Джон Бърдет
Банкок 8 (24)

22.

ФБР имаше хубава фигура, сини очи, руса коса, идеална кожа и от нея се разнасяше свеж аромат на обикновен сапун. Изглежда, не признаваше парижките парфюми. Представи ми се — Кимбърли Джоунс. Доколкото можех да преценя, беше на около двайсет и осем и боец по дух. Стори ми се малко изтощена, може би прекаляваше с фитнеса.

Намирам се в болница, каквато не съм сънувал: самостоятелната стая като в петзвезден хотел, през прозореца надничат палми, орхидеи и хибискус, а ушите ми долавят безкрайно приятното за слуха съскане на системата за оросяване. Когато се свестих предния път, ФБР вече беше тук. Тогава ми каза: „Беше загубил много кръв, поклоннико, и те докарахме тук в последния момент“. Обслужваше ме като медсестра — мереше ми пулса и разбухваше възглавниците ми.

Когато за втори път изплувах от дълбините на сладкото забвение, където съм сигурен, че се срещнах с Пичай, на стола до леглото ми седеше не тя, а човек с доста по военна осанка.

— И всичко това за някакво одраскване? Буда сигурно много те обича.

— Как изглеждам? — Страх ме беше да задам този въпрос на чужденка.

— Без нос ли? При теб това е значително подобрение. — На смаяния ми поглед Полковника отговаря: — Спокойно, шегувам се. — После се навежда заговорнически към мен. — Ти само ми обясни и повече няма нищо да те питам: защо трябваше да убиваш старицата? Нападна ли те?

Отпускам се на възглавницата и се връщам към забвението, за да споделя с Пичай тази смешка.

Изглежда, майка ми се беше запознала с Полковника в коридора. Когато придръпва стола си до леглото, в очите й има блясък:

— Голям сладур е, нали? И мисля, че трябва да е доста богат.

— Не е, майко.

— Покани ме на яхтата си. Вярно ли е, че била голяма, с капитан, екипаж и така нататък?

— Не, моля те, недей.

— О, не мисля за себе си, но за теб може да е от полза. Ти заслужаваш повишение повече от всички останали полицаи, но няма да го доживееш, ако нямаш връзки. Той дори намекна…

— Ако ми предложат повишение по този начин, ще го откажа.

Тя въздъхна и ме потупа по ръката.

— Е, поне няма да можеш да ме обвиниш, че не съм опитала. Толкова си морален… не знам на кого си се метнал.

— Разбира се, че знаеш на кого, след като не е на теб. Аз съм този, който не знае, защото не искаш да ми кажеш.

Нервен смях и тя бръква за марлборото.

— Ще го направя, миличък, някой ден. Трябва ми само малко време.