Джон Бърдет
Банкок 8 (35)

33.

— Брат ми беше различен. Двамата с него имаме един и същи баща, така че нямам рационално обяснение как така двамата сме като нефта и водата, при това даже не говоря за това, че той стана войник, а аз избрах фармацевтичната индустрия. Говоря за душите ни. Не искам да казвам нищо лошо за мъртвия ми най-близък роднина, но трябва да ти призная, след като сме започнали да си говорим така интимно тук и след като съм се напил така зверски, че душата на Бил не беше най-широко скроената, която си виждал. Големите души са и големи грешници, като мен например. Дребните души правят дребни грехове и стават сержанти, кметове или президенти. Когато беше петнайсетгодишно хлапе, го взех под крилото си и се опитах да го образовам. Тръгвахме заедно по улицата, както направихме двамата с теб тази нощ, и после го изпитвах: „Видя ли двамата пласьори на крек?“, питах го, „Видя ли онзи имигрант, дето си запъхваше ютията? Обърна ли, братко, внимание на това, че бандата «Момчетата обичат пари» се събира на ъгъла на Сто и петнайсета и Лексингтън, което е суверенна територия на бандата «Кьопеците на Хувър»? Което означава, че тази нощ ще хвърчи перушина. И хрумвало ли ти е някога, мистър Вселена, че малката черна кучка, дето идваше срещу нас, когато минавахме покрай витрината на закусвалнята и която масажира фантазиите ти, докато целия свят не види, че си го надървил, всъщност е пристрастена към крека и я вълнуват парите, а не пишката ти?“. Младият Били никога не виждаше у другите хора нищо, освен тяхното възхищение от тялото му. Беше кротък и чистичък, което винаги е повод за загриженост. Роден войник за мирно време. Роден сержант.

Хвърлям поглед към десетте бутилки „Клостер“, подредени на масата, и поръчвам още една. Самият аз съм спрял да пия още преди час.

— Проявил е смелост под обстрел — промърморвам.

— Да не говориш за онази история с посолството в Йемен? Обади ми се веднага след нея, беше за пръв път от десет години. Тресеше се и едва говореше. Лайното му се беше дръпнало от страх. Да, вярно, беше проявил смелост, но това бе резултат от тренировките. Защо, мислиш, изтезават пехотинците по начина, по който го правят в тренировъчните лагери? Точно за да реагират като роботи, когато потрябва. Гордеех се с него, мама също, само че той беше ужасен. Това беше единственият път, когато е споменавал пред мен за ранно уволнение. Струва ми се, че изтъргува онзи медал, дето така и не му го дадоха, срещу дългосрочно командироване тук. Беше хвърлил око на вашия град много преди началниците му да се съгласят да го пуснат да дойде.

— Защо?

— Защо, за бога, някой би желал да бъде командирован тук? Били умираше за секс. Това му беше голямата страст. Не ме разбирай погрешно, и аз не съм светец, но просто не мисля, че е редно за един мъж на средна възраст да си мисли само за това. При Били това си беше болестно състояние. Колкото и да е странно, това беше свързано с неговата подреденост и проклетия му перфекционизъм. Нали разбираш какво искам да кажа? Казах му: „Били, в този свят парите идват на първо място. Сложи всичко останало, което ти харесва, на второ, но ако не решиш проблема с парите, парите ще ти бъдат проблем“. Само че той прозря истината едва преди пет години, когато започна да мисли за живота след уволнението.

— С приятелка като неговата доста мъже дълго няма да се сетят за друго.

Илайджа ме поглежда косо и пита:

— Фатима възбужда ли те?

— Така ли се казва? Фатима?

— Поне така казва. — Бавно, предпазливо кимване. — Прекалено екзотична е за мен. Аз харесвам по-обикновените жени, онези, с които можеш да пиеш по бира и да гледаш телевизия и които нямат да ти вдигнат скандал, като пръднеш. Тази обаче ме плаши.

— Сигурно ти е надул главата за нея.

Илайджа изпразва поредната бутилка.

— Не, нито веднъж не я беше споменавал. Според мен се досещаше, че го смятам за странен в това отношение. Нямах представа коя е, как изглежда и че дори съществува. Всичко, с което разполагах, беше номер на мобилен телефон, който ми изпрати с електронната поща. Обадих се на него само веднъж, след като научих, че е мъртъв. Телефонът си беше негов, но предположих, че може да го използва някой друг. Отговори ми тя и ми каза, че ще се видим в хотела, след като кацна. Идеята да отидем на бокс беше нейна.

— Нямаш адреса й?

— Нямам дори телефонен номер. Опитах да й се обадя, обаче до номера нямало достъп.

— Значи видял си се първо с нея, после са ти се лепнали някакви кхмери?

— Тя ги повика, когато се изплаших в залата. Знам, че твоята приятелка мис ФБР бърка, защото имам уличен инстинкт. Трима от тях пристигнаха на мотори. Тя си тръгна с единия и остави другите двама да се занимават с мен. Не бяха чак толкова лоши. Може да са малко недисциплинирани, но какво толкова.

— Гарантирам ти, че няма да имаш никакви проблеми, ако си готов да поговорим малко за делата на брат ти. Това може да ни помогне да намерим убийците му.

— Очаквах да ми го предложиш. Всъщност аз нямам никакъв проблем, защото в нищо не съм замесен, въпреки намеците на онази сладурана. В последно време работя в пълна изолация и не рискувам замърсяване от никой, дори кръвен роднина. При това със сигурност не бих рискувал съвместен бизнес с новак, а Бил си беше точно такъв. Просто го посъветвах веднъж — надявах се това да му спести неприятностите. Но както се разбра, той не пожела да ме послуша.

— Какъв беше съветът?

Илайджа не е толкова пиян, колкото казва. Огромното му тяло е абсорбирало вече дванайсет бутилки бира, при това без видим ефект върху предпазливостта му.

— Ами… в крайна сметка какво толкова? Нали е мъртъв? Вече нищо не може да му навреди. Беше си въобразил, че метът може безопасно да се внася в Щатите. Вие сте му измислили едно налудничаво име… как беше?

— Яа-баа.

— Точно така. Може би и ние трябва да му казваме така. Та той беше разработил подробни схеми как да контрабандира яа-баа през Хонконг, през Шанхай, дори през Токио, моля ти се. Беше човек на най-дребните подробности. Вярваше, че разполага с вътрешна информация след работата си по посолства и че знае как точно работи дипломатическият имунитет. Само че говореше разпалено, както говори всеки аматьор, когато му влезе мухата. Възбуждаше се, защото имал някакви контакти тук, хора, дето щели да вкарат огромни количества на нищожни цени. Обясних му: „Били, няма значение, че не контрабандираш хероин, защото си в района на Златния триъгълник и тук гъстотата на ФБР, ЦРУ и Агенцията за борба с наркотиците, на квадратен сантиметър е най-висока от всяко друго място на земната повърхност. Идеята не е добра, Били. Откажи се“. Когато разбрах, че няма да се откаже, направих някои свои проучвания. Обадих му се, за да му дам някои имена и адреси на хора тук с опит в транспортирането на такава стока. Обясних му същността на бизнеса. Казах му: „Виж, съгласи се на пет процента такса за обработка тук, в Банкок, не се забърквай в самия транспорт и се задоволи просто да пренасяш стоката от адрес А в Банкок до адрес Б в Банкок. Няма да забогатееш за една нощ, но ще си подсигуриш добър доход, особено с количествата, за които говориш, и най-вече ще имаш по-добър сън. А като натрупаш няколко години опит в този бизнес, тогава можеш да помислиш и за нещо по-амбициозно“. Мислех, че ме е разбрал, но явно съм сбъркал.

— Защо ми казваш това?

— Сончай, приятелю, ами че той се издъни, не е ли така? Малкият ми брат направи онова, което прави всеки тъп авантюрист на средна възраст, който не желае да губи време за учене. Скочи в ямата със змиите, буквално, вярвайки, че ще успее да реши с един удар паричните си проблеми. Правили са го същото пред очите ми толкова често, че вече се прозявам. Единствените големи удари, които успяват, са тези, зад които стои структура и организация — но те се подготвят години, а някои дори десетилетия. Знам това, седял съм на първи ред в класовете на чернокожите професори в университета на затвора. Но иди да обясниш това на човек, който тайно се смята за супермен и който е прекарал живота си, съзерцавайки се в огледалото. Такаа… Сега, за да останем двамата с теб приятели, защо не се опитам да отгатна следващия ти въпрос. Не, няма да ти кажа с кого го посъветвах да се свърже тук.

— Нямаше да те питам — отговорих му аз засегнат.

В устата му се изпразва следващата бутилка и резултатът е само леко овлажняване на ъгълчетата.

— Да… всъщност вярвам, че не си имал намерение да ме питаш. Приеми извиненията ми, че нараних професионалната ти гордост. Та къде ще ми препоръчаш да хапнем тук? Само не ми рекламирай нищо люто, защото съм нюйоркчанин.

Илайджа е преродил се южен плантатор, който се отнасял към робите си добре, но се оказал неспособен да се издигне над расизма на своето време. Прекарал две прераждания като афроамериканец, нищо забележително. Носи в себе си дълбоко неодобрение на системата още от онези прераждалия, което го е тласнало към престъплението в това. Долавям тези подробности, докато сме в заведение на една пряка на Сухумвит и той тъпче в устата си пълнени картофени кожички. Прекосили сме почти целия град, понеже това е единственото заведение, където сервират храна по вкуса на нюйоркчанин. В момента е 3:21, но биологическият часовник на Илайджа го държи свеж като репичка. Заведението, разбира се, е далеч от стила на Ню Йорк. Подът е от пясък, покрай стените има растения в саксии, а в менюто има люто, но Илайджа не дава и пет пари.

— Знаеш ли, аз съм дете на шейсетте. Един чернокож в онези далечни времена трябваше да взема решение още на младини: спорт, религия, джаз или престъпност. Братчето ми Били се роди пет години след мен и по негово време нещата бяха започнали малко по малко да се променят. Тогава не можех да се примиря, че малкото ми братле е станало патриот. Аз продължавам да не смятам, че моят начин да си вадя прехраната е престъпен. Къде е жертвата? Аз удовлетворявам потребност. Какво да направя, след като психологическата нагласа на съвременна Америка е създала нужда от бягство на всяка цена, особено сред младите бели юпита? Били не виждаше нещата по този начин и след второто ми влизане в кафеза престана да ми говори. Случи се така, че точно когато започвах да омеквам към милата си родина, Били пък започна да развива в себе си мисленето, че черните сме сила. Но според мен той винаги е загрявал бавно. Даже говореше, че щял да стане черен мюсюлманин. Не знам, може и да го е направил, той никога нямаше да го спомене пред мен, защото знаеше, че не обичам мюсюлманите, както впрочем и мама, тя беше много богобоязлива.

Илайджа вдига от чинията пилешко бутче и го оглежда.

— А говорил ли е с теб за нефрит? — питам го.

Той отхапва голяма хапка от бутчето, дъвче замислено и накрая преглъща.

— Нефрит? Скъпоценен камък, нали, от… Лаос, Бирма или някъде другаде? Споменавал е. Беше му нещо като хоби. Но не е говорил много, защото аз никога не съм споделял вкуса му към бижутата. Това беше друго нещо, което ме вбесяваше. Чернилките можем да носим злато, перли, и каквото по дяволите ни се прииска, ако това ни кефи, и тогава всичко е наред. Само че Били се захвана с бижутерия още от най-ранна възраст. За мен това е… как да го кажа… жалко. Жалка работа, нали ме чуваш какво ти казвам? Част от онова, което го правеше дребна душа, което не ми харесваше.

— Знаеш ли кой е Силвестър Уорън? — Поклащане на главата, докато оглозгва кокала. — Милиардер бижутер, търговец с предмети на изкуството, близък познат на президенти. Идва тук веднъж месечно.

Лицето на Илайджа не изразява нищо. Той отново поклаща глава и се захваща с гарнитурата. После се обажда с пълна уста:

— Ние имаме много милиардери, които трябва да напуснат Америка, за да си начешат крастата. Не е както едно време. Имаме медии, полиция, която дебне мислите ти, електронно следене. Един бял пич, който познава президенти, не може да си позволи дори да погледне секретарката си не както трябва. Те не са така широко скроени като нас, чернилките. Сами са се преебали. Нищо чудно, че този Уорън идва тук всеки месец. Познавал ли е Били?

— Разменили са си имейли.

— Той ли според теб е организирал да го убият?

Свивам рамене и казвам:

— Никой не може да се сети за никакъв мотив.

Илайджа спира с вилица с картофена салата във въздуха.

— И аз. Нека погледнем нещата в очите: Били цял живот се пънеше да е толкова голям, колкото беше и тялото му, но си остана дребосък. Сержант от морската пехота, който умира да наеме евтина путка от гоу-гоу бар в Третия свят. Не беше достатъчно важен, за да се мъчи някакъв богат бял пич да го убива.

— Кажи ми следното… Страхуваше ли се брат ти повече от нормалното от змии?

— „Повече от нормалното“? Нямам представа. Е, мисля, че всяка харлемска чернилка се плаши от змии. Все пак африканската джунгла сме я оставили преди няколко поколения. Ами да, сигурно го е било страх от змиите, и мен ме е страх. Едно време се бъзиках с него, че ако наистина отиде в армията, ще го пратят в джунглите на Югоизточна Азия, където боата удушвач виси по дърветата. Побъркваше се от страх, но май съм бил прав.

— Възнамерявате ли да отмъстите за брат си, господин Брадли?

Въпросът ми, който на мен ми се струва напълно логичен, го изумява. Той дори оставя вилицата си и отмества стола си малко назад, за да ме разгледа по-добре.

— Вендета ли имаш предвид? — После се почесва по главата, което донякъде е отговор. — Единственият случай, когато съм очиствал някого, беше, защото ме прецакаха. В бизнеса, когато се случи, обикновено нямаш избор, но ще ти кажа честно, че не съм спирал да съжалявам за случилото се. Аз не съм човек на насилието. С моите габарити май изобщо не ми се е налагало да прибягвам до насилие.

— Не го обичаш, нали?

— Не зная. Беше ми брат, но никога не сме били особено близки. Дойдох тук да оправя завещанието. Имам чувството, че между нас има културна бариера, детектив. Само сицилианците се занимават с вендета у нас. Ние, черните, предпочитаме да залагаме на закона. А ти какво ще направиш, когато намериш онези, които са го извършили?

— Ще ги убия — отговарям усмихнато.

Когато се прибирам, часовникът показва 4:32. Както обикновено, забравил съм да взема мобилния си телефон. Той изблейва, докато заспивам, и дисплеят ме информира, че имам съобщение. Преборвам се с бутони и менюта, но накрая прочитам:

Ривър Сити, второ ниво, Галерия на Уорън за изящни изкуства и бижутерия. Отваря в 10 часа. Ще се видим там. К. Д. П. С. Облечи се подобаващо.

Рея се между двата несъвместими свята на събуждането и съня, съзнанието ми се насочва към градината с членовете край Хилтън. Медитацията е само начин да предпочетем реалността пред фантазията, казваше нашият наставник в манастира. Малката горичка от членове, разбира се, нямаше да го смути, но хотелът можеше да му създаде проблем. Като всички провинциални настоятели на манастири, той бе съхранил значителна част от шаманизма на езическите времена и обичаше да предсказва бъдещето. Веднъж ни предсказа печелившите номера от държавната лотария, просто така, за забавление, но скри листчето, на което ги бе написал, до деня на тиража, за да не вкарва в изкушение монасите си. В средата на двайсет и първи век ще настъпи голямо изместване на властта от Запада към Изтока, но това няма да стане по пътя на икономическите войни, а благодарение на фина промяна в мисленето. Новата ера на биотехнологии ще изисква по-силно развита интуиция, способна да действа извън света на логиката, но за това ще способства и разпадането на западното общество, което ще бъде принудено да отделя все по-големи ресурси за контрол на откачените. Телевизионните новини ще показват картини на напускащи с бягство супермаркетите хора, хванали главите си с ръце, неспособни да търпят повече простотията около себе си. Народите на Югоизточна Азия, останали непокварени от логичната мисъл, ще се озоват в седалката на водача. И отново ще бъде като в старите времена, което ще го разберете, ако нишката на преражданията ви отива няколко хилядолетия в миналото.

Поласкан съм, че абатът избра мен, а не Пичай, за да сподели тази страна на просветлението си, макар да запази за себе си малките трикове, с които можеш да познаеш числата от лотарията (от друга страна, той посвети Пичай в най-съкровените тайни, отнасящи се до отношенията между така наречените „живи“ и така наречените „мъртви“).

Няма да има нови световни войни, но към средата на този век почти всички страни, с изключение на Исландия и Нова Зеландия ще изживеят период на остри спорове със съседите си относно водните си граници. На финала на Световното първенство през 2056 година Папуа Нова Гвинея ще победи Аржентина с 3:1. „Как да се справим с лудите, без сами да ставаме като тях“ ще оглави списъка на бестселърите през 2038. Марихуаната (легализирана в световен мащаб) ще задмине алкохола като предпочитан наркотик за настроение в Европа и дори във Франция, където законодателите се мъчат да я вкарат под т.н. закони appellation controlee (Champagne Jaune, Bordeaux Blond, Noir de Bourgogne и т.н.).