Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (22)

21.
Неспокоен мир

Пало Алто, Калифорния — 1990г.

Самър

Самър тръгна към рецепцията във фоайето на детската болница „Люсил Пакард“, за да открие стаята на пациента си.

— Самър Уитман? — Един висок лекар приближи към нея, дърпайки куфар зад себе си. — Самър, как си? — Той протегна ръка да я поздрави.

— Питър — възкликна тя, разпознавайки колегата си от университета в Сан Франциско. Той още работеше като стажант, когато тя вече бе старши лекар. — Мили боже, не съм те виждала от колко — десет години?

— Да, там някъде — отвърна той, прокарвайки пръсти през гъстата си кестенява коса.

— Чух, че си специализирал инфекциозни болести. С какво се занимаваш сега? — Самър си го спомняше като умен и амбициозен човек. С което й напомняше за самата нея.

— След доктората си специализирах в Бостън, а после — тропически болести в Харвард за няколко весели години. Наскоро ме наеха тук като шеф на отделение, така че се радвам да се завърна.

— Еха, Питър, това е страхотно — възкликна Самър.

— Благодаря. Отивам до Истанбул за няколко дни да изнасям лекции. Другата седмица ще съм малко замаян от часовата разлика, но работата е интересна и е за предпочитане пред това да се занимаваш с кашлици и настинки, нали? Ами ти, ти се интересуваше от кардиология, нали?

— Той я погледна с искрен интерес. Тя си спомни колко добре бяха се разбирали като студенти, как го бе насърчавала да си избере тясна специалност.

— Ами — тя се стегна в очакване на реакцията му. — Работя в обществената клиника в Пало Алто, така че ми се струпват много кашлици и настинки. — Просто нямаше начин да го направи да изглежда привлекателно. Случаите бяха рутинни, почти нямаше последователност в грижите за пациента, а клиниката никога не разполагаше с достатъчно ресурси. — Но така пък мога да вземам шестгодишната си дъщеря от училище всеки ден. — Тя се усмихна и сви рамене. Дали това в очите му не е нотка на разочарование?

— Страхотно. Ние имаме две момчета, на шест и на десет. Човек постоянно е зает с тях, нали?

— Разбира се.

— Трябва да тръгвам за летището, Самър, но беше страхотно, че се видяхме. Между другото, никога няма да забравя онази невероятна диагноза за неонатален лупус^[1], която постави, когато аз още бях младши лекар, — през всичките тези години сигурно съм разказвал историята поне дузина пъти и винаги съм хвалил доктор Уитман.

Самър се усмихна.

— Всъщност сега съм доктор Тхакар. Но се радвам да го чуя. Радвам се, че се видяхме, Питър.

В асансьора Самър наблюдаваше как номерата на етажите светват последователно. Кога мина толкова време и какво стана с онази амбициозна студентка по медицина? Тя си спомняше онова желание да работи по интересни клинични случаи, да изследва, да се издига в академичния свят. Сега едва успяваше да прочете медицинските си списания. Изборът й на работа означаваше да изгуби позиции в състезанието със своите колеги и дори в собствената си непретенциозна клинична практика да се чувства недостатъчно компетентна.

После побърза да вземе Аша от училище, където сред другите майки бе известна само като „майката на Аша“, а те, както изглеждаше, прекарваха много време заедно. Самър нямаше време за родителски срещи и благотворителни продажби на сладкиши. Тя нямаше време за себе си. Професията й вече не я определяше, но и не й даваше време да бъде майка. И двете неща бяха част от нея, но все пак не се допълваха в едно цяло. Самър не знаеше, че да имаш всичко — нещо, което тя винаги бе вярвала, че ще постигне, — означаваше навсякъде да не ти достига по нещо. Тя се опитваше да убеди сама себе си, че в живота бяха нужни компромиси и че тя трябваше да се примири с този, както най-често го определяше, неспокоен мир.

Самър седеше на пейката, отпиваше от топлото си сладко кафе и наблюдаваше как Аша играе на катерушката на детската площадка. През последната година дъщеря й бе станала палава — катереше се, висеше и се люлееше навсякъде, където можеше. Цялата й детска предпазливост бе изчезнала и изранените й колене го доказваха.

Самър обичаше да води Аша в този парк. Преди няколко години се преместиха в този квартал, когато детето навърши две годинки. Беше им трудно да напуснат Сан Франциско, тъй като там създадоха семейството си. След години на болка и отчуждение тя и Кришнан се радваха на новостите в семейния им живот — да ходят до Бейкър бийч през уикенда, където Аша отиваше на пръсти до водата, а после бягаше с крясък от идващата вълна. Самър и Кришнан намериха начин да се сближат отново. Разговорите им вече не се фокусираха върху медицината: те закрепиха отново разклатените си отношения, поставяйки Аша в центъра.

Не бяха планирали да се присъединят към масовото преместване на своите приятели от града, но когато Аша стана по-активна, те започнаха да се оплакват от малкия си заден двор и от нивото на местните училища. Когато Крис получи привлекателно предложение да се присъедини към лекарска практика в Менло Парк, квартал с добри училища, на трийсет минути южно от Сан Франциско, те започнаха да се оглеждат за къщи в района. Самър си намери работа в обществената болница.

— Аша, още пет минути — извика Самър, като погледна към слънцето.

— Прекрасна е — обади се една жена, седнала на пейката до нея. — Мисля, че съм ви виждала и преди. Ние идваме тук почти всеки ден. — Жената посочи към малко русо момче, което ровеше в пясъка. — Той го обича, а аз винаги се радвам, когато имам възможност да изляза навън.

— Да, и Аша обича да идва тук. Настава истинска борба, когато трябва да си тръгваме. — Самър се засмя.

— Трябва да идвате тук в петък по обед — предложи й жената. — Всяка седмица се събираме на пикник с другите бавачки от квартала. Децата се забавляват заедно, а ние пък си правим компания.

Бавачки? От добро възпитание Самър изчака един момент, а след това стана и започна да си събира нещата.

— Аз не съм й бавачка — обясни тя. — Аз съм й майка.

— О, толкова съжалявам. Просто предположих… искам да кажа, помислих, защото…

— Всичко е наред — каза Самър, но с тон, който показваше точно обратното. — Тя прилича повече на баща си, но пък е взела моя характер. — После тръгна към Аша. — Приятен ден.

На път към вкъщи Аша караше колелото си, а Самър я следваше отзад, размишлявайки защо инцидентът в парка я разстрои толкова много. Бе разбираемо хората да предположат, че тя и Аша нямат роднинска връзка. Трябваше да е свикнала досега. Когато тримата излизаха заедно, хората се заглеждат в Самър. Дори тя забелязваше колко естествено изглеждат Крис и Аша заедно, когато тя се качваше на раменете му или седяха един до друг в сепарето на ресторанта. В такива моменти Самър трябваше да се бори с чувството, че тя е осиновената в тяхното семейство.

На семинар за осиновители, на който присъстваха преди години, им казаха, че осиновяването решава само проблема с бездетността, не с безплодието — разлика, която Самър по-късно разбра. Появата на Аша в живота им донесе много неща — любов, радост, удовлетворение, — но не заличи изцяло болката от спонтанните аборти, нито елиминира напълно желанието й за нейна рожба.

Когато бяха заедно, само двете, Самър се чувстваше като майка на Аша и я обичаше като собствено дете. Не казваше на хората, че Аша е осиновена. Не само че това й се струваше неуместно, но тя не искаше момиченцето да се смущава. Тя не виждаше различието, очевидно за всички други, в тъмната коса на Аша, в цвета на кожата й. Сега, когато гледаше как Аша я чака на ъгъла, тя я видя през очите на бавачката в парка. Единият тънък кафяв крак на Аша бе върху педала, а другият едва докосваше земята. Гъстата й черна опашка стърчеше от светлосинята й каска с форма на бръмбар. Самър наблюдаваше дъщеря си, която изобщо не приличаше на нейна дъщеря.