Джон Бърдет
Банкок 8 (23)

21.

Фриц фон Щафен определено беше различен, това трябваше да му го призная. Първо, не беше дори на средна възраст, защото бе към трийсет и петте. Нито беше забележимо неадекватен в каквото и да било друго отношение. Беше висок, строен, симпатичен и беше роден в Южна Германия, където се раждат колкото руси, толкова и брюнети. Неговата коса бе почти черна, а кожата му — бледа. Единствената му преструвка — ако изключим, че обичаше да се облича елегантно — бе, че пушеше английски цигари с кехлибарено цигаре, но поне го правеше красиво.

На него дължа първото си летене със самолет. Четиринайсет часа в търбуха на огромната машина, а после неспокойно пътуване от летището в голямо бяло такси мерцедес, по време на което майка ми издаваше очакваните от нея звуци на удивление, сгушена в прегръдката на високия немец, а аз съзерцавах широките празни улици, черни като косата й.

Пристигнахме посред нощ, така че опознаването беше отложено за следващия ден, когато излязохме на открито. Какъв въздух! Дотогава не бях дишал градски въздух, който мирише така свежо, сякаш се намираме в провинцията. Широколистни дървета, експлодиращи във всички нюанси на зеленото. За пръв път виждах пирамидките по клоните на кестените, цветовете на ябълките, първите рози. Беше ми невъзможно да не се питам град ли е това, или гигантски парк, заобиколен от няколко големи имения. От всички страни ни заобикаляха garetn^[1]. Имаше „Енглишер гартен“, „Финанцгартен“, „Хофгартен“, „Ботанишер гартен“… сякаш за Мюнхен garten бе онова, което бяха задръстванията за Крун Теп. А тук към всяка от тези garten, понякога в центъра, неизменно имаше други garten, този път Biergarten^[2], където също така неизбежно се натъквахме на един или друг от многобройните приятели и познати на Фриц. В началото те ни се струваха цяла една малка армия, но накрая нещата се сведоха до три двойки, които винаги пиеха огромни халби бира — аз не можех да повдигна такава халба — и нагъваха от хартиени чинийки картофена салата, пиле или ребра, а встрани баварски оркестър в lederhosen^[3] изпълняваше Щраус. Не че можех да различа Щраус от Гершуин, докато Фриц не ми обясни за музиката, така както ми обясни и за много други неща, които едно момче следва да знае.

Приятелите на Фриц издържаха нашия тест и дори Нонг им го призна. Никаква тевтонска студенина към шоколадовокожата жена и сина й метис, и нито намек в очите им, че са обсъждали помежду си (няма начин да не го бяха правили) вероятното естество на нейната професия. Жените от трите двойки бяха особено внимателни и казаха на майка ми колко щастливи били от това, че милият Фриц най-сетне е намерил жена, която и той, и те да обичат. Нонг ми каза, че германците били особени хора, незаразени от тесногръдието, което е в основата на расизма в другите западни страни. Германците бяха народ, способен да прескочи културните бариери и да надникне в сърцата на хора, идващи от другата страна на земята. Защо таите не приличат поне малко на тях?

Пристигнахме през май, а през юли Фриц заяви, че английският ми е по-добър от този на всяко немско дете. И английският на Нонг се бе подобрил значително, защото Фриц бе изобретил оригинален начин да се шегува с нея: „Мила, обожавам начина, по който произнасяш «р», имахме един комик, който говореше точно така — беше убийствено забавен и направи състояние на сцената и по телевизията“.

Което амбицира майка ми и тя вложи известно време и усилия, след което нейните „р“ престанаха да звучат като „л“, с изключение на случаите, когато искаше да демонстрира финеса си, като се шегуваше с акцента на бар момичетата (имаше и други не по-малко драматични подобрения, макар че дори на Фриц му трябваше доста време, за да я убеди, че нейното „бум-бум“ не е стандартната английска фраза за полово сношение, а по-скоро проява на изобретателност от страна на някой от предците на англичаните, преодолял първи езиковата бариера по този важен въпрос).

През юни се разболях от летен грип и Нонг научи първата си цяла фраза на немски: Was ist loss, bist du erkaelltert?

През третата седмица на юли майка ми ме взе на разходка в „Енглишер гартен“, седна заедно с мен на пейката под един кестен, стисна ръката ми силно и избухна в плач. Плачеше и се смееше. „Миличък, не мога да повярвам колко съм щастлива. Плача от облекчение, че кошмарът свърши и… вече не трябва… нали разбираш… да работя нощем. Вече не се налага кракът ми да стъпва на Пат Пон, ако не искам да го правя.“ Изпитах нещо подобно на религиозно просветление — от сега нататък тя щеше да е нощем с мен до края на живота ни.

Когато дойде, разочарованието се стовари върху главите ни като вихрушка. Един ден чух откъм спалнята обидни думи на тай, после „Успокой се, мила, моля те успокой се“, след това нови оскърбления на тай, после звука от хвърляне на нещо, след това „Ах ти, малка дивачко!“ от Фриц, после думата Scheisser, повторена неколкократно от Нонг, избухване в сълзи, но не от радост, „Оу… ах ти, шибана кучко!“ и „Ще те накарам да си платиш за това, малка подла маймуно“. На финала Нонг отвори с трясък вратата на спалнята, изскочи през градинската врата и я затръшна зад себе си. Настана тишина.

Прецених, че ще последва среднощно пътуване към летището, и се подготвих психически за четиринайсетчасов полет и среща с Крун Теп през юли — не най-приятната перспектива на този свят. Може би Фриц бе имал руса любовница и Нонг се бе натъкнала на улики… сигурно след благоразумно претърсване на джобовете му.

Но онази нощ не се наложи да пътуваме, а Фриц наистина не бе кръшкал.

Лежа в леглото си в болницата и размишлявам за преломния момент в живота на майка ми с гордост, която само се е увеличавала с годините.

На следващия ден тя влезе в спалнята ми. Все още кипеше от гняв. Нареди ми да си събера багажа, като оставя и най-дребния подарък — играчка или книжка — които Фриц ми е давал. Тя направи същото. Фриц настоя да ни откара до летището с беемвето си. Мълчанието бе нарушено от кратък диалог, който хвърли светлина върху ситуацията.

Фриц:

— Скъпа, аз по никакъв начин нямаше да те застраша с нищо.

Нонг:

— Тогава защо не донесеш сам онези куфари от Банкок, след като е толкова безопасно?

На летището Нонг демонстративно отвори двата ни куфара и прегледа всичките ни вещи: стигна до крайности като тази да изстиска пастата за зъби, да раздруса поотделно всеки сапун и да почука всяка кутия — изглежда, търсеше кутия с фалшиво дъно. Като пускаше саркастични забележки за нивото на образованието й и таиския интелект изобщо, Фриц не пропусна да отбележи, че никой нормален няма да тръгне да изнася наркотици от Запада в Тайланд. Без да му обръща внимание, Нонг довърши започнатото с истинска таиска упоритост и се чекирахме едва когато тя се убеди, че всичко около нас е чисто. Направихме го, без да поглеждаме назад. Фриц беше история.

Е, не съвсем. Фриц не беше неизвестен из баровете в Банкок, така че няколко години по-късно до нас стигна клюката, че бил сбъркал в избора на следващото си момиче, този път с катастрофални последици за себе си. Тя бе информирала полицията в Банкок, която пък му бе заложила капан, и в резултат Фриц се намираше във вдъхващия ужас само със споменаване на името му затвор Банг Кван на река Чао Прия. Аз бях склонен да го посетим. Нонг обаче не искаше и да чуе. Настоях. Фриц може и да беше гнила ябълка, но в продължение на няколко хубави месеца той бе изпълнявал по отношение на мен ролята на най-добрия заместител на баща, за който едно момче би могло да си мечтае. Спорихме с нея, накрая се наложих. Една хубава сутрин слязохме при реката и взехме лодка до последния пристан, откъдето тръгнахме пеша в горещината към затвора.

Банг Кван изглеждаше още по-зловещо, отколкото си го бях представял. Крепост с наблюдателна кула, въоръжени с автомати пазачи, двойна стена по периметъра, смрадта на открита канализация, ударила ни в носовете веднага след първия портал, и духовната воня на насилие, садизъм и гниещи души, докато навлизахме в населената част на затвора. Фриц бе с обръсната глава, много слаб и облечен в протрита до скъсване затворническа униформа. Ковачът към затвора бе заключил краката му в окови, съединени към тежка верига, но той ни поздрави с познатата ни учтива усмивка, благодари ни, че сме дошли да го видим, и първите му думи бяха:

— Искам да се извиня за начина, по който се държах на летището онзи ваш последен ден в Мюнхен.

Нонг остана неумолима. По време на свиждането даваше възможно най-късите отговори на въпросите му. Всъщност останахме там не повече от десетина минути.

На път за дома майка ми призна, че идеята да дойдем, е била добра. В очите й Буда бе отмъстил за нея — бе изпратил Фриц в затвора и го бе унижил пред нея. Когато кихнах от мръсния въздух, тя ме попита:

— Was ist loss, bist du erkaelltert?

Фразата изниква в съзнанието ми, защото тя я повтаря, докато се навежда над мен усмихната. Сграбчвам ръката й като нетърпелив любовник, но съм прекалено слаб, за да говоря.

Забелязвам, че е малко понапълняла, бюстът й е поналят, раменете й са по-широки, но макар вече да е на петдесет, майка ми не е загубила вродения си талант да излъчва сексапил.

Не че полага усилия да го загуби. Облечена е в алена рокля, разкриваща кафявите й рамене, а и деколтето предлага интересна гледка, обута е в лачени обувки на висок ток в черно и червено, на шията й виси тежка златна верижка със златен Буда, чантичката й с фалшив монограм на Гучи също е в комбинация от черно и алено, на ръката й виждам масивна златна гривна, устните й са влажни, червилото естествено е червено, миглите й са направени със спирала, а парфюмът… него го помня от Париж, може би защото личният бюджет на Нонг за нещата, без които не би могла да живее, се бе удвоил след онази екскурзия.

Косата й без нито един сив косъм е оформена в асиметрична плитка, падаща на една страна, а краят е оставен да подскача на гърба й, от което тя изглежда като… много скъпа лека жена. Сяда на стола до леглото ми и запалва „Марлборо Ред“.

— Искаш ли да си дръпнеш? — Поклащам глава. — Сериозно ли е, миличък? Тръгнах веднага след като Полковника ми съобщи какво се е случило. Какво си правил самичък в онази къща посред нощ? — Тя свива рамене и слага ръката си върху моята, която лежи немощно върху чаршафа. — Но ще се оправиш, така ме увери хирургът… голям чаровник, впрочем. Най-дългият белег в цял Крун Теп, но раната не била дълбока, така каза. — Поглежда ме с обич, сякаш съм паднал от стълбата по време на детинска лудория. — Искаш ли да ти донеса нещо? Само кажи…

Поглеждам я в очите.

— Майко, така са ме упоили, че не съм спрял да сънувам и халюцинирам. Искам да ми кажеш кой е баща ми.

Задавал съм й този въпрос точно десет пъти, като този е десетият. Помня останалите девет случая толкова живо, колкото ще запомня този. Въпросът изисква смелост, но и предполага специален повод — струва ми се, че в тази категория попада почти смъртоносната атака с оцеляване на косъм.

Тя потупва ръката ми.

— Щом излезеш оттук, искам двамата с теб да изкараме няколко дни в къщата ми в Петчабун, нали? Ще купим бира, ще поканим гости, ще посвирим на хайло, дори ще ти намеря ганджа, ако желаеш… зная колко тежко приемаш смъртта на Пичай.

— Майко…

Ново потупване.

— Събирам смелост, миличък. Повярвай ми.

Въздъхвам. Поне е дошла в болницата и планира да остане тази седмица в Банкок, за да е близко до мен. Тя запалва втора цигара и ми разказва за погребението на Пичай, което минало според очакванията — полицията се намесила, за да разтърве двама пласьори на яа-баа — и си тръгва, за да мога да поспя. Събуждам се няколко минути по-късно от опита на ФБР да отвори прозореца, за да проветри стаята от цигарения дим.

— Моля те, остави го така — казвам й, — обичам миризмата на марлборо.

— Вие с майка ти често ли си говорите на немски?

— Понякога. Когато сме в настроение.

— Таите учат ли немски?

— Научихме малко от един от моите професори — отговарям й с усмивка.

Искам да ми кажеш кой е баща ми. Почти ежедневно се чудя кой може да е той, макар фиксидеята вече да се е преместила от съзнанието в подсъзнанието ми. Продължавам да се заглеждам нетактично по белокожите американци на средна възраст, които ми се струва, че отговарят на условията, но вече съм се отърсил от нездравия фанатизъм от юношеските ми години. Когато бях на тринайсет, си избрах един ъгъл на коптора, в който живеехме, и принудих майка ми да стане свидетел на треската, която ме изгаряше месеци наред, докато облепях стените със стари изрезки за войната във Виетнам. Цяла седмица бях убеден, че той е един от сражавалите се със свръхестествена смелост в тунелите на Ку Чи. Следващите няколко седмици пък беше пилот, арестуван и измъчван в ханойския „Хилтън“, докато не разбрах, че всички тези герои са били пуснати на свобода след моята поява на бял свят. Къде е бил по време на офанзивата за виетнамската лунна Нова година? Дали не е един от гузните и разочаровани редници, пушили ганджа през цевите на оръжията си? Мисля, бях на шестнайсет, когато най-сетне разбрах, че Америка е загубила войната въпреки титаничните усилия на анонимния ми баща. По това време вече бях започнал да се раздвоявам от съмнения. В крайна сметка, въпреки несъмнените му достойнства, той трябваше да е бил един от онези белокожи, дошли тук отдалеко, със заповедта да убиват мъже, чийто цвят на кожата е подобен на този на моята майка, на нейния баща и на нейните братя (чак години по-късно ми стана ясно, че виетнамската война не е била на расова, а на религиозна основа). Как трябваше да се отнасям към неговата варварщина? Единствената ми екскурзия в чужбина без Нонг беше за седмица във Виетнам, където го търсих в Ку Чи, Да Нанг, Ханой и Музея на американските военни престъпления в Хо Ши Мин. През цялото това време тя ме бе наблюдавала с болка. Понякога устните й затреперваха, сякаш се готвеше да ми каже името му, но така и не го направи. Каква ли бе ужасната тайна, която криеше? Дали той не е бил от „специалните сили“ — един от мъчителите?