Джон Бърдет
Банкок 8 (20)

18.

Днес колата на Полковника е стар бял датсун, но по начина, по който се справя с трафика, човек може да си помисли, че е кралска лимузина. Е, винаги помага да имаш ескорт от двама мотоциклетисти с постоянно включени сирени. Приближаваме Пат Пон откъм страната на Саравонг и шофьорът спира пред „Принсес клъб“, който се намира на странична сой, недалеч от главната улица на Пат Пон. Полковника знае, че майка ми е работила на тази улица, и аз се питам дали това не е някакъв намек. Поспираме за миг, преди да влезем в бара, и се виждам такъв, какъвто трябва да съм бил преди повече от двайсет години: мършаво момче, озадачено и едновременно с това заинтригувано от търговията с плът.

Мама-сан и няколко момичета в джинси и тениски правят вай на полковника, когато той влиза. Вече са подготвили маса за нас в салона — застлана е с покривка, има вилици и лъжици. Още със сядането ни започват да носят купища чинии с храна от съседните ресторанти и сергии.

— Бира или да не си губим времето и да започваме направо с уиски? — въпросително ме поглежда Полковника, после прави избор вместо мен. — Я да пием бира. И без това продаваме на туристите „Клостер“, която, трябва да призная, оставя по-чист вкус в устата. А и върви с лютото, естествено.

Участвал съм и преди в банкетите на Полковника — това е един от любимите начини на този човек да циментира esprit de corps^[1] (другият е пътуване с яхтата му), но никога в качеството на единствен гост. Струва ми се малко неестествено да ми сервират момичета, които само след няколко часа ще продават телата си, сякаш са екип от девствени домашни прислужници. Те правят всичко по силите си да доставят удоволствие на Полковника с непрестанните си вай и сладките си невинни усмивки. Зная, че съм длъжен да се напия, следвайки темпото на Полковника, но не съм съвсем сигурен как ще реагира тялото ми на алкохола след злоупотребата с яа-баа предната нощ, с двайсет и четирите часа без сън и не на последно място след двете чаши ракия, които още изгарят стомаха ми като живи въгленчета. Отпивам от бирата направо от бутилката, също като Полковника. Гледам го как бърка в малката плетена кошничка, загребва шепа лепкав ориз, оформя го в компактна топка и я пуска в салатата от папая, като ми кимва да последвам примера му. Не знам, фаранг, дали си изтезавал стомаха си с „папая пок-пок“ при някое от посещенията си в нашата страна. Прави се с дванайсет люти чушки, смлени в соса, така че да не можеш да ги избегнеш. Дори моят Полковник подсмърча след първата хапка, която при него издува бузите му. Аз давам възможност на чушките да запалят устата ми малко по-бавно и внимателно поглъщам прясната лава в празния си стомах. Отпивам по-голяма глътка и веднага изживявам деликатния сблъсък между леденостудената бира и огъня на чушките. Полковника ме следи изкъсо. Длъжен съм да се държа сърдечно.

Вкусвам малко супа том-юм, толкова подлютена, колкото и салатата, сетне се залавям със задушеното по специален начин пиле със сос от стриди, което е повече китайско, отколкото тайландско ястие, но независимо от това обичано от Полковника. Рибата е обикновен морски костур, но е превъзходно изпържена, поднесена с великолепен лют сос и рибна паста, а прясно смляната дървесна жаба е приготвена с пресен лук и естествено, нова доза люти чушки. Дълбоко в още празния ми, изтънен от поетата яа-баа стомах, усещам сякаш лютите чушки бавно освобождават соса си над някаква рана там, запалвайки огън над нея. Бързо изпивам остатъка от бирата си и едно от момичетата веднага ми донася друга. Помолвам и за вода, на което вече Полковника открито се ухилва. Сега друго от момичетата донася голям супник с тлъсти охлюви, сготвени в собствен сос и подправени с нещо кафяво. Полковника забърсва част от соса с топка лепкав ориз, после шумно започва да смуче отвора на черупката, докато тялото на охлюва не изскача с влажен звук в устата му. Правя същото, като внимавам да не ми се догади.

Началникът ми довършва на свой ред бирата си, извиква за следваща и междувременно отваря бутилката уиски „Меконг“, която момичетата са оставили на масата. Налива в две чашки и слага лед от купата.

— Та, Сончай, защо не споделиш с мен свършеното по случая до момента? — Въпреки формулировката това не е невинен въпрос.

— Имах на разположение само един ден — обяснявам и смуча шумно черупката вместо точка. — Засега нищо съществено. Между другото, защо ни нареди да следваме черния фаранг?

Той неодобрително изцъква с език и поклаща глава.

— Защо винаги така бързо стигаш до главното? Сигурно е защото отчасти си фаранг. Нищо чудно, че не си много обичан.

— Не съм много обичан, понеже не вземам пари.

— И заради това също. Нито ти, нито покойният ти вече партньор сте дали и грош в общата каса от десет години. Вие сте като монаси, които вечно обикалят да събират милостиня и никога не се връщат да я предадат.

— Защо тогава ни търпиш?

— Брат ми ме помоли.

— Струва ми се, че искаш да си припишеш известни заслуги. Не знам дали ние не сме единственото хубаво нещо, което някога си правил.

— Не се ласкай с подобна мисъл. Заради брат ми ви спасих от съд за убийство. Какво хубаво има в това?

Какво можех да отговоря? Погледнах в моята том-юм и огненочервените парченца чушки в нея.

— Няма ли да ми кажеш защо следяхме Брадли?

— Не допускаш ли, че може ФБР да ме е помолило да го следите?

Поклатих глава.

— ФБР не знаеше нищо за случая до вчера. Те дори нямаха представа къде живее.

— Ти говориш за ФБР в посолството. Аз имам предвид ФБР във Вашингтон.

— Говорил си с тях?

— Разбира се, че не. Те говорят с друг, който говори с мен.

— Наистина ли?

— Защото ЦРУ говори с ФБР. Поне от време на време. Познай сега с кого говори ЦРУ. — Свивам рамене. — Същите хора, с които говорим ние, в Лаос, Бирма, Камбоджа. ЦРУ им плаща в налични, ние им плащаме с имунитет от наказателно преследване за нарушение на законите за митата и акцизите. В крайна сметка получаваме същата информация. — Той разбърква лепкавия ориз. — Цялата работа май се върти по някакъв начин около нефрита. — Подхвърля това, за да ме изпита.

— Не вярвай на тези измислици. От къде на къде някакви търговци на нефрит ще използват змии, за да ликвидират конкуренцията? И как изобщо можем да си представим черен фаранг сериозно да се намеси в търговията с нефрит? Тя отдавна е превзета от китайците чю-чоу, които използват таен език на жестовете. И какво общо има ФБР с това?

Намръщва се.

— Добре де, значи не е нефритът.

— Яа-баа?

— Защо точно яа-баа? Защо не хероин?

Преглъщам насила топка ориз, за да потуша с нея огъня.

— Защото Агенцията за борба с наркотиците се е захванала сериозно с опиумната търговия. Хероинът пък е за смелчаците. Яа-баа е много по-безопасен, а и пазарът непрекъснато се разраства.

Той разтваря ръце.

— Ами ето, решил си случая. Със сигурност трябва да е яа-баа.

— Само че ти нищо не ми каза.

— Длъжен ли съм да ти казвам нещо? Ти си детективът. Аз съм просто канцеларски плъх.

— Полковник… партньорът ми умря вчера. Искам да знам защо следяхме черния фаранг. — Погледите ни се преплитат и настъпва моментът на истината. Никой няма никакви съмнения, че Полковника е сериозно намесен в търговията с яа-баа.

Виждам го, че си играе с идеята да се преборим кой пръв ще мигне — нещо, в което е много добър — но вместо това той изведнъж решава да се престори на мекушав и отмества поглед.

— Съжалявам, Сончай, най-искрено съжалявам. Истината е, че не знам защо следяхте Брадли. Получих заповедта и я предадох надолу. Дали е било ФБР? Дали е Отдела за борба с престъпността? Или някой друг? Кой би могъл да каже?

— Ти си началник на Осми участък. Никой не може да ти дава заповеди без обяснение.

— Обясниха ми само, че визата му била изтекла. — Иде ми да се изсмея, но Полковника ме гледа толкова сериозно, че даже ми се струва надут. — Когато военен служител на чужда държава наруши условията на престоя си, това е изключително тежко нарушение. Изобщо не е като при цивилните лица.

— Сериозно ли ми говориш това?

Той кимва.

— Това е официалният претекст. Ще ти покажа досието му, ако държиш. — Накланя се напред. — Аз не съм като теб, Сончай, не задавам недискретни въпроси. И точно заради това аз съм полковник, а ти никога няма да бъдеш нещо повече от детектив.

— За да си толкова дискретен, значи онзи, който ти е наредил, е достатъчно важен за теб, нали?

Той поклаща глава. За него съм явно безнадежден случай. После изведнъж превключва на друга вълна и започва да говори с удивителна откровеност, като включва двехилядиволтовия си чар, на който никога не съм успявал да устоя. Смирението и състраданието в гласа му са абсолютно убедителни:

— Уверявам те, Сончай, нямам представа защо Брадли умря вчера. И няма да застана на пътя ти, независимо в каква посока ще тръгне твоето разследване. — И забелязал въпросителния ми поглед, пояснява: — Обещал съм на брат ми, че ще се грижа за вас двамата. Загубих единия и това е достатъчно лошо. Брат ми е архат. Човек гледа да спазва обещанията, направени пред такива като него, особено след като ми е и кръвен родственик. Имаш моята дума. Както и да е, с каквото и да се е занимавал Брадли, аз нямам нищо общо с него.

Настъпва неловка пауза. Преди да се върнем към храната и пиенето, казвам между другото:

— Открих чрез интернет адреса на Брадли. Бях в дома му.

Полковника вдига поглед.

— Така ли? И намери ли нещо?

— Ако сега ти задам въпрос, пряко свързан със случая, ще ми отговориш ли? Или съм пешка в някаква игра, която играеш с ЦРУ в Лаос, с ФБР във Вашингтон или може би с американското посолство?

— Сончай, кълна ти се и нека Буда ме убие, ако излъжа.

— Изумителна жена, малко над трийсетте, наполовина негърка, наполовина таи, много висока, сигурно над метър и осемдесет, красиви дълги крака, стегнат едър бюст, страхотно лице, коса боядисана в цветовете на дъгата, дискретно бижу на пъпа, представляващо нефритово топче на златна карфица. Коя е тя?

Полковника отпива от уискито си.

— Трябва ли да я познавам?

— Това е твоят бар, в центъра на квартал на червените фенери. Момичетата кръстосват между това място и Нана, пробват навсякъде, за да видят къде ще им предложат най-добри условия… искам да кажа, че ти познаваш търговията с кожа като петте си пръста.

— Искаш да кажеш, че е проститутка?

— А каква е вероятността да не е?

— Заподозряна ли е?

— Тя е възможен съучастник. Никоя самостоятелно действаща жена не би могла да организира нещо подобно. Всъщност още нямам представа как точно е станало. Как може някой да упои голям питон и двайсет кобри и да ги накара да ухапят когото трябва, когато е нужно? Според мен е необходима страхотна организация с много хора. Това със змиите просто не мога да го осмисля. Та… коя е тя?