Джон Бърдет
Банкок 8 (8)

6.

Докато чакам, си спомням, че сградата на посолството беше построена наново през 1998, скоро след атентатите срещу американските посолства в Кения и Танзания. Тогава посланикът се появи по телевизията, за да обясни, при това на нелош тай, че макар Америка да не съзира опасност от страна на народа на таите, се плаши от дългите ни и рехави граници с Камбоджа и Мианмар, позволяващи на практически всеки, който пожелае, да прекара товари с експлозив или тежко въоръжение. Така че днес стените са от масивен напрегнат железобетон, способни да устоят на атака с тир, а дори ако тирът някак мине през тях, го очаква ров с вода. През двайсет и първи век американският посланик работи в средновековен замък. Каква е кармата на Америка?

Американецът в караулката — спокойно може да е морски пехотинец в цивилни дрехи — решава да ме пусне през въртележката. Човек трябва да се настрои към прищевките на фарангите — този конкретно е решил да смени първоначалната си прищявка да е подозрителен с такава да бъде гостоприемен. Чувам го да ми казва по микрофона:

— Бюрото ви очаква. Тук ли ще изчакате, или при мен на климатик?

Чува се сигнал, пресичам прага и виждам цветен образ на себе си и всички метални предмети по джобовете ми на екрана на монитора върху бюрото. В караулката е хладно и потръпвам от струята студен въздух. Младият мъж зад бюрото е толкова ниско подстриган, че изглежда почти плешив. Той се взира в монитора за известно време, после поисква картата ми за самоличност и съвестно въвежда номера й в компютъра. Виждам името си да се появява на екрана. Морският пехотинец изсумтява:

— Идваш тук за пръв път. — Това не е въпрос, а онова, което му показва компютърът. — Следващия път няма да се налага да търпиш тези дивотии.

И докато ми го казва, кимва към главната сграда, сякаш източникът на дивотията е там. Виждам я впрочем да се задава с твърда мъжка походка към нас и да клати огромната табелка с името си между малките си гърди. Дори от това разстояние мога да прочета, че името на дивотията е Катрин Уайт, заместник-началник на охраната. Около трийсетгодишна, сериозна, атлетична, смръщена. Чувствам се абсолютен таи, въпреки сламенорусата си коса и острия си нос.

— Това ли е детектив… момент да видя… Джипълкрийп, за среща с аташето към ФБР?

— Аха.

— Не очаквах да го намеря вътре. Аз ли да вляза, или ще го изведеш? Забравих как е по правилник.

— Бих могъл да го изведа, но според мен той и сам ще се оправи.

Жената кимва важно и казва:

— Окей.

Морският пехотинец повдига вежди, аз кимвам, младежът отваря вратата на караулката и излизам навън.

— Вие ли сте детектив Джипичийп от Кралската тайландска полиция? Мога ли да видя някакъв документ за самоличност? Извинете за неудобството, но по правилник трябва да се разпиша за вас. Благодаря. — Тя установява, че не съм бил подменен от някой друг през последните пет минути, и ме повежда през предния двор към централната сграда.

Катрин Уайт тъне в нехайно неведение, че вече ме е превеждала през подобен двор преди хиляди години. Египетското ми превъплъщение е най-далечното, до което съм успял да проследя преражданията си. Жрец, злоупотребил с властта си, заплаща най-високата кармична цена. Прекарах три хиляди години, заключен в камъка, преди да изляза като възможно най-низш роб във Византия. Пичай също си спомняше онези далечни дни, когато пътуванията до другата страна и обратно бяха нещо обичайно. От време на време изживявахме наново онези изключителни моменти: напускането на тялото, черната нощ под крилете ни, чудото на Орион.