Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (7)

6.
Логично предположение

Сан Франциско, Калифорния — 1984г.

Самър

Самър се намръщи на отражението си в огледалото. Опита се да приглади полата си, но тя все още се набираше на талията и бедрата й, които не бяха възвърнали нормалната си форма дори след няколко месеца, друго жестоко напомняне за загубата й. Русата й коса висеше върху раменете й; не можеше да си спомни кога я е мила за последен път. Като последно усилие тя смени равните си сандали с чифт високи обувки и си сложи малко червило. Не е нужно да изглеждам толкова ужасно, колкото се чувствам.

Тя пристигна до къщата, където два снопа светлосини балони, вързани за перваза на верандата, обявяваха: МОМЧЕ Е! Пое си дълбоко дъх и натисна звънеца. Почти веднага вратата се отвори и една брюнетка с рокля на цветя й се усмихна широко.

— Здрасти, аз съм Ребека, но всички ми викат Беки. Влизай. Ето, аз ще взема това. — Тя посегна към кутията с пастели, изрисувана с азбуката, под мишницата на Самър.

— Не е ли вълнуващо за Габриела? — Беки плясна с ръце и подскочи леко на пръсти. Самър се огледа и видя, че дневната е пълна с жени като Беки, всичките с чинии, украсени със сини чорапчета.

— Откъде познаваш Габи? — попита Самър, като си помисли, че не бе чувала да наричат приятелката й с пълното й име още от първия ден в университета.

— О, съседки сме. Това е толкова страхотно място за семейства с деца, нали разбираш, много по-лесно е, отколкото в града. Толкова се зарадвахме, когато Габриела и Браян се преместиха тук. Повече другарчета за игра за малкия Ричард. — Тя се засмя и прокара ръка през чупливата си кестенява коса. — А ти откъде я познаваш?

— От медицинския университет — отговори Самър. — Бяхме състудентки. — Тя се чудеше как да се измъкне, поглеждайки към масата със закуски, където имаше и купа за пунш с подозрителна на вид синя течност. С облекчение видя Габи да се приближава с поклащаща се походка и се опита да не се взира твърде явно в огромния й корем.

— Здрасти, Самър — кимна Габи и се наведе настрани, за да я прегърне. — Благодаря, че си направи труда да дойдеш чак до предградията. Виждам, че си се запознала с Беки.

— Габриела, тъкмо разказвах на приятелката ти колко ни харесва да живеем в Марин — обясни Беки. — Ти омъжена ли си, Самър?

— Да, съжали се над един наш състудент… скромен неврохирург — отговори вместо нея Габи и намигна. Самър се стегна за неизбежния следващ въпрос, но той дойде твърде бързо.

— Имаш ли деца?

Самър преглътна с мъка. Сякаш някой бе отворил вратата на фризера право в лицето й в горещ летен ден.

— Не, не… още — отвърна Самър със стегнато гърло.

— О, това е много лошо — каза Беки, като се намръщи с преувеличено съжаление. — Това наистина е най-великото нещо. Е, когато си готова да скочиш в играта, ела тук при нас. — Беки се запъти да отвори вратата, а Самър за миг си представи как я сграбчва за буйната кестенява коса.

— Самър, толкова съжалявам — Габи докосна лакътя на Самър.

— Няма нищо — отвърна Самър и скръсти ръце. Усети как буцата в гърлото й нараства и как лицето й пламва. — Веднага се връщам. Трябва да отида до банята. — Тя тръгна по коридора, но вместо да спре пред банята, продължи направо и излезе през входната врата, заплитайки се в сините балони, когато притича покрай тях на верандата. Седна на уличния бордюр. Не можеше да изтърпи всичко това. Не можеше да понесе състезанието по опитване на бебешка храна или играта „познай колко голямо е коремчето на Габи“. Не можеше да гледа как всички охкат и ахкат на всяка сладка малка дрешка. Не може да слуша как жените обсъждат стриите или родилните мъки като ритуали за посветените. Всички се държаха така, сякаш да бъдеш жена и майка, са две неизменно свързани неща. Логично предположение, тъй като и тя самата го правеше. Но знаеше, че това е една огромна лъжа.

Приеха първото й помятане с облекчение. Бяха женени едва от две години, бяха още стажанти, когато една розова черта върху домашния тест за бременност стана причина за разпалени дискусии. Бяха планирали да почакат, докато Самър завърши стажа си по педиатрия, докато някой от тях има стабилен доход и постоянна работа. И когато бременността приключи няколко седмици по-късно, те си казаха, че е било за добро. Но някак си тази неочаквана бременност, отишла си така неочаквано, както дойде, промени нещата. Самър забелязваше бременните жени навсякъде, не можеше да откъсне очи от издутите им кореми, свидетелстващи гордо за състоянието им.

След помятането тя изпитваше вина за това, че се бе ядосвала. Разбира се, като лекар, тя знаеше, че спонтанният аборт не може да бъде предизвикан от противоречиви емоции. Но в учебниците по акушерство никой не си бе направил труда да опише огромната скръб, която заместваше мъничкото бебенце, растящо в нея. Те не обясняваха как тя се чувства напълно изгубена без някого, за чието съществуване знаеше едва от месец. С първата бременност нещо в нея се пробуди, дълбок копнеж, който вероятно винаги е бил там. Беше възпитана да вярва, че женската й природа не трябва да пречи на стремежите й. Изгради кариерата си, мислейки, че не е като другите жени. Сега за пръв път в живота си тя се почувства точно като другите жени.

През свободното си време Самър изчиташе от кора до кора медицинските списания за бременност — елиминира всички възможни причини за помятането, следеше овулацията си и промени начина си на хранене. Съобщаваше на Крис за всяко ново откритие, но скоро забеляза незаинтересования му поглед. Той все още караше стажа си по неврохирургия и не споделяше силното й желание да забременее. За щастие, Самър имаше достатъчно енергия и за двамата и сякаш нямаше значение, че за пръв път, откакто се запознаха, те не споделяха една и съща цел.

Сега, седнала сама на тротоара в предградията, вместо да пие син пунш, Самър знаеше, че онзи ден, преди три години, се е превърнал в разделителната линия на живота й. Преди онова помятане тя си спомняше, че беше щастлива, — заради работата, заради къщата с изглед към моста „Голдън Гейт“, заради приятелите, с които се виждаше през уикендите. Това й се бе струвало достатъчно. Но след онзи ден сякаш й липсваше нещо, нещо толкова голямо и силно, че засенчваше всичко останало. С всяка изминала година и с всеки негативен тест за бременност тази празнина в живота им нарастваше и се превръщаше в неканен гост, който забиваше клин между нея и Кришнан.

Понякога й се искаше да се върне към онова безметежно щастие в началото на съвместния им живот. Но по-често страстно копнееше да върви напред, да отиде там, където тялото й, изглежда, не можеше да стигне.