Джон Бърдет
Банкок 8 (10)

8.

Наредих на хлапето да ме откара до Нана Ентъртейнмънт Плаза, увеселителен комплекс съвсем наблизо. Когато пристигнахме, беше три и единайсет минути и комплексът все още си отспиваше след предната нощ.

Пичай не беше пропускал случай да се пошегува с нежеланието ми да работя в отдела за борба с порока. Предполагам начинът, по който бе израсъл, не му въздействаше по такъв начин, по който ми въздействаше моят, но ето че най-сетне, озовал се на безлюдния площад, изправен сред заобикалящите ме в три амфитеатрално разположени кръга барове, хотели за кратковременен престой и публични домове, бях благодарен на постепенно обхващащото ме чувство, че се намирам пред нещо познато. Може и да не го харесвах, така както някои могат да не харесват улицата, на която са израсли, но не можех да отрека дълбочината на разбирането, знанието, интимното познаване на тази среда. Дали това не бе единственото място, което можеше да ми донесе някаква утеха в този черен ден?

Няколко момичета вече се бяха настанили в баровете, разположени на нивото на улицата, като несъмнено споделяха историите си за мъжете, платили глобите им, за да ги отведат след това в стаичките им отзад, и се оплакваха от онези, които само бяха флиртували и ги бяха опипвали, без да им купят питие. Знаех колко обожават да бърборят за приумиците на фарангите, чиито предпочитания често са толкова различни от нашите. Грамадни мъжкари, чието единствено желание е да смучат палците на крака или дори да бъдат бити с камшик. Мъже, дошли дотук едва ли не за да поплачат и да разкажат за жените си. Да не говорим за такива, които облечени изглеждат като най-висшия продукт на западната цивилизация, но губят цялото си самообладание при гледката на голо момиче с шоколадова кожа, очакващо ги на леглото в хотела. Знаех всяка история, всеки нюанс, всеки номер в тази търговия, в която никога не бях участвал, наистина нито веднъж, дори по времето, когато Пичай бе тръгнал по курви. Поспрях се, за да погледам излизащите на работа момичета — нито едно от тях не пропускаше да събере длани на челото си и да направи вай към храма на Буда в северния ъгъл на затворения площад. Това не можеше да не насочи мислите ми към майка ми. После се качих по стълбите до второто ниво.

Търсех един от по-големите вече отворени барове и намерих „Холивуд 2“. Една от двойните му врати беше подпряна с кошче за боклук, вътре светеше ярка светлина, а жени в работно облекло бършеха маси и миеха пода. Свежата борова миризма на почистващия препарат се смесваше с тежкия дъх на вкиснала бира, цигари и евтин парфюм. Имаше голям въртящ се подиум на две нива с пилони за момичетата, но в този час на неподвижния подиум нямаше никого. Влязох и веднага разбрах, че жената, която подрежда бирени бутилки на полиците зад единия от няколкото бара, е мама-сан — онази, която организира момичетата, дава им съвети за всичко, дори по възможно най-интимните въпроси, изслушва проблемите им, помага им, когато някое от тях забременее и го налегнат мисли за самоубийство. Тя беше онази, която би посъветвала едно момиче да си излезе, ако клиентът откаже да използва презерватив, да поиска допълнително заплащане за необичайни услуги или дори да ги откаже — особено при италианци, французи или американци, предпочитащи аналната любов. Добрата мама-сан винаги мисли за бъдещето на момичетата, на които предстои да се пенсионират в средата на трийсетте, ако не и по-рано; някои мама-сан учат момичетата на английски, плащат им курсовете за секретарки, макар подобна склонност към просветителска дейност да е по-скоро рядкост. Нищо интелектуално обаче не светеше в погледа на тази жена — едра, груба, някъде около петдесетте, с тъмно лице на печена ядка и застинали във вечно навъсена гримаса черти.

— Затворено е. Ела в шест — изломоти тя на развален английски.

Явно ме бъркаше с фаранг.

— Полицай съм — казах й на тай и й показах картата си. Видях я, че промени отношението си, но разликата не беше съществена.

— Какво искаш, кун ченге? Шефът си плаща за охрана, така че не ме плаши.

— Това не е полицейска акция.

Въпреки това тя се огледа за други полицаи. Като не видя такива, пак ме погледна с насмешка.

— Момичетата още не са готови. Онези горе още спят, а останалите не са дошли. Защо си дошъл толкова рано? Искаш да изчукаш нещо безплатно само защото си ченге ли? А какво ще стане, ако шефът се обади на своя човек?

— Искам само една услуга.

— Че какво друго? Всеки иска услуга.

— Трябва ми момиче от Лаос.

— От Лаос ли — глупаво се ухили тя. — От Лаос значи? При нас трийсет процента са все от Лаос. Високи, ниски, едрогърди, с малки цици… е, без блондинки, разбира се! — Изкикоти се на собствената си шега. — Тук руси момичета от Лаос няма да намериш. Ако искаш блондинка, ще трябва да се задоволиш с рускиня.

— Искам такава, която да може да чете и да пише. Всъщност… достатъчно е само да чете.

— Значи не искаш селянка направо от джунглата… хм, имаме няколко такива, като в другите барове. — Тя се намръщи. — Какво си намислил, кун ченге?

— Можеш ли да помогнеш? Кажи ми само „да“ или „не“.

Мама-сан сви рамене и извика нагоре някакво име. Някой извика в отговор и се появи млада жена, облечена в бяла хавлиена кърпа, подпъхната под мишниците й. Дългите й шоколадовокафяви крака бяха боси.

— Извикай Дау от стая три — нареди мама-сан.

След десетина минути се появи и Дау — около двайсетгодишна, в памучна рокля, с широко лице, приятна усмивка и лаоски акцент. Беше радостно възбудена — явно ме мислеше за подранил клиент. Усмихнах й се в отговор, показах й банкнота от сто бата и фотокопието, дадено ми от Нейп.

— Искам само да знам датата.

Тя се ококори. Това сигурно бяха най-лесните сто бата, заработвани някога от нея.

— Две хиляди петстотин трийсет и девета, май, седемнайсети — прочете ми тя датата в реда, както беше отпечатана.

— Благодаря — казах й и й подадох стоте бата.

Наредих на мама-сан да ми даде телефона. Тя бръкна под бара и го извади. Вече бях пресметнал наум съответстващата дата от християнската ера — на фарангите не им допада, че сме петстотин години напред от тяхното летоброене.

Розен ми бе дал визитната си картичка с номера на мобилния си телефон. Набрах го и когато чух гласа му, казах само:

— Седемнайсети май деветдесет и шеста.

Пауза.

— Ако от Куонтико потвърдят, ви дължа хиляда бата. — Нова пауза. — Деветдесет и шеста ли казахте?

Потвърдих и затворих. Беше 3:31 следобед.

Излязох и тръгнах в горещината към станцията на високоскоростния влак, чието трасе минава над нивото на града. Вървях покрай сергии, препълнени със стока, носеща етикетите на модни къщи: чанти, тениски, джинси, къси панталонки, бански костюми. Тази отсечка сергии беше притежавана и експлоатирана от глухонеми, комуникиращи си по тротоара с изразителния език на жестовете. Погледът ми се плъзгаше по пиратски копия на компакт- и дивиди дискове, касети с музика и видео и какво ли още не. Цялата тази улица бе като Мека за всеки със сериозен интерес по прилагането на закона, но по нищо не личеше, че тази мисъл трови с нещо ежедневието на глухонемите.