Джон Бърдет
Банкок 8 (36)

34.

Събуждам се рано и прекарвам час в „Емпориум“ на Сухумвит, преди да отворят магазините. Констатирам, че започнатата от Ив Сен Лоран цветна експлозия е мигрирала в Италия, главно при Версаче и Армани, докато самият Лоран се е върнал към черно-кафявата гама. Ерменеджилдо Зеня, от друга страна, никога не е изоставял сатенирания беж, който така добре подхожда на свръхфините му вълнени тъкани. Облизвам си лигите пред двуредното му сако от камилска вълна с копчета, имитация на черупка от костенурка (около $1500), но днес вниманието ми е привлечено от ателието на Армани с колекцията му от копринено сатенени вратовръзки, кашмирени спортни сака с едно копче и карирани двуредни костюми с четири копчета. Това е по-деликатна, по-приветлива модна линия от тази на късния Версаче, но кой би могъл да отрече възторга, толкова италианската игривост (така близка на таите) във фините пепитени ризи, ризите на райе от намачкан памук и полите от плътен вълнен плат, изложени на витрината на Армани? Истинският ми порок обаче са обувките и прекарвам значителна част от времето си, поглъщайки с очи колекцията на Бали (мокасини в матов махагон, доста смело изглеждащи перфорирани спортни обувки с дебела подметка, напомнящи за времето на Гетсби — гледал съм филма — както и някои наистина фантастични женски модели с висок ток и изострени върхове, които не биха се разминали на никой друг), не че пренебрегвам Фила, Ферагамо, Гучи или крайно екзотичните изпълнения на Бейкър-Бенджи, появили се съвсем неотдавна в нашето кралство. Ще ми се да отдам на замърсяването с кръв на фаранг в мен причината за това мое съсипващо заболяване, но истината е, че го прихванах от Трюфо и Фриц, двамата заклети нарцисисти — по различен начин, разбира се — и страхотните шивачи, намесили се в критичен за развитието ми момент. Постскриптумът на ФБР да се „облека подобаващо“ ме е запратил в криза на малоценността, от която ще мога да се отърва само след известно медитиране. Истината е, че ми е писнало да съм беден — писнало е на не будиста в мен — и се чувствам отвратително, когато вземам мототакси за Хилтън, където Кимбърли вече е дошла с обичайната наета от нея кола, с която потегляме за Ривър Сити.

Седнали сме на задната седалка и аз обяснявам:

— Ривър Сити е мястото, където отиват богатите и глупавите, за да си купят източно изкуство. Там плащаш двойно повече само за мястото, на което е поставен даден експонат, ефектното осветление и школувания продавач. Това е пазар за ценители, който изглежда досущ като онзи до теб. — Известното напрежение в гласа ми е резултат от изгладената ми риза в цвят каки, белите панталони и лъснатите ми черни обувки с връзки (всички елементи на облеклото ми са не маркови, а специално обувките са особено грозни). ФБР ме оставя да играя ролята на индианец водач, докато стигнем до паркинга.

Защо имам чувството, че е планирала този момент още в кабинета си в Куонтико и е фантазирала славата, която ще пожъне, като прибере на топло Силвестър Уорън? Тази сутрин косата й отново е руса, сложила си е плътно стоящи край очите й слънчеви очила на Гучи, избрала е черен делови костюм на Лоран и е облякла блузка с отворена яка, за да покаже перлената си огърлица. От дребни перли.

— Дошла съм тук от Ню Йорк на пазар — обяснява ми тя легендата, която ще разиграем, ако се наложи. — Ти си местният ми гид Петкан.

Качваме се с асансьора на второ ниво, където Галерията на Уорън заема възможно най-доброто от стратегическа гледна точка място — право в лицето ти, щом се покажеш на вратата на асансьора. Джоунс е сбъркала за работното време. Това е от онези магазини, които не отварят преди единайсет, когато ще се появи красива жена в скъпи дрехи и ще отключи с прозявка вратата. Умните купувачи не идват да позяпат, те си насрочват час. А за най-достойните сред тях красивата жена ще отвори магазина и в полунощ. Спираме пред витрината достатъчно дълго, за да може Джоунс да демонстрира знанията си.

— Някои от нещата не са никак лоши. Онази глава на Буда определено е кхмерска и със сигурност някой я е отчупил от статуя в Ангкор Ват. Ако Уорън не разполагаше с връзките си, отдавна щеше да е в затвора, кучият му син.

Извървяваме десетина крачки до съседната витрина, където са изложени експонати от секцията за бижута и нефрит. Тя не прилича на нищо, което може да се види по бижутерските магазини в Китайския квартал или където и да е другаде из Крун Теп. Почти всичко е нефрит, в повечето случаи инкрустиран в злато. Златни и нефритови огърлици, златни и нефритови гривни, обеци. Сред зеленото море се издигат няколко по-значителни предмета, изкусно аранжирани, за да подсилят въздействието на останалите, и оставящи впечатлението, че целият магазин някога е бил охраняван от имперските евнуси в Забранения град.

— Виж онази плочка с лешояда! Забелязваш ли плешивата глава, бръчките в шията, подчертаващи излишъка от кожа в тази част от тялото на птицата? Забележи колко точно човекът от неолита, неграмотен, вероятно разполагащ с речник от стотина думи, е видял птицата, стилизирал я е и я е превърнал в предмет на изкуството, без да жертва точността в изобразяването. Повечето випускници на колежи днес са неспособни на това. Те дори няма да разберат какво им обяснявам.

Поглеждам я под око. Това е една нова нейна страна, при това изненадваща. Бях размишлявал и медитирал над кармичната връзка между Джоунс и Уорън, без да стигна до определен извод. Ясно е обаче, че Уорън й е повлиял от разстояние. Събеседникът ми в момента спокойно можеше да бъде и той. С нейния свикнал да мисли над частното мозък, тя не може да разбере важността на това и искрено вярва, че е станала експерт по далекоизточно изкуство с единствената цел да уличи Уорън. За нея би било израз на достойна за презрение слабост да признае, че Уорън е разширил кръгозора и е задълбочил познанията й още преди да са се запознали. Отдалеко той е променил съдбата й завинаги. С кой в Бюрото би могла тя да сподели страстта си към източното изкуство? Дори родствениците й рано или късно ще я вземат за особнячка и тази нейна особеност ще се превърне в житейския й път. Не смея да я предупредя, че е обречена да идва отново и отново в тази страна. Но мога да предскажа, че ще усети притегателната й сила първо чрез влагалището си. Защото пътят към сърцето на фаранга неизбежно минава през гениталиите му.

— Ооо!… Този тигър е безценен — обяснява Джоунс. — Това е големият знак — предметът, който ти казва, че собственик на магазина е кралят на нефрита. — Когато продължава, гласът й е по-висок с цяла октава: — Виж как скулпторът е изобразил напрегнатите мускули, пресъздаващи усещането за мощ, и обърни внимание на хармонията. Крайници, хълбоци, гръб, плещи, стомах — синхронизирани, майсторски пресъздадени, хармонични в едно цяло.

— Не е зелен — възразявам.

— Точно там е номерът. След около хиляда години нефритът губи цвета си. Така че тигърът може да се датира поне към ранната Западна династия Жу. Обзалагам се, че никога няма да го продаде. За ценителя подобна мисъл сигурно е убийствена. — Тя поклаща глава. — Изненадана съм, че има куража да показва някои от тези неща. Погледни присвития дракон от мътен нефрит — между другото този нюанс се нарича „овча лой“ — и виж петънцата по гърдите. Помисли си сега за гения, видял този дракон в необработения камък. Впечатляваща е и онази верижка за колан, както и плочката с божурите. Не знам… моето впечатление е, че този човек е повече от колекционер, той иска да ни се разкрие като надзорник на собствения си музей. — Тя се връща две крачки и застава точно в центъра на витрината. — Тигърът обаче си остава бисерът в колекцията. Не само е страхотна антика, а е предмет на изкуството от световна класа — каменният еквивалент на Мона Лиза… ако харесваш Мона Лиза, което не бих могла да кажа за себе си. И още нещо — той признава китайските си връзки. Виж онази красива калиграфия на стената. Йероглифът е единствен и това е символът „ю“.

— И какво от това?

— На мандарин „ю“ означава нефрит. Понеже първи са го открили китайците, може да се каже, че това е оригиналното му име. Тези три линии означават „добродетел, красота и рядкост“, с други думи, трите качества на нефрита според Конфуций.

— Виж там онова на полицата. — Посочвам й зад витрината във вътрешността на магазина.

— Дявол да ме…

— Може и да не е същият.

— О, същият е!

Ездач и кон.

В малкото кафе на долното ниво в централния комплекс, където сядаме, за да изчакаме отварянето на магазина, Джоунс казва:

— Веднъж се опитах да обичам. Наистина пробвах. Толкова много говорят за това сега, че имаш желание поне веднъж да пробваш, нали? Само че ние в Щатите отдавна сме подминали тази фаза. Според мен на първата фаза на индустриализацията бракът е все още като в неразвитите земеделски общества — искам да кажа, че продължава цял живот. На следващата фаза хората се женят и знаят, че ще се разведат. На следващата фаза ще намериш такива, които се женят, за да се разведат. А стигнеш ли Америка от двайсет и първи век, ще установиш, че любовта е дребна случка в кариерата — нещо, заради което цяла седмица си закъснявал за работа, но което вече за щастие си преодолял. Тъжната истина е, че тя е несъвместима със свободата, парите и равенството. Кой, по дяволите, би пожелал да се свърже за цял живот с равен на себе си? Човешките същества са хищници, ние обичаме да ловуваме и да изяждаме слабите, за да се почувстваме по-силни, та макар и само за момент. А ти?

Въпросът ме изненадва, отчасти защото Джоунс отново е сложила ръка върху бедрото ми. Този път не може да има никакво съмнение в посланието й и започвам да си мисля, че разговорът за хищниците вероятно е своеобразна форма на предварителна любовна игра. Потиснатото ми самочувствие заради лошо скроената ми риза в цвят каки, ужасните панталони и отвратителните ми обувки с формата на наковалня, предполагам, се вижда отдалеч. Трябва да вдигна ръката й от бедрото си, за да покажа, че не искам да бъда изяден, но вместо това трескаво започвам да търся в главата си отговор на въпроса й. Когато й отговарям, мисля за Кет.

— Някои хора дават сърцата си само веднъж. Когато изживеят провала, те се залавят с нещо, което отразява огорчението им.

Джоунс повдига вежди.

— Това отнася ли се и до мен? Станала съм преследвач, защото истинската любов ме е изоставила? — Очаквам да последва цинична кода. Вместо това тя промърморва: — Колко точно казано. — И дръпва ръката си.

Джоунс не е будистка, затова не й обяснявам безкрайния цикъл на живот след живота, всеки следващ — реакция на някакво нарушение на баланса в предишния, създаваща на свой ред нов дисбаланс и така нататък, и прочее. Ние сме само топките в пинбола на вечността.

В 11:20 вземаме пак асансьора и съм изненадан от първичното чувство в стомаха ми — чувство на очакване на сладкото предчувствие от приближаването на опасна карма.

 

 

Тя е почти на прага на частта от магазина, посветена на изящните изкуства, и обира с четка с фини пера праха от статуя в цял ръст, изобразяваща Буда от Аютая^[1]. В мига, в който влизаме, прозвучава мелодичният звън на гонг и тя се обръща към нас с вежлива усмивка. Облечена е в семпла бяла ленена блузка на Версаче, яката е разтворена, с което е постигнато усещането за сладостна уязвимост, а черната пола — вероятно също на Версаче — е до под коленете. Перлите в огърлицата й са значително по-едри от тези на ФБР, но онова, от което коленете ми се разтреперват, е уханието, което се носи от нея, ухание, чието име съм забравил, но не и марката, понеже знам със сигурност, че е на Ван Клийф & Арпел, несъмнено донесено тук от фирмения им магазин на Плас Вандом — точно магазинът, където Трюфо съблазни носа на майка ми, макар останалата част на тялото й да бе непосилна за човек на неговата възраст. Преструвам се, че кихвам, за да имам извинението да поема дълбоко от приказния аромат. (Мирисът е най-животинското от сетивата ни, казваше Трюфо, и точно като едно животно, човек може да стане жертва на изтънчен парфюм, когато попадне във вселената на парфюмерията.)

Първите думи, които се отронват от устните й, са „Добро утро“ и аз със засилващ се екстаз установявам колко точно гласът й — женствен, мек, с негроиден тембър — подчертава и съответства на физическата й красота.

Бащата на Фатима е бил черен американец, моят е бил бял американец и тук разликите между нас приключват. Аз знам, че тя изживява момента по същия начин, докато Джоунс, с достоен за уважение професионализъм, скрива изненадата, че я вижда в магазина на Уорън. Не чувам измислената история на Джоунс, че търси някои специални неща за галерията си в Манхатън, не я чува и забележителната жена, до неотдавна любовница на Брадли. Гласът на Джоунс иде някъде от далечината, но за сметка на това съвсем ясно чувам вежливия отговор на Фатима:

— О, колко чудесно, че сте помислили за нас!

Прободен съм в сърцето от деликатната й крехкост и от усещането за разтърсваща живота скорошна загуба, така подобна на моята; прободен съм също и от мисъл, която в началото ме слисва, а после намирам за ослепително очевидна. Защо не съм се сетил за това преди?

Съвсем ясно е, че подобна дълбочина на емоцията може да бъде единствено продукт на силна връзка в предишен живот, и в главата ми отеква коментарът на Джоунс за хората, дето умирали и после продължавали разговорите от мястото, на което са били прекъснати. Джоунс спира да дудне по средата на изречението, докато аз с лекота летя по излъскания под към Фатима. Имам усещането, че валсирам между статуите на Буда, докато бърборя на тай за кхмерското изкуство, от което не разбирам абсолютно нищо, както впрочем — това е очевидно — и Фатима. Тя се засмива и ми обяснява, че всъщност не работи тук и че просто замества някого, за да услужи на боса. Това вероятно е удобният момент да отворя дума за Силвестър Уорън, но аз съзнателно го пропускам. Нямам никакво желание да говоря по работа.

Джоунс се опитва да ни следва из салона и с удоволствие забелязвам, че няма ни най-малка представа какво всъщност става. Защото ние двамата с Фатима продължаваме не един разговор, а много… може би стотици, прекъснати в стотици минали прераждания. Тя е моят близнак. Думите, които използваме, нямат никакво отношение към настоящия момент, те са просто израз на опиянението ни, че сме се срещнали пак. Колко време е минало? Сто години? Хиляда? Фатима ме отвежда в отдалечен ъгъл, близо до някаква врата. Сякаш иска да ми каже нещо. Избрала е момент, когато Джоунс е поизостанала от нас. Виждам го за частица от секундата, зървам лицето му през открехнатата врата, после той се отдръпва и затваря вратата. Това е един от сприятелилите се с Илайджа кхмери — онзи с ножа. Поглеждам изненадано Фатима, но тя окуражително клати глава, за да ме успокои. Кимам, сякаш съм разбрал, макар вече да съм съвсем объркан.

След около половин час нервите ми не издържат на напрежението и съм готов да си тръгна от магазина. Тялото на Фатима ми прави вай на прага на магазина, моето тяло прави ответен вай. Така се кланят една на друга две кукли, докато кукловодите им разменят многозначителни усмивки от вечността. Джоунс върви до мен.

— Какво беше това? Разбрах, че между вас се получи нещо. Научи ли нещо полезно? Нещо за Уорън?

— Изобщо не говорихме за Уорън.

— О… но поне взе ли и адреса и телефонния номер? Някакъв документ за самоличност? Разбра ли истинското й име на тай? Можеш ли пак да я намериш?

— Не.

— Как тогава ще я открием, ако наистина не работи тук? Не искаш ли да я разпиташ? Не е ли тя последният човек, видял Брадли жив? Не е ли заподозряна? Тя ли е била в колата, която сте следили от летището до моста? — Загубва търпение. — Не искаш ли да разбереш кой го е направил?

— Знам кой го е направил.

— Кой?

— Брадли го е направил. На себе си. С малко помощ от Уорън.

Бързо вървя към наетата кола на Джоунс — шофьорът чака с включен двигател, за да работи климатикът. Джоунс се поти в жегата от усилието да ме догонва.

— Чакай малко, наистина ли… Да не казваш, че Брадли се е самоубил, използвайки… о, разбрах! Пак сме на вълна Буда, нали? Сигурно искаш да ми кажеш, че зад това стои кармата? Ти току-що се възнесе на онова място осем километра над земята, където попадат добрите тайландски полицаи, когато умрат или са объркани… или се влюбят. Имаш ли представа колко простодушно изглеждаш? Като юноша. Никога не съм виждала нещо по-непрофесионално.

— Ако не обичаш мошениците, никога няма да станеш полицай — отсичам аз.

Челюстта й провисва. Наистина е озадачена и този път е загубила дар слово.

Отново сме на задната седалка на мерцедеса и ФБР е затръшнала вратата от своята страна. Опитвам се да намеря ключа към миналите ни животи, тези на Фатима и моите, спусъка, образно казано, който ни е изстрелял в тази извечна игра на криеница.

— Мамка му! — Джоунс гледа през прозореца, докато чакаме в задръстването. — Ако се бях сетила, сама щях да взема номера й. А сега… все едно да си полицай в Древен Египет.

— Помниш ли? — Опитвам се да скрия подсмихването си.

Тя продължава да негодува в лявото ми ухо, а аз се опитвам да разплета потоците кармична информация, които струят през главата ми. Никога преди не съм изпитвал нещо подобно — никога толкова силно.

— Трябва да умееш да прощаваш — казвам. — Това е единственият път назад.

— По дяволите, ще науча номера й. А ако имах право, щях сама да я прибера за разпит. За бога, тя е връзката. Толкова ли не можеш да го разбереш? Връзката между Брадли, Уорън, нефрита и мета. Ако я натиснем, ще решим случая за пет минути и ще мога да се махна оттук. А сигурно щях да мога да закова и Уорън покрай другото.

Наредила е на шофьора да направи обратен завой. Чакам в колата, докато тя тича към асансьора за галерията на Уорън. Затворил съм очи и медитирам. Когато след няколко минути се връща, дрехите й са подгизнали от пот, а мускулите на челюстта й играят.

— Тая кучка е затворила магазина и е избягала. Сега вече наистина я изгубихме.

— Така ли?

Тя вдишва и издишва дълбоко. След това се обажда с измамно спокоен глас:

— Имаш ли да съобщиш нещо ново? Например след дългия ти разговор с Илайджа снощи? Нищо интересно ли не научи?

— Всъщност научих, при това нещо критично важно. Уилям Брадли никога не е споменавал за Фатима пред брат си. Илайджа не е знаел за нея, докато не се е обадил на мобилния телефон на Уилям след смъртта му.

— И това за теб е критично важно? — Тя потрива челюст, с онзи поглед, с който американците в чужбина са така добре известни — дето казва „Това не може да бъде“. — Знаеш ли, я по-добре ми кажи къде искаш да те оставя, защото онова, от което имам нужда в момента, е една голяма доза шибана западна култура. Ще си се върна в моя „Хилтън“, ще си поръчам да ми донесат американска храна в голямата ми стая с хубавия климатик и ще гледам Си Ен Ен, докато не си спомня коя съм. Знаеш ли, това е земя на магията. Едва когато дойдох тук, започнах да уважавам изобретателя на логиката, защото преди логиката, мисля, целият свят е бил такъв.

— Това е вярно — съгласявам се. — Магията предхожда индустриалното общество.

Стоя на тротоара и гледам колата на Джоунс да се влива в задръстването на Рама IV. Малко ми е жал за ФБР и вярата й, че в човешкото съществуване има нещо логично. Предполагам, че това е една от заблудите на Запада — културна деформация, причинена от всичките машини, които те не спират да изобретяват. Прилича малко на избора на мелодия за позвъняване за мобилния телефон: логически лабиринт без смислен изход. Логиката като средство за отклоняване на вниманието. Честно казано, нямам търпение по-скоро да настъпи онова голямо изместване на властта, за което говореше настоятелят на манастира. Мислите ми се връщат на Фатима. Кхмерът обаче е загадка.

 

 

Истината за човешкия живот е, че през по-голямата част от времето няма какво да се прави, поради което мъдрите мъже — и жени — са развили изкуството да не се прави нищо. Връщам се в хотела да медитирам. Трябва да си призная с известна доза удовлетвореност — от която обаче трябва да се отърва, за да мога да продължа по Пътя — че съм решил случая (поне най-общо). А и истината е, че има още доста неясни моменти. Змиите и Уорън продължават да са обвити в мистерия. Също така не ми е съвсем ясно как ще ми се открие възможност да убия Уорън. И как да постъпя с Фатима? На път съм да разбера за змиите, когато телефонът изблейва. С мъка сдържам раздразнението си, когато виждам на дисплея, че е ФБР.

— Ъъ… виж, искам да ти се извиня. Държах се крайно непрофесионално. Постъпих точно както са ни учили да не постъпваме. Изпуснах си нервите и се държах арогантно. Виновна съм. Културният шок сигурно е по-силен, отколкото предполагаме. Но имах усещането, че потъвам. Никога досега не съм се чувствала… сякаш съм на място, където нямам опорни точки. Или по-скоро, където онова, което си мислиш, че са опорни точки, на практика се оказва илюзия. Не знам дали се изразявам ясно…

— Мисля, че бележиш прогрес. Това, което описваш, е духовно изживяване. — Не допълвам: „Добре дошла в истинския свят“.

— Не се дръж покровителствено с мен само защото аз съм се държала с теб така. Помислих си, че можем да обядваме заедно и да поговорим за случая.

Не искам да говоря за случая. Решавам да използвам димна завеса.

— Трябва да отида утре до една ферма за крокодили в Самутпракан. Ако искаш, можем да го направим заедно, с колата ти.

 

 

Същия следобед в Банг Кван научавам, че вчера Фриц е бил пребит и сега е в болница. Отказват да ми разрешат свиждане, докато не ги заплашвам, че ще ги дам под съд за възпрепятстване на полицията. Намирам го в отделение предимно за умиращи от глад или болести (тук спинът продължава да е най-големият убиец). Лежи подпрян на възглавница, с превързана глава, левият му крак и дясната му ръка са с шини. Мисля си, че този път няма да се възстанови, че тялото му е прекалено слабо, за да издържи на такова наказание, но когато приближавам, с изненада го виждам да се усмихва. Очевидно в добро настроение.

— Какво стана?

— Молбата ми за амнистия бе удовлетворена.

— Страхотна новина. Но имах предвид боя.

— На кой му пука! Не ме ли чу? Амнистираха ме. Кралят вече е подписал, сега е въпрос на няколко дни.

— Радвам се. Тогава за какво искаше да ме видиш?

Той прави знак към крака и ръката си.

— Не мога да ти кажа. Съжалявам.

— Няма нищо, разбирам те.

Прави ми знак да се приближа по-близо до него.

— Не е заради боя. Амнистията. Предупредиха ме, че може да бъде анулирана. Надявам се, че разбираш.

Кимам енергично. Не искам да застраша по никакъв начин излизането му, дори да става дума за всички улики на този свят. Оставям на масичката до главата му редовния пакет изтърбушено „Марлборо Ред“.