Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сончай Джитпличийп (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bangkok 8, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джон Бърдет. Банкок 8

Английска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2004

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-508-8

История

  1. — Добавяне

12.

Те дойдоха от север и юг, изток и запад. Крун Теп беше не само най-големият град — до неотдавна той беше единственият ни съвременен град. Те дойдоха от равнини и планини. Повечето бяха етнически таи, но сред тях имаше туземци от севера, мюсюлмани от юга, вмъкнали се от Камбоджа кхмери, а значителен брой си бяха просто бирманци, живели дотогава безметежно по границата. Но всички те бяха част от най-голямата диаспора в историята — миграцията на половин Азия от селото към града — и всичко това ставаше в ускоряващо се темпо през последната третина на двайсети век. Мъже с железни мускули и упорития героизъм от ежедневното полагане на изнурителен немеханизиран земеделски труд, жени с измъчени от непрестанна бременност тела — те притежаваха в пълна степен смелостта, ентусиазма, наивността, надеждата и отчаянието, необходими, за да оцелееш в големия град. Единственото, за което не бяха помислили, бе времето, но за него те се досещаха само по цикличните промени в природата. Садистичната вивисекция на живота в часове, минути и секунди беше едно от изпитанията, с които земята никога не ги беше наказвала. Срокове? Това бе един нов източник на тревоги. Стрес? Градската му версия бе странна, чужда, коварна и той бе нещо, с което те не знаеха как да се справят. Дошло бе времето на отровата яа-баа.

Риболовната индустрия се предаде първа. Въпросът вече не беше да докараш рибата за рибния пазар, така че хората да дойдат, да си я купят и да я отнесат у дома си, за да бъде сготвена. Не, в наши дни борбата да вкараш рибата в мрежата бе само първата стъпка в един полупромишлен процес, в който от критично значение бе да се съвместят във времето замразяване, пакетиране и транспортиране, а най-голямата печалба идваше от живата риба след пренасянето й със самолет до ресторанти в Япония и Хонконг, Ванкувър и Сан Франциско. Задачата да се почистят люспите на рибата за нуждите на местните ресторанти бе друга от особено стресиращите задачи, която трябваше да приключи в интервала между един и пет часа през нощта, точно когато жизненият ти цикъл подсказва, че е време да спиш. И тази задача не можеше да се свърши без яа-баа.

След това идваше ред на шофьорите. Смелият нов свят изискваше шофиране без прекъсване, надлъж и нашир, с Банкок в центъра, но понякога се налагаха безкрайни пътувания на юг, през границата и още по-нататък през Малайзия, чак до Куала Лумпур — пътешествие на повече от хиляда мили. Никой и не помисляше да го направи без яа-баа. Дори строителните работници усещаха предизвикателството. И проблемът бе не в тежката работа, а в напрежението, сроковете, неумолимата тежест на парите, стоварена върху всички проекти, означаваща нощен труд, опасност на всички нива, заварки с газ през нощта на трийсетия етаж на нов офис или многоетажен жилищен блок. Охраната на труда беше примитивна и незадължителна, така че за да оживееш, се налагаше да останеш буден.

Последваха другите промишлености. Бар момичета, чиято работа бе да танцуват от осем вечерта до малките часове на нощта, полицаи на нощна смяна, студенти, чийто единствен шанс да вземат изпита бе да четат до късно нощем — този вид стрес бе чужд на таите и изискваше използването на химия.

Прогресът бе започнал да налага сурова цена — застрашително увеличаване на броя на необяснимите убийства. В Крун Теп група строителни работници бяха атакували и обезобразили невинни минувачи в пристъп на бяс. Далеч на североизток пристрастен монах бе нападнал, изнасилил и убил туристка. Шофьори на тирове бяха завъртели волана към пешеходци, бяха ги изхвърлили в канавката и бяха загинали заедно с тях.

Официалната статистика сочеше един милион пристрастени към наркотика, но предполагам, че реалните числа би следвало да са два пъти по-големи. Много работодатели съвсем откровено признаваха, че им се налагало да закупуват яа-баа по цени на едро, за да раздадат на работниците си, които не били в състояние да си позволят цените на дребно, а не можели да работят, без да вземат яа-баа.

Яа-баа означава „луд наркотик“ и се използва по отношение на метамфетамина, получаван от ефедрин. Той прониква в кръвта мигновено и атакува продълговатия мозък. Когато се пуши, ефектът е дори още по-мощен и често е свързан с прибягване до насилие.

Яа-баа е много по-лесен за производство от хероина например и дори един аматьор може да изучи химията му за по-малко от час. Само за ден той може да се научи как да произвежда стотици хиляди хапчета на ден, използвайки специална преса. Това обикновено се прави в мобилна лаборатория. Единственото, което му трябва, е ефедринът, а той на свой ред се внася контрабандно от Лаос, Бирма или Камбоджа. Имате ли частна армия, която постоянно се нуждае от средства за съществуването си? Хун Ша има, той е господарят на Юнайтед Ва. Такава армия има и Червения Ва. Даже официалната бирманска армия е в състояние на постоянна нужда. Ето какво трябва да направите в този случай. Построявате фабрика за яа-баа на самата граница с Тайланд, охранявате я със своята войска — повечето от войниците вече са пристрастени към наркотика — набирате работници за нея сред необразованите селяни и туземци, обучавате ги да дърпат ръчки и да натискат бутони и — ето, тук идва ред на деликатната част — намирате нужните връзки в Тайланд, чиято задача е да се погрижат за пласирането.

Което обяснява защо танцувам в клуб в Пат Пон в 3:29 посред нощ.

Това е най-благопристойният от всичките ни квартали на червените фенери, където навремето майка ми работеше по баровете и сменяше работодателите според късмета си да намери клиент, като контактуваше или с боса и мама-сан, или с никого, когато го правеше от скука. Чувствах се тук като у дома си, което може би обясняваше защо търся утеха тук, както бях правил като малък. Тогава идвах често в началото на вечерта, когато тя се преобличаше в един от отвратителните си костюми на бар дама (най-много я харесвах по джинси и тениска, в които изглеждаше млада и секси). А понякога идвах и в малките часове на утринта, защото не можех да заспя, преследван от духовете. Вземах мототакси, което ме носеше като вихрушка през целия град. Ако Нонг беше заета с клиент, мама-сан ми намираше място, където да я изчакам седнал, и ми предлагаше храна и бира.

Полицията беше затворила пазара, баровете и клубовете още преди час и половина, но улицата ме познаваше от едно време. По някакъв начин вече се бе разчуло, че Пичай е мъртъв, в резултат на което отново се чувствах като хлапе. За мен полагаха майчински грижи стотици курви. Но това си имаше цена, разбира се. Налагаше се да танцувам.

„Сончай, Сончай, Сончай.“ Ръкопляскаха ритмично и настойчиво и ми сочеха сцената с брадичките си. Това бях правил някога, за да си заработя вечерята. Ден след ден бях наблюдавал внимателно майка ми да отработва еротичните движения с ханша и въртенето на цици под съпровода на дискомузика, без тя да разбере колко добре съм усвоил техниката, докато не бе дошла една вечер по-рано и не ме бе видяла самичък на сцената — танцуващо дванайсетгодишно хлапе, момче курва.

Е, налага се да призная, че вече съм в напреднала фаза. Яа-баа е изпържил мозъка ми, а следва да си призная още за бирата и ганджата. Мама-сан завърта потенциометъра на усилвателя, музиката започва да гърми и аз танцувам „блу стрийк“. Танцувам като леко момиче. Танцувам като Нонг богинята, Нонг курвата. По-добър съм от Джагър в най-добрата му форма, по-добър съм от Траволта, може би дори съм по-добър и от самата Нонг. Мама-сан пуска парчето на Тина Търнър „Най-добрият“ и всички закрещяват „Сончай, Сончай, Сончай…“. Момичетата, вече по джинси и тениски и готови да си тръгнат за дома, викат оглушително и ме подканят с ръкопляскания да потъна в забвението, което съм търсил цялата нощ.

Пичай.

Никой не помни Брадли или ако някоя го помни, то аз не помня да са си го спомняли. Както и да е, надрусан съм до вцепенение.