Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (55)

54.
Необикновено спокойствие

Дахану Индия — 2005г.

Кавита

— Знаеше ли, че са тук? — попита Кавита, вдигайки разръфан брой на списание „Звезден прах“ от 1987 година.

— Не. Какво е правила ба с това? Тя дори не можеше да чете!

— Не знам. Може би е харесвала картинките? — Кавита прелисти изпокъсаното филмово списание. — Арре! Виж тези дрехи, толкова са старомодни. Мили боже!

Рупа приближи до Кавита, изправи се на пръсти и надзърна в металния шкаф, където Кавита тършуваше.

— Бхагван! Тук сигурно има стотици! — Тя се разсмя и извади куп списания, завързани с канап.

— Не мога да повярвам, че е харчила пари за списания, при това боливудски. Нашата пестелива майка, която къташе всяко зрънце захар. Чудя се защо е пазила всичко това — вдигна рамене Кавита.

— Кой да знае, че ба е била толкова запалена по филмите? — Рупа струпа списанията до саритата на майка си на леглото.

— О, колко добре ми дойде да се посмея. Откакто съм тук, сякаш само плача. — Кавита се усмихна плахо на сестра си, изпитвайки отново чувство за вина.

— Хахн. Тази сутрин беше тежко, нали? Да видиш бапу такъв? — Рупа имаше предвид церемонията по кремацията, организирана в центъра на селото. Щом видя тялото на майка им на кладата, баща им се свлече на колене и се разрида. Немощното му тяло се тресеше жестоко от глухи ридания. Никоя от тях не успя да го утеши. Кавита не можеше да понесе гледката на тази пронизваща скръб, на дълбокото му отчаяние. Не можеше да определи коя гледка бе по-сърцераздирателна — увитото тяло на майка й или обезумелият й баща до нея. Кавита бе благодарна, че Джазу бе до нея, че силните му ръце я прегръщаха, докато тя плачеше като дете. Обикновено жените скърбяха у дома и не присъстваха на кремацията, но сестрите не можеха да оставят ба да си отиде сама. За неопределен период от време, който последва, всички те стояха и наблюдаваха огъня, докато загаснат и последните въглени. Пандит събра пепелта с малка лопатка и им я подаде в глинена урна. След като се прибраха у дома, баща им нито бе проговорил, нито бе сложил и залък в устата си. След това, докато си разменяше думи и прегръдки с гостите, Кавита обясняваше отсъствието на Виджай възможно най-лаконично, макар че й се искаше да изкрещи: Не, синът ми не е тук, но парите му са в тези невенови гирлянди, в тази храна, която ще ядете.

— Ммм. — Кавита кимна. — Много тежко. Радвам се, че сега спи. Може би е божи дар, че изгуби паметта си. Може би, като се събуди, няма да си спомня нищо.

— За жалост, сякаш това е единствената част от паметта му, която е съхранена, частта, където са спомените за нея. Мило е, нали — продължаваше Рупа. — Помисли си само, когато са се оженили, ба е била на шестнайсет, а той на осемнайсет. Прекарали са половин век заедно. Той вероятно дори не може да си спомни живота си преди нея.

Кавита отново кимна. Не можеше да намери сили да отвърне на сестра си, защото гърлото й отново бе стегнато от сълзи.

Водата бе необикновено спокойна тази сутрин. Деликатни вълнички по повърхността танцуваха свенливо под ранните сутрешни лъчи. Ярките лъчи на слънцето контрастираха с тъмната вода отдолу, като златна нишка, вплетена в тъмно сари. Докато Кавита заравяше пръсти в гладката хладна глина на морския бряг, тя се опитваше да си представи какво би било да се впуснеш в дълбините на тази вода. Да бъдеш напълно необременен, освободен от житейските тревоги и отговорности, свободен само да се носиш, носиш… носиш… и после да изчезнеш.

Тя знаеше, че душата на майка й вече не бе в пепелта в урната до нея, но й се искаше да повярва, че част от нея бе тук днес. Майка й би се зарадвала на ведрото утро. Кавита вдиша урната и обгърна с ръце широката основа.

— Ба — промълви нежно тя, а после се усмихна, разбирайки, че духът на майка й донася това спокойствие сутринта. Едва години след като самата тя стана майка, Кавита откри как нейната майка е имала пръст във всичко — работейки тихо, целенасочено, зад сцената, в живота на всички тях. Докато държеше урната в скута си, Кавита си помисли, че майка й все още оказваше влияние върху тях. Ако майката падне, цялото семейство пада.

— Бена? — Рупа застана до нея със сари, увито почтително над главата й. — Той е готов за нас. — Тя наведе леко глава, посочвайки към лодкаря до плаващия във водата сал.

— Хахн. Да вървим. — Кавита се изправи бавно, за да не разклаща урната. Те тръгнаха към чакащия ги лодкар, който приличаше на някакво земноводно същество. Беше гол, само с превръзка на ханша и бедрата, а кожата му бе загрубяла от слънцето. Той бе нагазил до кръста, чувствайки се еднакво добре на сушата и във водата. Крайниците му бяха слаби, но мускулести, тренирани от тичането през водата, преди да се хвърли на сала. Кавита и Рупа седнаха от двата края на сала с лице една към друга, докато лодкарят стоеше прав в центъра помежду им. Той направляваше сала с умели движения на бамбуковия прът, с който се оттласкваше от дъното. Кавита си представи другите тленни останки там долу, от много други любими хора, разпилени в тези води, — бащи, майки, сестри, деца. Когато вече бяха достатъчно далече от брега, лодкарят заби бамбуковия си прът като копие в пясъка отдолу. Сега слънцето се виждаше напълно на хоризонта, а оранжевият му блясък топлеше лицата и вратовете им.

Можеха да помолят пандит да дойде, да изпее слока, докато разхвърлят праха на майка си. Но и двете сестри искаха да отдадат последната си почит към майка си сами. Съгласиха се, че най-добре беше дори баща им да не присъства на ритуала. Два дни след кремацията миналия месец той отново попита къде е жена му. Не можеха да бъдат сигурни дали болното му съзнание му погаждаше номера, или мъдро му спестяваше болката от истината. Във всеки случай най-накрая те решиха да му кажат, че майка им е отишла на гости на сестра си в съседното село и че ще се върне на другия ден. Всъщност тази тяхна леля почина преди години, но този факт не представляваше проблем за баща им. По-скоро това обяснение го успокои за през деня. На другата сутрин, когато попита отново, те просто повториха лъжата. Всеки ден им беше все по-лесно да изричат тази лъжа. Дните минаваха и баща им бавно се върна към предишния си ритъм просто да си мърмори колко слаб е вентилаторът на тавана или колко е хладен сутрешният му чай. След няколко дни Джазу се върна в Мумбай, а Кавита реши да остане още малко и да изпълни тези последни ритуали.

Кавита свали капака от урната и я наклони към Рупа. Макар че в семейството им само от дъщери почти не се спазваше някаква йерархия, тя показа уважението си към ролята на Рупа като по-голямата сестра. Рупа пъхна ръка в тесния отвор на урната и извади малка шепа сив прах. Докато тя разтваряше бавно пръсти, част от него се изсипваше от крайчеца на дланта й и се понасяше с лекия ветрец. Тя протегна ръка над водата и я обърна настрани, докато прахът се разпиля по повърхността. Той плаваше там за момент, а после изчезна, смесвайки се с морето и всичко в него.

Кавита бръкна в урната и пръсна прах върху водата, движение, което бе правила много пъти, ръсейки брашно върху навитите ротли. Наблюдаваха, докато прахът изчезна, после Рупа бръкна още веднъж. Продължи така, шепа след шепа, докато почти изпразни урната. После, без да кажат и дума, те вдигнаха глинената урна над водата и я наклониха, докато паднат и последните прашинки. Последвалото мълчание бе прекъснато от Рупа. Първите й вопли бяха слаби и се усилваха, докато цялото й тяло започна да се тресе от ридания. Кавита прегърна сестра си с една ръка, после и с другата, притискайки я, докато тя плачеше. Гледаха заедно как и последните останки от тялото на майка им изчезнаха под повърхността.