Джон Бърдет
Банкок 8 (45)

43.

Въпреки впечатляващите й пози имам усещането, че черупката се е пропукала. Усмивки, намръщвания, жестове — фрагменти на личността — идват и си отиват, сякаш извлечени от паметта, докато междувременно нещо съвсем различно, нещо не съвсем човешко, е поело контрола над нея. От време на време ми се струва, че ме гледа гневно, но после разбирам, че това е пълната чернота зад погледа, когато позата не успее да постигне целта си.

— Срещнахме се във влака за Чиан Мей. Вероятно не е необходимо да ти казвам защо отивах в Чиан Мей. Бях на двайсет и седем и ми беше писнало от баровете в Банкок. По това време момчетата вече бяха спрели да умират от СПИН, но тръпката беше изчезнала. Клиентите бяха предимно свине, бели свине. Белите гейове, вилнеещи из Югоизточна Азия, не бяха от най-загрижените. Взех влака за Чиан Мей, защото се надявах сцената там да е по-различна. Говореше се, че всички били толкова дрогирани с опиум или хероин, че изобщо не се налагало да работиш. Да ти описвам ли какво бях: млад нехранимайко, същество без самоуважение, беден, кльощав, женствен, но с пишка, без цел и ориентир, боклук край пътя. Но можеш ли да си нещо по-различно, след като си наполовина негър и си роден тук? Таите са най-големите расисти на земята, те презират негрите. Те дори гледат накриво чистокръвните таи, ако имат тъмна кожа. Погледни ме… аз съм доста тъмна… И понеже бях не какъв да е, а точно такъв тип гей, реших да се поглезя и си взех първокласен билет в спален вагон — очаквах да съм сама в купето. Наслаждавам се на цигарата и за хиляден път онази година обмислям самоубийство, когато вратата на купето се отваря и се появява той — великолепен чернокож гигант, когото никога не бих взела за войник по начина, по който беше облечен и се движеше, ако не беше голямата му зелена мешка. Изглеждаше към четиридесетте, което винаги е било любимата ми възраст за мъжете, и разбира се, след като беше черен, можех ли да не направя връзката с бащата, когото никога не съм виждала? Идеално попадение. Помислих си: Америка трябва да е чудесна страна, щом един толкова черен може да израсне пълен със самоуважение, безгрижен, с чувство за принадлежност, та дори сред толкова много бели. Разбира се, дарих го с най-очарователната си усмивка, без да очаквам никакъв резултат. Той обаче ми се усмихна в отговор, извини се, че ме е обезпокоил, и обясни, че имал резервация за съседното купе. Казах му: „Няма нищо, мили“. Точно като курва. Реших, че това е всичко, развитие няма да има, защото той изглеждаше с права резба… нали разбираш? Обикновено, когато говориш по този начин с нормален, това го отблъсква, дори го отвращава. Той обаче ме дари с прекрасната си усмивка и попита може ли да седне за кратко. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. — Дълбоко поемане на въздух. — Няма да те занимавам с гадориите на Чиан Мей. Бог знае защо човек като него е трябвало да ходи там, ако не е било на екскурзия. Но Бог знае защо той е с мен. Той така и не ми призна, че съм му бил първият, но аз веднага разбрах, че не е гей. Нека бъдем откровени по този въпрос: има всякакви хора и някои мъже, които обичат секса, в един момент от живота си решават да експериментират. Мисля, че неговият случай беше точно такъв. Според мен беше имал жени през целия си живот и беше стигнал фаза, в която се питаше струва ли си всичко това, нали разбираш? Може би онова малкото, което му е липсвало, е можело да му бъде дадено от мъж? Аз обаче си казах: и толкова ми стига, прекарвам си страхотно в хубав хотел с мъжа на моите сънища и когато всичко свърши, ще ми останат само прекрасни спомени, нещо, което да ме избута до следващата катастрофа. Забелязвам обаче, че той се притеснява да е с мен навън. Да ти кажа истината, така и не излязохме от стаята заедно. Той отиваше да хапне или да пийне сам, аз го правех отделно от него. Социално беше голям темерут. Е, нали беше морски пехотинец. Ясно беше, че изживява драма, но противно на очакванията ми, не ме захвърли след първата нощ… Но след пет дни ме натири. Казвам му: „Окей, дарлинг, за мен беше прекрасно и ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало в живота. Между другото, можеш ли да ми помогнеш с десет хиляди бата, че малко съм закъсал с наличните?“. Извървяваме онази унизителна разходка до банкомата, той ми дава парите в една странична уличка и се разделяме завинаги… или поне така си мислех… След два дни дойде. Беше претърсил всеки гей бар в града и накрая ме намери, за мое щастие. Тогава разбрах, че с този прекрасен мъж става нещо ужасно. Гигантът стоеше пред мен с очи плувнали в сълзи и ме гледаше. Разбира се, че бях готов да направя всичко за него. Абсолютно. Ако беше казал: „Вземи този нож и си прережи гърлото“, нямаше да се поколебая. Може да се каже, че и аз изживявах нещо за пръв път: любовта.

— Но той така и не можа да свикне с факта, че си мъж?

— Да. Но може би е по-вярно другото: той така и не свикна с мисълта, че е обратен. Първите две седмици се държа, но аз виждах приближаването на кризата. Питах се какво ли ще направи с бедното ми тяло. Когато се пречупи. Такива като мен усещат тези неща, защото това е, така да се каже, професионален риск: един мъж на средна възраст, който не може да приеме онова, в което съзнава, че се превръща… какво прави тогава? Питах се дали ще му причернее и ще ме убие с могъщите си мускули… не че ми пукаше. Този начин да си отидеш от живота ми се струва еднакво добър с другите. Онова, което за него бе жалко и мизерно, за мен бе връхна точка в живота ми. Когато си спомнеше, че е бил щедър и свестен американец, можеше да е удивително добър с мен. И аз просто го обожавах. Обичаше да пуши ганджа и аз му свивах джойнтове. После започна да пие. Не мисля, че беше пил много, преди да се срещнем, но скоро можеше да изпие бутилка „Меконг“ за един час. Помниш ли онази песен: „Мразя се, че те обичам“. — Въздишка. — Вярвам, че наистина ме обичаше, поне в началото. За него аз бях в известен смисъл нещо като освобождаване. В края на краищата той цял живот бе преследвал жени с единствената цел да ги вкара без губене на време в леглото си и не беше получил нищо от това. Аз поне го разбирах. Тогава в мен имаше достатъчно тестостерон, за да зная как мисли един мъж. Вече съм загубила тази способност. Но той не ме би. Не ме удари нито веднъж. Дори сексът, който правехме, не беше нещо особено. Доминираше, разбира се, но той беше по-скоро императорът, очакващ да бъде боготворен, отколкото садистът, изискващ подчинение. Надявах се в себе си нещата някак да се оправят. В края на краищата той говореше, че ще се уволни от армията, и искаше да остане в Банкок, така че си мислех: „Защо не се разкриеш? Какво толкова можеш да загубиш? Прекарай остатъка от живота си в мир и любов. С мен“. Щях да се грижа за него. Господи, как щях да се грижа за него! Но, разбира се, не се случи така. Нещата никога не стават както ни се иска. Винаги има нещо, което ни дръпва надолу, и то точно когато сме смятали, че сме се спасили.

— Занимаваше ли се с нефрит по онова време?

— О… нефрит… да, нефритът. Да, беше започнал да се занимава. Мисля, че една от мечтите му за след армията беше да започне търговия с нефрит. Според мен, когато е ходил в Йемен и всички онези ужасни места, си е фантазирал как ще се върне в Тайланд и ще започне да изнася скъпоценни камъни и нефрит за Щатите. А може би и сам е щял да прави бижута. Господи, това беше като аз да си фантазирам, че един ден ще стана морски пехотинец. Не съм експертка, но по скромното ми мнение, тук е невъзможно да се приближиш до търговията със скъпоценни камъни, ако не си китаец или с много добри връзки с китайците. Но не исках аз да му го казвам, разбира се. Помагах му, но с някакво чувство на обреченост.

— Помагала си му?

— Той имаше нужда от преводач. Разговаряше с най-различни хора, включително хора от планините и хора от моя народ, карен. Така че му бях много полезна. Превеждах му на тай и на карен и обратно на английски. По онова време можех да говоря английски на нивото на бар момче, несравнимо по-зле от сега. За което съм му благодарна… Стигнахме дотам, че дори купихме няколко необработени къса нефрит и ги дадохме в Китайския град на занаятчиите да изработят няколко дребни украшенийца. Накрая се наложи да му кажа, че ни се смеят зад гърба. Нефритът, който беше купил, се оказа трета категория, а чертежите му бяха… е, да кажем, не бяха световна класа. Онзи пенис на уебстраницата му е най-доброто, което е правил някога. Неслучайно — моделира го, гледайки своя. Дори аз започнах да се питам с всичкия ли си е — как беше възможно да вярва, че ако направи уебстраница с един голям заплашителен хуй, това ще промени живота му? Колкото и да е смешно, мисля, че онази страница бе моментът на неговото изпълзяване от дупката, неговият начин да обяви пред света какво е той: един чудесен, прекрасно оформен хуй… Но после нещата отново тръгнаха надолу. Беше взел назаем много пари, за да купи нефрита и да му го обработят. Мислех, че се е обърнал към банка или нещо подобно, и изобщо не ми хрумна до момента, в който вече бе много късно, че ще отиде при лихварите чю-чоу. Наистина, страшно тъп трябва да си, за да постъпиш така! Дали не е предполагал, че ще му дадат заем на специални условия само защото е морски пехотинец? Може би е смятал, че президентът на САЩ ще изпрати самолетоносач, ако той има неприятности с лихварите? Понякога беше непростимо наивен, ако ме разбираш. Обяснението сигурно е в това, че след като е бил морски пехотинец през по-голямата част от живота си, имаше неща, направо пред очите му, които не можеше да забележи. Тогава пушенето на ганджа и пиенето започнаха да излизат извън контрол. Един-два пъти се наложи да търси медицинско, защото не можеше да се яви на работа. Ужасяваше се, че случайните проверки за вземане на наркотици един ден ще го изловят. Тогава се обърна срещу мен, започна да ми натяква, че съм провалила живота му, наричаше ме с онези имена, с които наричат бар момчетата, когато мъжът започне да изперква. Но дори тогава — трябва да му го призная — не ме удари. Мисля, че по натура не беше човек на насилието. Не и ако някой не го принудеше да прибегне до насилие. Но тогава още не знаех това. Съзнавах само, че късметът ми отново ми е изневерил. Макар вината да не бе моя, донякъде смятах, че аз съм виновна за нещастията, стоварили се на главата на мъжа, когото обичах. Убедих го да се молим заедно. Аз бях християнка, той също беше християнин… но в началото му беше трудно да схване, че хора като мен могат да са вярващи. Молехме се и сега си мисля, че по някакъв начин това направи нещата още по-зле.

— Как?

— Защото той наистина започна да се вживява в молитвите, купи си библия и започна да ми държи проповеди за пътя към избавлението. Продължаваше с часове, обикновено след като изпиваше бутилка „Меконг“, а аз седях в краката му и шепнех колко го обожавам. Беше досущ като онези американски проповедници, които дават по телевизията — с всичките емоции, напрежение и увереност в Божията благодат. Ние, карен, сме религиозни хора, обичаме боговете на всички и сме приемали всякакви мисионери: християни, будисти, мюсюлмани. Били сме гостоприемни към тях, вярвали сме на всяка тяхна дума и никога не сме се задълбочавали в противоречията. С други думи, за него аз бях идеалната публика. Правехме го по няколко пъти на седмица — след ганджа и уиски — когато чувствахме, че вратите на рая всеки момент ще се отворят и ще влезем право през тях. Трябва да имаш предвид, че в онзи момент натискът върху него беше голям. Лихварите бяха започнали да губят търпение. Не искаха да го убиват, разбира се, но го товареха с двайсет процента на месец, а при тази лихва нещата бързо излизат от контрол. Звъняха му по телефона в три през нощта и английският на този, който му се обаждаше, бе толкова лош, че се налагаше аз да вземам слушалката и да го карам да повтори заплахите си на тай, за да мога да му ги преведа. Не бяха нищо особено — обичайните обещания какво ще направят с тялото и лицето му… най-вече с лицето му. Тези хора не са глупави, много добре познават слабите места на клиентите си.

— И по това време ти все още беше…

— Още бях мъж? О, да. Промяната при мен дойде по-късно. Но тогава вече бяхме решили, че ще започна да вземам естроген… нещо като семейно решение. Лежахме в леглото една нощ, пияни, той ме галеше и аз го попитах би ли искал да имам цици. Не се беше замислял за това. Помня, че дори трепна. Може би тогава видя решение на поне един от проблемите си. Ако аз станех жена, тогава той преставаше да бъде обратен, нали така? Но не това имах предвид аз. Аз просто предлагах естроген като…

— Сексуална добавка?

— Точно. Така че намерих отнякъде и готово — започнаха да ми растат цици. Ефектът върху него беше много особен. Според мен тогава той разви онази идея фикс да променя тялото ми. Казвах му: „Мили, започвам да се чувствам като парче нефрит, върху което някой работи“. Той се смееше, но това бе истината. И най-странното е, че точно тогава нещата започнаха да се оправят. Каза ми, че с него се е свързал някой от големите в търговията със скъпоценни камъни в Щатите и че това ще му даде шанс да се намеси в истинския бизнес. Нищо значително в началото, но поне светлина в тунела. На всичко отгоре този бижутер — той така и не ми каза името му тогава — щял да плати дълговете му. Господи… сякаш всички облаци над главите ни се разкъсаха и то само благодарение на голямата клечка от Америка, онзи бижутер, който срещнах едва много, много по-късно, но който имаше навика да идва по бизнес веднъж месечно в Крун Теп и двамата с Бил отиваха някъде — предполагам в неговия хотел — и цяла нощ уточняваха бизнеса.

— Цяла нощ?

— Да. Не че нямах подозрения. Е, знам, че е нормално, когато някой дойде тук от Япония или Запада, да бъде позабавляван в традициите на Банкок, след като свършат преговорите. Не бих казала, че имах нещо против. Дори смятах, че това ще му се отрази здравословно. Не за друго, а защото знаех от думите му, че този бизнесмен май обичал жените, и си представях, че ако Бил също погони курвите за форма, това може да му е от полза. Защото той все още не се бе излекувал от травмата, че има връзка с мъж. Може би му трябваше някакъв баланс. Както и да е, бижутерът се превърна в човек номер едно за нас и трябваше да му осигуряваме всичко, което пожелаеше. По същото време в дома ни започнаха да се появяват различни неща. Истински сребърни прибори за хранене, керамика, изделия на местните занаятчии — неща, които от неграмотност тогава смятах за безценни, но които се оказаха само боклуци от склада на бижутера.

— Те заедно ли ходеха по баровете?

— Не мога да кажа. Онзи беше толкова богат, че според мен не беше проблем да си купи най-качествената плът на пазара, възможно най-скъпата, и да поиска да я има направо в хотела си. Бил спомена за руски сутеньор и някакви сибирски проститутки.

— Как изглеждаше Бил след тези забавления?

— В началото ми се струваше развеселен. Разказваше, че богаташът бил много уважаван, срещал се с президенти, сенатори и конгресмени и бил наистина човек на крайностите. Не навлизаше в подробности, за да не ме нарани. Човек със замах. Обаче веднъж го нямаше три дни, а като се върна, беше съвсем различен човек.

— Различен?

Мълчание.

— Съвсем друг. Сякаш беше изгубил душата си. Дори ми го призна. Напи се, пуши много ганджа и започна да къса библията. Каза: „Аз се моля за милост и изкупление, а ми изпращат дявола. Така че сега работим за дявола. Но може би има само дявол, а всичко останало е измислица за деца. Това ми каза той. Било детска измислица“. И ме погледна. Погледна ме и продължи да къса библията.

— И тогава ти започна да вземаш естрадиол?

— Тогава трансформацията ми премина в сферата на висшите технологии. Естрадиол. Компютърни програми, медицински речници, нюзгрупи в интернет.

— А доктор Суричай?

— Да, след няколко месеца се появи и доктор Суричай. Бил седеше с часове пред компютъра, играеше си с тези… програми, скици, цветни картинки с анатомията на мъжа и жената, разместваше ги, изрязваше нещо и залепваше друго нещо, а аз седях зад него, прегръщах го, обожавах го и му казвах: „Да, мили, дай ми тези цици, ще направя всичко, което поискаш от мен. Можеш да ми сложиш дори три цици и две путки, ако ти харесва“.

— Проектирали са те?

— Точно така, проектираха ме. Изобщо не ми пукаше. Бях страшно поласкана, че моят мъж не може да извади тялото ми от мислите си. Пет пари не давах, дори ако имаше намерение да ме превърне в самия дявол. Та какво беше направил дотогава Бог за мен? — Бързо проблясване на големите черни очи. — За мен беше по-важна самата промяна. Имах усещането, че съм бил роден и израсъл в ада, а после внезапно съм преместена в рая. Бях намерила любовта, имах дом, имах усещане за принадлежност… за пръв път в живота си. Май виждам в очите ти, че знаеш за какво говоря, нали?

— Да.

— Когато изживяваш такава трансформация, усещането е сякаш вървиш във въздуха. Не можеш да повярваш на късмета си.

— Но ти си знаела, че не се вписваш в стандартния профил на транссексуален? Не си вярвала, че си жена в капана на мъжко тяло?

— За тези глупости ли ми говориш? По това се захласват само фарангите. Тук, в Крун Теп, ние вече имаме тела на модели — момчетата на улицата са готови да изрежат всичко, да си добавят всичко и да пият каквото им се каже. Ние сме бъдещето, дарлинг. Фарангите могат само да ни догонват. Знаеш ли, според мен скоро те сами ще зарежат тези психологически дивотии, особено след като видят колко пари има в това.

— Но не може да не си мислила за критичния момент, когато човекът с ножа е щял да изреже всичко излишно?

Свиване на раменете.

— Не бих казала. Правех го в името на любовта. Ти си бил дете на улицата и не може да не знаеш какво е да нямаш нищо за губене. А и не ставаше дума за загуба. Та той ме превръщаше в богиня.

Изключвам диктофона. В главата ми отеква риторичният въпрос на доктор Суричай: „Какво означава транссексуален? Средновековен евнух, натъпкан с естроген?“. Дали Фатима си задава този въпрос поне от време на време в момент на съмнения? Включвам пак диктофона.

— Но ти не си направила никаква връзка с бижутера?

— Не, но се досещах, че поне в началото парите идваха оттам. После Бил използва връзките на бижутера, за да организира търговията с яа-баа, и тогава парите трябваше да идват оттам. Но нали знаеш, изведнъж се оказа, че няма време за безпокойства: започнах да вземам лекарства, да ходя на лекар, Бил се залови с шията ми — адамовата ябълка и после гласа ми… и изобщо цялата история с дявола някак избледня за известно време. Мисля, че Бил бе решил да не мисли за договорката си с бижутера — каквато и да беше тя — поне за известно време.

— Ти кога разбра?

— Ами… операцията на Бил с яа-баа не се развиваше според очакванията му. Пратките идваха на два месеца. Отивахме до терминала за вътрешни линии, за да ги получим. Придружавах го просто в случай, че му потрябва преводач. Наркотикът минаваше през някакъв бирмански генерал, който имаше грижата да плати на границата комуто трябва, и после през местен синдикат. Задължението на Бил беше да го пренесе от летището до бездомниците под моста. Те са карен, а аз имам здрави връзки с племената в джунглата по границата. Всъщност синдикатът не се нуждаеше от Бил освен за тази отсечка от летището до моста Дао Прия. Все пак щеше да изглежда доста странно, ако на летището се появи някой лумпен, за да получава на всеки два месеца голям лъскав сандък, докато един американец явно не можеше да събуди подозрения. Истината е, че приносът на Бил в цялата схема не беше критично важен, поради което той не беше незаменим, а следователно и неговият дял не беше нищо особено. Аз обаче научих едва неотдавна, че трафикът не му е носил много пари, въпреки поемания риск. Защото все пак хванеха ли го, щяха да го тикнат до живот в Банг Кван, нали?

— Вероятно. След пет години щяха да го прехвърлят в Щатите, но той щеше да доизлежи присъдата си там. Рискът, който е поемал, е бил голям.

— Точно така, казвах му го — голям риск за малко пари. Опитвах се да му бъда като грижовна съпруга. Но вече беше започнало да ме гложди любопитството. Ясно беше, че доктор Суричай и модерната му болница не струват евтино, ясно беше, че яа-баа не се изплаща толкова добре, най-сетне ясно беше и че джунджуриите, които правеше за бижутера, също не са толкова ценни… така че откъде все пак идваха парите?

— И това събуди подозрението ти?

— Не, нямах съмнения какво точно става. Известно ми бе, че в живота на Бил има цяла една страна, за която не знам нищо, но нямах представа каква е тя. За известно време наистина се чудех колко сериозен е бил, когато ми каза, че бижутерът е въплъщение на дявола или поклонник на дявола… и дали няма някаква черна магия, с която се занимават двамата. Допусках дори, че Бил може да го изнудва. Няколко пъти го питах направо: „Откъде вземаш парите за лекарствата, за доктор Суричай, за болницата и всичко останало?“. Но той ми казваше да не се безпокоя и че пари имало.

— Но ти някак разбра, нали?

Мълчание. Тя седи на дивана, аз седя в голямо кресло.

— Мислиш, че аз съм го убила, нали, дарлинг?

— Зная, че си го убила.

— Наистина ли… малката аз? Та как бих могла да се оправя с всички онези змии? Хайде, детектив, не схващаш ли, че това изисква цяла армия змиеукротители?

Тя става, точно както би станала жена, елегантно, с еротичен намек в поклащането на ханша, и го прави напълно подсъзнателно. В настъпилата тишина не мога да не призная, че в нейния случай операцията е излязла напълно сполучлива. Не е чудно, че доктор Суричай толкова се гордее с нея. Само от този ъгъл, като гледам отдолу към шията й, мога да забележа мъничкия белег, за който ми спомена. Ставам на свой ред и тя ме изпраща до вратата. Мисълта да я убия ми изглежда нелепа. Попаднал съм под магията й и тя съзнава това. Накланя леко глава и прошепва:

— Няма ли да ме убиеш днес? — Въпросът ме изненадва, защото си помислям, че може да чете мислите ми. Тя се накланя към мен. — Нека аз ти помогна, като убия бижутера, а после ти направи с мен каквото пожелаеш. Не ме е грижа. — Внезапно ме хваща за брадичката и надниква в очите ми. — Ти си архат, защо искаш да рушиш кармата си с безсмислена вендета? Светът се нуждае от теб. Остави дявола да убива вместо теб.

Опитвам да се освободя, но ръката се превръща в стоманени клещи.

— Ти разбра още първия път, когато ме видя в магазина, нали? Аз съм твоята половина, дарлинг, ако единият от нас е на този свят, трябва и другият да бъде. Аз съм тъмната ти страна. Мисля, че съзнаваш това. Убий ме, ако решиш, но тогава ще убиеш и себе си.

Отваря вратата и аз изскачам навън. Озовавам се между китайските богове — пазители на вратата. Няма време да я питам за апартамента, който според чиновника в Министерството на строежите е купила на свое име, нито за скъпата мебелировка. Стойността му е двайсет милиона бата или половин милион долара, но колекцията от нефрит — изложена на китайската масичка от полиран абанос — струва много повече от това. Да не говорим за останалите неща от магазина на Уорън — всички, без изключение, положени с вкус на подставки, древни масички или просто на пода, където човек може неволно да ги ритне, ако не внимава.

Тръгвам си и не мога да се отърва от мисълта колко лесно можех да я убия. Мисълта, че може би съм предал Пичай, заплашва да ме смачка. Компенсира я само вероятността, че тя може би щеше да омае и него.