Джон Бърдет
Банкок 8 (44)

42.

Малък подкуп на регистратурата на болницата Чармабутра ми спестява седмиците чакане, които са неизбежни при запитвания по официалните канали. Сега разполагам с фотокопие на регистрационния талон на Фатима: Усири Таня, мъж, роден в далечно село на бирманската граница през 1969, годината, когато американците стъпиха на Луната, а Кисинджър тайно се срещна в Париж със северновиетнамските преговарящи, търсейки отчаяно начин за излизане от войната. Официалният адрес на Усири в Банкок е в откъснато предградие, далеч на изток: стая 967, етаж 12, блок Е, сграда „Цар Рама I“… Даже на хартия ми звучи като коптор. Подобен вид пътешествие е най-добре да се осъществи в неделя, когато трафикът не е толкова тежък.

Отнема ми само час и половина да се добера до железобетонните блокове, които се простират на хектари площ във всички посоки. Жилищното настаняване е специализиран рекет, неподходящ за полицаи предприемачи, които по правило го оставят в ръцете на хората от Министерство на строежите. Едно от най-популярните мошеничества е в използването на незаконно съотношение на цимент към пясък. Малко по малко с времето се появяват дупки, кислородът се добира до арматурното желязо, то започва да ръждясва, някой в правителството решава на коя дата да се извърши евакуацията, която, разбира се, е колкото може по-късно, тъй като става дума за няколко хиляди души, на които трябва да се предложат нови жилища, но не чак толкова късно, че някое нежелано срутване да предизвика загубата на много човешки живот и международен скандал. Не помня някога да съм чувал за този комплекс, който изглежда като заболял още преди много време от едра шарка. В стените на много апартаменти се забелязват големи дупки, в носещите колони — на ръба на рухването — се вижда желязо. Официално тук никой не живее вече от години, но на практика има оживено общество, което, както личи, се е установило на къмпинг по паркингите. Виждам вечните картоиграчи, насядали по земята, жени, наведени над тенджери върху газови котлони, телевизори, свързани по някакъв начин към електрическото захранване, мъже, надигащи добросъвестно големи чаши с оризова ракия в жегата на неделната утрин, кучета с отвратителни болести, деца и пране. Никой не ми обръща никакво внимание, докато търся и най-сетне намирам блок Е и се качвам по готовите да се срутят под краката ми стълби по целия път, чак до дванайсети етаж, защото асансьорите отдавна не работят. Когато стигам, не мога да си поема дъх. И ризата, и панталоните ми са плувнали в пот. Цялото тяло ме сърби от горещината, усилието и може би някои буболечки, типични за старите изгнили сгради.

Стая 967 е в ъгъла. Вратата се поддава на ритника ми и се озовавам в добре познатата ми кутийка. Някъде сигурно има правителствена директива, която дефинира минималното жизнено пространство, полагащо се на един тайландец, без той да се побърка или да стане комунист. Габаритите са точно като в моята бърлога, но Фатима се радва на изключителната привилегия да има прозорци на две от стените. И през двата гледката е една: простиращи се чак до хоризонта жилищни квартали. Теренът е равен, окото не се спира върху нищо, ако не броим неизбежната комбинация от високоетажни сгради с колиби или малки къщи с ламаринени покриви — всичките малко нереални и безплътни в маранята. Самата стая изглежда като изоставена от обитателя си, без никакви следи от опит за организирано изнасяне. Никой крадец няма да тръгне да се катери на дванайсетия етаж, за да провери какви лични вещи е имал един от бедните жители на този квартал. В онзи момент от своя живот Фатима е спяла на бамбуков матрак, пушила е „Марлборо Ред“ и джойнтове и е колекционирала снимки на млади мъже, умиращи от СПИН. Това са художествени фотографии в черно и бяло и са набодени по стените: изпити скелетоподобни лица и гърди, носещи подписа на саркомата на Капоши. Един от тях е пострадал и в окото. Ако клекна в ъгъла срещу вратата, виждам цялата тази галерия на двете стени. Сега съм Усири, много преди да се превърне във Фатима, подпрял съм гръб на стената и съм вперил дрогиран поглед в неизбежното си бъдеще: отказа на имунната ми система, гръдни болки, бързо деградиращи до пневмония и рак на дробовете, невъзможност на тялото да се излекува само нито отвън, нито отвътре, прогресивна загуба на умствените способности, мозъчни тумори, озадаченост… за какво беше всичко това?

На пода пред тоалетната намирам регистрационна карта за клиника недалеч от Пат Пон. Зная клиниката — както почти всяка друга клиника в този район, тя е специализирана в болести, предавани по полов път. Това е мястото, където курвите ходят на месечни прегледи.

На Сой 7, до Силом, седя търпеливо в малката чакалня, докато жени, мъже и транссексуални на възраст между осемнайсет и трийсет идват и си отиват, или да оставят кръв за изследване, или за да получат резултатите. Повечето са жени. Чета лицата им без никакво затруднение. Само някои са рискували този месец — или са бутнали на клиент, отказал да сложи презерватив (колко много фаранги се оплакват, че това потискало ерекцията им), или са допуснали някое извращение. Повечето от момичетата са весели, уверени, че са взели необходимите предпазни мерки: кондоми, студени душове преди и след, изплакване на устата с листерин.

Спинът не е толкова лесен за хващане, а момичетата са фанатички на тема хигиена, особено след усилията на правителството да разясни механизмите на заразяване. Нещата бяха съвсем различни преди десетина години, когато младият Усири Таня е правил снимки на умиращите си приятели и е чакал смъртта си в коптора. Тогава изглеждаше като че ли мистериозната болест се е захванала да изличи от лицето на земята конкретно Тайланд. Ние с Нонг бяхме на множество тъжни свиждания с приятели в онези специални болници, които изглеждаха като лудници от викторианските времена и където настаняваха бедните, за да умрат. Кой знае, може да сме се разминавали рамо до рамо с Фатима, без да знаем.

Клиниката е собственост на и ръководена от енергичен тайландец на средна възраст, който не се уморява да влиза и излиза от операционната в бялата си манта. Всички, които общуват ежедневно с проститутки, се научават да практикуват „курвочар“, което представлява специален начин на говорене с момичетата, неутрализиращ тяхната склонност към раздразнителност и имащ за цел да бъдат накарани да не се самосъжаляват. Докторът е овладял това умение, което несъмнено обяснява успеха на клиниката му. Излъчвайки респектабилност, той се осведомява със сериозен глас кога за последен път са „работили“, дава им съвети да не злоупотребяват с предлагането на прелестите си, което ги кара притеснено да се кискат, настоява да му обещаят за хиляден път, че няма да забравят за презервативите, продава им листерин и контрацептивни хапчета, поздравява ги за резултата от изследванията… „Ще се видим след един месец.“ Чакам чакалнята да се изпразни, преди да му покажа картата си и да поискам да видя медицинския картон на Усири Таня. За моя изненада той веднага си спомня името и ме завежда в хирургията, която се състои от червен тапициран диван, епруветки и опаковки за изпращане по пощата на чупливи материали. В ъгъла се мъдри голям хладилник.

— Жив ли е още?

— Това изненадва ли ви?

Замислена пауза.

— Не съвсем. Дори преди десет години повечето хора не умираха, макар половината в бранша да го очакваха. Той беше един от онези, които развиха истинска фобия… бих казал типична реакция за онова време. По едно време идваше на изследвания всяка седмица. Казах му „Виж, на болестта й трябва време да прояви симптоми, така че спокойно можеш да идваш веднъж месечно“, но той беше невротизиран. Странното при него беше, че понякога имах чувството, че сякаш иска да се зарази. Че мрази напрежението на очакването. А може би искаше да отиде при приятелите си. При мъжките проститутки ситуацията беше наистина тревожна. Много неприятна работа, наистина. Днес жертвите сред истинските професионалисти не са чак толкова много. Единствено аматьорите, които пренебрегват предпазните мерки, и повечето от които излизат само по уикендите, се заразяват. Общо погледнато, СПИН имаше фантастичен ефект върху здравето на нацията. В наши дни имаме само епизодични случаи на сифилис или гонорея, дори херпесът вече не е толкова чест. Но, разбира се, всички са фанатици на тема изследвания.

— Изследванията му отрицателни ли бяха?

— Разбира се. Както казах, той просто беше невротик. Веднъж сподели с мен, че загубил половината си клиенти, защото страхът от болестта толкова му личал, че това ги отблъсквало. Водеше ми приятелите си да ги прегледам — онези, които бяха прекалено изплашени да се подложат на изследвания, ако някой не ги държи за ръката. Беше почти като лекар, толкова много неща знаеше за болестта. И беше интелигентен, разбрал бе естеството на вируса и можеше да говори за него по-добре дори от мен.

— Желаеше ли смъртта?

Свиване на раменете.

— За мен това е западна измислица. Хората са единствените животни, които се страхуват от смъртта, така че би могло да се каже, че или всички сме прехласнати, или сме неспособни да я погледнем в очите. Ако наистина е желаел да умре, щял е да умре, нали така? Не е чак толкова трудно за едно момче в Банкок, което продава тялото си, да умре, стига много да го иска.

— Но той е бил странен.

— Мислеше само за болестта. Вманиачен беше да не я прихване, но за нищо на света не искаше да сменя професията си, дори ако можеше. Аз не бих го нарекъл желание да умреш, а по-скоро идея фикс за смъртта.

— В будисткия смисъл?

— Може би. Каза ми, че медитирал за смъртта. Тя била единствената реалност. Тогава си помислих, че нервите му са опънати до скъсване, нали разбирате? Колко от вашите приятели ще издържите да видите да умират, ако сте само на осемнайсет?

— Кога спря да ви посещава?

Бърз поглед към мен, после го отмества.

— Трябва да проверя. Мисля, че не съм го виждал от осем-девет години. Почакайте, сега ще проверя. Било е преди да взема проклетия компютър, така че ще трябва да погледна в медицинския му картон.

— Не е толкова важно. Никога не сте го виждали, предполагам, в компанията на чернокож американец? Много едър мъж, морски пехотинец.

— Не, никога.

— И не ви е казвал, че възнамерява да си сменя пола?

Повдигане на веждите.

— Това ли е направил?

— Изненадан ли сте?

Намръщване.

— Да, изненадан съм.

— Защо? Не е чак толкова необичайно.

— Вярно, че не е необичайно, особено в тази част на света. Но човек започва да ги чувства тези създания… както мъжете, така и жените. Идват всякакви. Някои от тях са много ловки бизнесмени, хвърлят се в бранша и гледат да спестят достатъчно, за да отворят бар или фризьорски салон. Другите са си същите неадекватни хора, които сме виждали по улиците, и са готови да продадат не само телата, но и душите си. Обикновено те отиват на операция. Като нямат идентичност, няма и какво да губят, нали така? Само че той никога не ми е правил впечатление на такъв. О, беше си гей първа проба, но имаше корав характер. И умна глава. Знаеше кой е.

— Не типичната кандидатура за операция?

— Вижте, не съм психолог, не знам. Вече дори не практикувам медицина, защото я намирам за много стресираща, така че в момента само правя изследвания на кръвта.

— По стените на апартамента му намерих закачени снимки на момчета, умиращи от СПИН. Някои от тях изглеждаха вече мъртви.

— Да, това е в негов стил.

— Мисля, че е стоял в коптора си и ги е съзерцавал часове наред.

— Разбира се, че го е правил.

На излизане минавам край книжарница, в която е изложена новата биография на Пол Пот. Дори на Будистката пътека можеш да намериш свърнали от нея. Пол Пот беше монах преди да реши да убие милион от народа си. Понякога реалността на смъртта е съкрушителна… и покоряваща.

При Ривър Сити спирам, преди да взема асансьора за магазина на Уорън. Неспокоен съм, без да знам защо. Всъщност може би знам защо. Фатима е убила Брадли… и Пичай. Сега би трябвало аз да я убия, нали? Но как да убия едно момче, седяло в своята стая кутийка, голяма колкото моята, плакало за мъртвите си приятели, както аз за моя, и питало се какво, по дяволите, означава всичко това… също като мен. Когато идвам на себе си и вземам асансьора, нея я няма. Има друг продавач, много добре школуван младеж, който може да е гей, а може и да не е, но ме оглежда неодобрително, когато влизам. Поднасям извиненията си и бързо излизам с облекчение, че днес няма да ми се наложи да убивам никого. Връщам се в моя коптор и се превръщам в Усири в неговия, медитиращ върху смъртта. Обзалагам се, че той е успял да проникне много дълбоко в себе си, когато е срещнал Брадли.

Мислите ми необяснимо налучкват по-практична посока. Понеделник е и използвам мобилния си телефон, за да се обадя на един чиновник в Министерство на строежите, който проявява склонност да се поддаде на убеждение. Обещавам му хиляда бата, ако ми направи няколко много прости проверки на компютъра си. Той ми се обажда след половин час със съвсем различен адрес.

Ако искате да заварите курва у дома, дори такава, оттеглила се от занаята, потърсете я сутринта. Старите навици умират трудно. Повече от десет години след като се пенсионира, Нонг никога не става преди единайсет.

Към средата на деветдесетте Тайланд окончателно си извоюва репутацията на истински азиатски тигър. Доказателство за това бяха скъпите магазини и цените на земята, които скочиха до небесата. Семейства, притежавали от поколения неизползваеми парцели, станаха обект на ухажване от страна на предприемачи и строители и се превърнаха в милионери за нула време. Банкок стана център, а това е най-хубавото, което може да се случи на един град, нали? Магическата фраза „развиваща се икономика“ доведе стотици хиляди чужденци и всички те трябваше да се настанят някъде да живеят по международните стандарти. Над тресавищата се издигнаха като гъби модерни жилищни блокове. Най-добрите от тях можеха да се намерят в района на Сухумвит, между Сой 33 и Сой 39, където апартаментите се строят с внимание към най-дребните подробности, достойно за нашите братовчеди, японците, които заслужено държат славата в това отношение. Всеки втори ресторант или супермаркет тук е японска собственост и можете да си купите суши, терияки, тофу, харами, темпура, кушикацу или отумани по всяко време на денонощието. В края на Сой 39, недалеч от Петчабури Роуд, трите гигантски небостъргача на комплекса Супалай целуват мръсното небе. Портиерът на рецепцията във фоайето иска да се обади на собственика на апартамента от триста и шейсет квадратни метра на последния етаж и от това му намерение го отказват само петстотинте бата и обещанието, че ще го тикна в карцера, ако ми създава повече проблеми.

Качвам се с асансьора на трийсетия етаж и се питам днес ли е денят, когато ще я убия. От друга страна, проявил съм професионалната предвидливост да взема със себе си малък диктофон.

В момента е 10:35, стоя пред впечатляващата двойна дъбова врата, охранявана от китайски богове от зелен, червен и бял порцелан, и чувам работещия телевизор. Натискам звънеца. Внезапна тишина, понеже телевизорът е изключен. Само полицай с моя невротичен слух може да долови леките стъпки на боси крака от другата страна на вратата. Знам, че ме наблюдават през шпионката. Някой вътре сериозно се замисля как да постъпи.

Обмислянето продължава по-малко от минута, след което се чува глухият шум от преместването на тежко резе, две щраквания в ключалките — и се изправям лице в лице с икона.

Колкото и да е изненадана, че съм я открил у дома й в този час, тя е просто великолепна. Кимоно в зелено и червено, небрежно пристегнато в кръста, тежка черна коса, падаща свободно върху раменете, перли в ушите, пръстени на пръстите, перфектно тяло, изваяно от дизайнер, скромна усмивка…

— Савади ка.

— Добро утро, Фатима.

— Заповядай.

Апартаментът е дуплекс. Лакирана стълба от тик води към спалните горе, а окото е привлечено от високите прозорци, предлагащи изумителна гледка към града.