Джон Бърдет
Банкок 8 (7)

5.

Чаках при колата си микробуса, след като бях покрил Пичай със сакото си. Микробусът пристигна придружен от патрулна кола и екипът започна да събира мъртвите змии и да заснема с видеокамера сцената. Питонът бе отнесен от четирима мъже и не спря да се плъзга по раменете им, докато не се научиха как да го държат. Седях при Пичай и чернокожия американец в задната част на микробуса, докато стигнем моргата, и гледах, докато санитарите събличаха приятеля ми. Стараех се да не поглеждам към лявата половина на лицето му. Негърът гигант лежеше наблизо върху носилка на колелца, голото му тяло беше покрито в отоци с цвета на сажди и капчици вода от разтопения лед, които блестяха като диаманти под силното осветление. На едното му ухо се виждаха три перли, в другото нямаше нито една обеца.

Подписах се за малкото найлоново пликче с личните вещи на Пичай, сред които неговата буда огърлица, както и за по-голямото, с дрехите му. След това се прибрах в хотелската стая, която наемах в предградие край реката. По устав трябваше да отида направо в полицейския участък, да започна да пиша доклада и да попълвам формулярите, но бях прекалено съкрушен и не исках да се изправям със своята печал пред колегите. Не можех да не се съобразявам с ревността на другите към близостта на нашето приятелство с Пичай.

Дхарма ни учи за непостоянството на всички явления, но някак си е трудно да се подготвиш за загубата на „явлението“, което си обичал повече от себе си.

Докато се опитвах да се обадя на майка ми от клетъчния телефон на Пичай, предплатените му импулси се свършиха. В нито една от хотелските стаи, както и наблизо в околността, няма телефони, но на всеки етаж има офис на компанията, даваща стаите под наем, където има телефон. Под зоркия поглед на дебела, пристрастена към оризови питки с вкус на скариди служителка се обадих на майка, която живее на триста километра северно от Крун Теп, в селището Петчабун, сред облаците изпаряваща се от равнината влага. С майката на Пичай са бивши колежки и близки приятелки, излезли едновременно в пенсия и останали в родния си град — купиха заедно един парцел и си построиха евтини палати — искам да кажа, че двуетажните къщи със зелени покриви и покрити балкони се смятат за палати според провинциалните стандарти. Докато чакам, слушам хрупането на хрускавите питки между зъбите на Сом Дебелата и усещам тежестта на вниманието й като сто чувала ориз на раменете си, защото тя бе свидетел на моето унищожение.

Чувствам се страхливец, защото не съобщавах лично на майката на Пичай, но нито мога да поема тази отговорност, нито си вярвам, че няма да се разстроя, докато говоря с нея. Нонг, майка ми, ще се справи с тази работа много по-добре от мен.

Слушам сигнала за позвъняване на мобилния й телефон. Тя сменя моделите всяка година, защото държи винаги да има най-малкия. Сега има толкова мъничък моторола, че може да го държи направо в деколтето си. Представям си го как звъни и вибрира между гърдите й. Тя по правило отговаря с предпазлив глас, понеже никога не знае дали не й се обажда бивш любовник, а може би дори някой фаранг от Европа или Америка, събудил се посред нощ от желание да я има. Самотността на фарангите може да е фатална болест — изкривява съзнанието им и ги измъчва, докато не се пречупят. А започнат ли да потъват, се вкопчват във всяка сламка, дори ако тя е банкокска проститутка, с която са спали седмица по време на секс ваканция преди кой знае колко време.

Майка ми се оттегли от занаята преди повече от десет години, но това не пречи от време на време да й се обаждат. Вината за това си е само нейна, тъй като тя винаги се грижи позвъняванията на номера на стария й телефон да се препращат до новия. Може би все още очаква онова обаждане. Или е свикнала с властта, която упражнява върху отчаяните бели мъже.

— Алооу?

Съобщавам й новината и тя по изключение не намира думи. Вслушвам се в дишането й, в мълчанието й, в любовта на тази жена, продала тялото си, за да може да ме отгледа.

— Съжалявам, Сончай — казва тя накрая. — Искаш да кажа от твое име на майката на Пичай, така ли?

— Да. Нямам сили да изтърпя и нейната болка точно в този момент.

— Тя едва ли е толкова голяма като твоята, миличък. Не искаш ли да си дойдеш? Да останеш при мен за няколко дни?

— Не. Искам да убия онези, които го убиха.

Тишина. После:

— Зная, че искаш. Но бъди внимателен, миличък. Тази работа изглежда доста дебела. Но ще дойдеш на погребението, нали?

Бях мислил по въпроса по пътя до хотелската стая.

— Не, едва ли.

— Сончай…

— Мразя провинциалните погребения.

Тялото на Пичай ще бъде поставено в украсен ковчег под сянката на беседка на терена на местния ват^[1], а оркестър ще изпълнява погребални мелодии целия следобед. Точно по залез музиката ще се пооживи, а майката на Пичай ще отстъпи пред натиска на общината да устрои парти. Ще се извадят кашони с бира и уиски, ще се танцува, ще се появи професионална певица, ще се играе хазарт, а може би дори ще има и едно-две сбивания. Ще дойдат с мотоциклети пласьори и ще продават яа-баа. Най-лошо от всичко ще е при крематориума — онова отдалечено място, което напомня за парната епоха с високия си комин, ръждясалата си пещ с размери колкото едва-едва да побере ковчега, и скарата за дърва отдолу. Миризмата на овъгленото тяло на Пичай ще се стеле из въздуха дни наред. Плътта на моя духовен брат е моя плът.

— Ще го изгорят, нали?

Майка ми въздъхва.

— Да, сигурно. Ела си скоро, скъпи. Или може би предпочиташ аз да дойда при теб?

— Не, не, аз ще си дойда. След като всичко приключи.

Затварям. Долната челюст на Сом Дебелата е провиснала, а между зъбите й се виждат розови полусдъвкани парченца питка. Естеството на нейната карма е, че не може да изразява чувствата си, което се дължи на някакво оскверняване в предишен живот, поради което е обречена да бъде дебела и сърдита. Опитва все пак нещо с безпомощно сбърчване на вежди, което решавам да не забележа. Излизам от стаята. Чувам как телефонът иззвънява, докато се отдалечавам по коридора, и си мисля, че Сом ще трябва да си досдъвче хапката, преди да отговори. Вече се готвя да вкарам ключа в катинара на моята врата, така наподобяваща вратата на килия, когато я чувам да ме вика и като се обръщам да погледна, я виждам да се измъква от офиса си и запъхтяна да се отправя към мен. Туловището й се тресе под памучната рокля.

— Теб търсят.

Смаян съм, защото никой не ми се обажда тук. Вероятно е някаква грешка и няма смисъл да приемам разговора, но Дебелата е настоятелна. Връщам се в офиса й. Тя хлипа като дете. Чудя се дали моята трагедия не е пречупила кармата й и дали това няма да я освободи, защото ако Пичай в крайна сметка е умрял като архат, тогава би имал властта да лекува, докато чака на бреговете на нирвана. Усмихвам й се (което я прави непоносимо признателна) и вдигам слушалката.

Чувам гласа на мъж, явно американец — говори на английски в ухото ми.

— Мога ли да говоря със Сончай Джипичийп?

Трябва ми известно време, докато схвана, че е опитал да произнесе фамилното ми име.

— На телефона.

Английският ми е изчистен от всякакъв тай акцент, макар да съдържа множество други, от Флорида до Париж, дължащи се на детство, прекарано в килватера на майчината ми кариера. Казвали са ми, че когато съм под стрес, говоря английски с немска прецизност и баварски акцент. Някой път ще ви разкажа за Фриц.

— Детектив, извинявам се, че ви се обаждам у дома по това време. Казвам се Нейп и съм заместник-аташе от ФБР по правните въпроси към американското посолство на Уайърлес Роуд. Обади ни се полковник Викорн и ни съобщи за смъртта на Уилям Брадли, сержант от морската пехота, на служба в посолството тук. Доколкото разбрахме, разследването ще водите вие?

— Точно така. — Шокът е изкривил перспективата. Питам се дали този разговор не се развива на някоя друга планета, в ада, или защо не на някое от небесата. Нямам усещането, че мога да контролирам тази нереалност.

— Научихме, че вашият партньор и близък приятел, детектив Пичай Апирадий, също е починал, и бих искал да ви изкажа най-искрените ни съболезнования.

— Благодаря.

— Вероятно ви е известно, че съгласно подписания с правителството на Тайланд протокол, разполагаме с привилегията за достъп до всякаква информация, на която можете да се натъкнете във вашето разследване на смъртта на американски военнослужещ при конкретните обстоятелства, и че по силата на същата спогодба бихме желали да предоставим на ваше разположение ресурсите на ФБР, поне що се отнася до криминологичните аспекти. Кога ще ви е удобно да наминете в посолството, за да обсъдим механизмите за обмен на информация… или може би ще предпочетете ние да ви посетим?

Иде ми да се изсмея истерично при мисълта да поканя ФБР в малката си хотелска стаичка, в която даже няма столове.

— Аз ще дойда, но трябва да ми дадете малко време — заради трафика.

— Разбирам ви отлично, детектив. Бих предложил да ви пратя кола, но се опасявам, че това няма да реши проблема.

— Не, не, ще дойда сам. Скоро.

Без да влизам в стаята си, слизам по бетонното стълбище до партера. Отвън има паянтов магазин, подпрян до стената на сградата, с дълъг зелен сенник, спускащ се почти до земята. Типове с множество татуировки и не по-малко на брой обеци са се разположили под навеса в шезлонги за къмпинг, пушат и пият бира: нахвърляли са извезаните си с числа якета на земята. Това са лицензираните моторизирани таксита — най-опасната, но едновременно с това и най-бърза форма на обществен транспорт в Крун Теп.

— Американското посолство, Уайърлес Роуд — казвам на един от типовете и ритам крака на шезлонга, в който се е изтегнал. — Веднага.

Хлапетиите са и местните пласьори на яа-баа. Самите те понякога се дрогират. От време на време ми минава мисълта да ги прибера, но арестувам ли един, на негово място веднага ще се появи друг, който дори може да разшири търговията извън района на тези момчета. Удариш ли с тояга в калта, само я разстилаш по-широко. Освен това те купуват значителна част от своята яа-баа от полицейския склад за конфискувана стока, така че подобен акт ще има за мен и професионални последици. Колегите ще се оплачат, че съм взел хляба от устата на децата им.

Мотоциклетистът, чийто шезлонг съм сритал, скача в поза мирно и се втурва към машината си — двестакубиково сузуки, което сигурно е изглеждало страшно секси като ново с добре оформените си контури, започващи от капковидния резервоар и вливащи се в извитите нагоре тръби на ауспуха. Само че Крун Теп никога не пропуска да накаже елегантността, така че машината сега изглежда износена, очукана, с кал по поставките за крака, ауспухът е прогнил, а тапицерията на седалката — скъсана. Каската за пътника е един от многото ни от никого неспазвани закони и практически всички предпочитат да рискуват черепна травма пред перспективата мозъкът им да се свари.

— Наистина ли бързаш? — пита ме хлапето.

Замислям се. Не бързам особено, но съм готов на всичко, за да се разсея по някакъв начин, защото иначе главата ми ще се пръсне.

— Да, спешно е.

Очите на хлапето проблясват и то натиска бутона на стартера.

Пътуването ми доставя удоволствие, защото знам, че хлапето е под влиянието на някакъв наркотик — ако не яа-баа, то ганджа — а и на няколко пъти съм сигурен, че всеки момент ще умра и ще се присъединя към Пичай по-скоро, отколкото съм предполагал. Така че с известно разочарование и не без изненада, че все още съм в плен на тялото си, съзирам белите стени на американското посолство веднага след завоя от Плоен Чит.

Плащам на момчето, улавям погледа му и му нареждам:

— Намери ми малко яа-баа. Донеси я в стаята ми довечера.

Отново възбуден, той запрашва със свистене на гумите. Изправям се очи в очи с бронзов орел в гипсов панел, хромирана въртележка за влизане по един и няколко тежковъоръжени местни полицаи, подпиращи стените. Показвам си картата и им казвам, че имам среща с ФБР. Това бива предадено на американеца зад бронираното стъкло в караулката, който се осведомява за името ми и се обажда по телефона.

В медитацията има фаза, когато светът се сгъва в себе си, което открива поглед към реалността зад него. Изживявам сгъването, но не и желаното спасение. Градът около мен пада, но започва отново да се възстановява и това продължава дълго, докато стърча в жегата. Дали това не е послание от Пичай? Майсторите на медитацията ни подготвят за шока, когато най-сетне изживеем крехкостта на „великото отвъдно“. Това би следвало да е много добър знак, но нетренираните предчувстват наближаваща лудост.

Фриц е мръсникът, когото ние с майка ми обичахме известно време. Останалите бяха по-мили с нас, но ние някак така и не успяхме да ги обикнем.