, ако не Париж?

В едно голямо кафе, съвсем наблизо до Операта, зад стъклена витрина, обхващаща три четвърти от тротоара, и сервитьори по-груби и по-арогантни, откъдето и да е било другаде в града, майка ми каза:

— Ако беше сто години по-млад…

Невинно преувеличение. Бях наблюдавал мосю Трюфо, докато бе прекосявал просторните морави на имението си в Пети арондисман, облечен в магданозено зеления си халат и приличащ точно на възкръснал от мъртвите. Сякаш оставяше съзнанието си в гроба през нощта и не можеше да се окопити и да схване, че е жив чак до обяд, когато вземаше редовната си шепа хапчета.

Нонг ми беше казала, че задълженията й в леглото не били нищо особено. Той беше просто един от онези французи, които цял живот се бяха наслаждавали на присъствието на младо женско тяло в леглото до себе си и не виждаха причина да изоставят този хубав навик само защото биологията им изневерява.

Не беше никакъв проблем да се вместим в ритуалите на стареца. Разполагахме със сутринта. Старецът прекарваше времето от обяд до един часа в преживяне първо на хапчетата си, а след това и на ежедневниците със засилваща се благодарение на приетите лекарства жизненост. После се отправяхме към един от световноизвестните ресторанти, където с него се отнасяха като с Краля Слънце. „Максим“, „Лука Картон“, ресторантът във Фошон „Ла Робюшон“ — тези храмове от евангелието на висшата кулинария бяха ежедневие за едно бар момиче и нейния син. С истинска парижка дискретност сервитьорите нито си кимаха, нито намигаха зад гърба на стареца. Обръщаха се към Нонг с „мадам“ с възможно най-почтителен тон, а аз бях „мосю“.

Съживяването на Трюфо през следобеда продължаваше достатъчно дълго, за да ми даде урок по английски, размесен с обилно използване на френски, и тук аз научих нещо неочаквано. За него единствената причина да знаеш английски се заключаваше в това да печелиш спорове с англичани и американци, за предпочитане без те да забележат това. Той ми преподаваше най-деликатните нюанси в използването на езика: ефективната употреба на сарказма, язвителния коментар от две изразителни думи, окачествяващи монолога на досадник, как да обясниш някому, че е кретен, така че това да се разбере от всички без въпросния кретен — това си беше английски за майстор фехтовач и аз обожавах този час.

Преподаваше ми също и дисциплината удоволствие. Към обяда или вечерята в „Лука Картон“ човек трябваше да подхожда с благоговение, така както се прелъстява красива жена. Удоволствието от храната беше много по-сигурно от това от секса — намигване към Нонг, насмешливо и самоиронично, което я караше да се усмихва. „Париж може и да е стара курва, но поне е петзвездна.“

Така научих, че човек винаги се разхожда преди ядене, след което взема аперитив в едно от бистрата по тротоарите. „Избери място, за бога, пълно с живот, кипящо с интрига и изневери. След това бавно се разходи до храма на удоволствието.“

Всичко около стареца ми показваше какво един ден ще ми липсва: цивилизоваността, способността да водиш разговор в общество с леки нрави, онова особено предопределение, което идва като функция на контактите в обществото. Подобно на Полковника, когото още не бях срещнал, Трюфо беше един от избраниците на съдбата — член на специалното племе, към което още тогава бях разбрал, че никога не ще принадлежа. В него обаче имаше и още нещо — някаква автентичност, към която Викорн никога нямаше да има аспирации. Всеки ден след моя урок по английски Трюфо ми прочиташе в захлас две страници от някой си Марсел Пруст. Дори Нонг беше забелязала… автентичността, не Пруст. Мисля, че тя щеше да се примири, ако беше двайсет години по-млад, защото двамата споделяха обща страст към живота без илюзии. Често я виждах да протяга ръка към него, защото и двамата знаеха, че той е пътник. О, да, можехме да бъдем много щастливи в Париж и в продължение на няколко месеца бяхме.

Неизбежното се случи през петнайсетата седмица. През нощта майка ми се бе почувствала принудена да се обади на дадения й от стареца телефонен номер, което доведе в имението линейка с кислородни бутилки и системи.

Сърдечният му удар не беше силен, но докара пасмина роднини, все потенциални наследници, единият от които бе упълномощен да съобщи на Нонг, че е време да си върви. Убедиха стареца — който всъщност изобщо не бе в състояние да спори — да се съгласи, но верен на себе си, той настоял тя и синът й да се върнат в Тайланд с първа класа на „Еър Франс“, където той имаше стари семейни връзки. Така че служител на авиокомпанията ни посрещна на летището и по време на целия полет с нас се отнасяха като че ли сме сиамски знаменитости, да кажем представители на новото поколение шоколадовокожи милиардери предприемачи. Когато излязохме в калната жега на Крун Теп и се наредихме на опашката за такси, Нонг мъченически простена. След Париж връщането към работата в баровете щеше да е особено тежко.

Събужда ме познатият призрак, който ми гризе ходилата.