Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (38)

37.
Истинска индийска красавица

Мумбай, Индия — 2004г.

Аша

— Аша, бети — обърна се баба й към нея по време на закуската. — През почивните дни ще ходим на голяма сватба. Момичето на Раджадж се омъжва. Чувала ли си за семейство Раджадж? Те произвеждат почти всички авторикши и моторни скутери в Индия. Както и да е, ще бъде прекрасно и аз помолих Прия да дойде днес следобед и да те заведе до Кала Никетан, за да си избереш дрехи. Прекрасна салвар кхамеез или може би ленга?

— О, всичко е наред — отговори Аша. — Не искам да се натрапвам, след като не ги познавам. Вие вървете. Аз нямам нищо против да си остана у дома.

— Какво натрапване? Глупости! — възрази дадима. — Семейството е поканено, а ти си член на семейството, нали? Дали ще сме дванайсет, или тринайсет души — това няма никакво значение. Там ще има хиляди гости. Освен това, искам да дойдеш. Истинска мумбайска сватба. Много пищна. Така че гледай да си избереш нещо специално, ачха? Нещо шарено — поясни тя, поглеждайки към спортния кафяв панталон на Аша и към сивата й тениска. — Прия ще дойде да те вземе след обяда.

— Добре, дадима. — Само след няколко седмици Аша вече се бе научила кога не трябва да спори с баба си. Тя внушаваше огромен респект и излъчваше непоколебимост във всичко, което правеше, но все пак проявяваше искрена нежност към Аша. Това й помогна да види баща си в нова светлина, като момчето, което тази жена е отгледала и формирала като характер. Наистина се надяваше родителите й да дойдат на гости, макар че баща й не спомена нищо такова при последния им телефонен разговор. Майка й се обади само накрая, за да попита Аша дали всяка седмица си взема хапчето против малария.

— Ало, Аша? Къде си? — викаше Прия, докато вървеше по главния коридор на апартамента. Тя спря пред вратата на стаята на Аша. Прия беше облечена в шифонен салвар кхамеез с цвят на шербет от манго без ръкави и държеше слънчевите си очила в ръка. Гъстата й и права черна коса падаше по раменете, а къната й блестеше в червеникаво на слънцето.

— А, ето те! Готова ли си? — Прия се усмихна уверено и хвана Аша под ръка. — Ще ти намерим нещо разкошно за сватбата. Строги инструкции от дадима.

Двайсет минути по-късно, когато влезе в магазина за сари, Аша бе благодарна, че Прия е до нея. Когато братовчедката й отпрати шофьора с наставления да се върне след два часа, Аша се учуди, но сега разбра защо това щеше да им отнеме толкова време. Навсякъде имаше рафтове от пода до тавана с хиляди сарита във всеки цвят и от всяка възможна материя, сякаш бе попаднала в чудната страна на дъгата. Магазинът предлагаше изключително дамска мода, но служителите бяха само мъже. Един от тях веднага се ангажира с Прия, явно разбрал кой стои начело на тази експедиция. Той сочеше към ярките топове плат, струпани на рафтовете, и не спираше да говори, като продавач на търг, докато Прия вдигна ръка, за да го накара да замълчи. После с няколко отсечени напътствия тя продължи да търси подходящата одежда сред изумителното разнообразие.

— Канджееварам батхау! Наи, чифон наи. Тъпка коприна лаяво! Орехово зелено, пастелни цветове? — Докато Прия издаваше картечните си команди, мъжът зад щанда разгъна пред тях топове коприна, като показваше фините ръбове, обшити със златна или сребърна нишка в сложни десени на шарени капки, като опашка на паун. Аша успяваше да зърне всяко сари за няколко секунди и веднага го затрупваха със следващото. Долавяше само една странна дума, докато наблюдаваше с удивление бързия словесен залп между братовчедка й, мъжа зад щанда и двамата му помощници, които се стрелкаха напред-назад из магазина, за да се върнат претоварени със сарита.

Никой не питаше Аша за нейното мнение, нито пък тя го натрапваше. Друг служител им предложи метални чаши с димящ ароматен чай. Аша прие второстепенната си роля и се захвана с непретенциозната задача да отпива от чая си и да го духа, за да не се образува коричка на повърхността му. Тя оглеждаше периодично магазина, където на всеки метър имаше елегантен манекен с черна коса и котешки очи, с перфектна стойка и грациозно протегната ръка, държаща сари. Това бе типичното женско облекло в цяла Индия според изследването на Аша, петметров правоъгълен плат, увит около тялото без нито едно копче, кукичка или цип. Можеше да се надипли по много различни начини, в зависимост от региона, и винаги се използваше един размер, който пасваше на всички жени, високи и ниски, дебели и слаби. Когато Аша прочете за това, то й се стори много демократично, но сега усмихнатите манекени й се струваха заплашителни.

Накрая Прия се обърна към нея.

— Добре, Аша, подбрах няколко. Кажи ми дали някое от тях ти харесва. — Когато Аша погледна към стъкления плот, тя установи, че повечето сарита бяха струпани на голям куп встрани, а две бяха изложени пред нея. — Това е от пясъчна коприна — обясни Прия и й показа светлозелен вързоп, тънък като хартия, украсен с деликатни златисти мъниста. — Пясъчната коприна е последният вик на модата. Не можеш да си пълна и да носиш пясъчна коприна, прави те да изглеждаш пухкава. Трябва да си слаба като клечка — тя вдигна кутрето си. — Този цвят ще ти отива страшно много. — Тя го вдигна към гърдите на Аша.

— Красиво е. — Аша се почуди дали е достатъчно кльощава, за да облече сари от пясъчна коприна.

— А това е по-традиционно, много елегантно — продължи Прия, плъзгайки ръка по лъскаво сари с цвят на старо злато, с тъмночервени и златисти ръбове. — Има блясък. Добро е за вечерно време. Коприната е малко хлъзгава, но ние можем да я закарфичим на места. Можеш да го носиш с огърлица от злато и рубини. Дадима има една, която е направо перфектна.

Аша си представи как петте метра хлъзгава златиста коприна се плъзга от нея и пада като локва в краката й.

— Не знам, Прия. Красиви са, но… Всъщност никога преди не съм обличала сари — призна тихо Аша. — Не съм сигурна, че ще се справя. — Тя посочи безпомощно към най-близкия манекен. — Не може ли да облека нещо, което да не е толкова сложно?

Прия я погледна за момент, навела глава настрани, с неразгадаемо изражение. Аша усети прилив на топлина в лицето си, засрамена, че не можеше да се справи с това.

Внезапно Прия стана, размаха слънчевите си очила и нареди на мъжа зад щанда:

— Ачха, чало, хайде да се качим горе. Покажи ни няколко лета, моля. Сватбени ленга. Само най-хубавите. — Прия тръгна към стълбите, а Аша я последва на втория етаж. Аша разбра, че ленга е рокля от две части и се състои от пола до глезените и горнище в същия цвят. Тук, изглежда, не съществуваше риск от свличане, макар че можеше да се препъне в толкова дълга пола. Прия избра една от тъмнорозов сатен с чиста органза, а туниката без ръкави бе осеяна с блестящи сребърни мъниста. Аша се съгласи да я пробва.

Застанала сама пред тясното огледало зад тънката завеса, Аша се стъписа от екстравагантната дреха. Лета приличаше на тоалет, който можеше да се види на Оскарите или на модно дефиле. Чувстваше се неловко, сякаш са я хванали да носи костюм за Хелоуин в погрешния ден. Дрехата й беше неудобна. Увисна тежко по тялото й, а шнурът на полата се вряза в корема й. Шията я сърбеше, а металическата нишка и мънистата дразнеха кожата й.

— Перфектна е! — възкликна Прия, надничайки през завесата. — Я се виж, истинска индийска красавица! Какво мислиш?

— Добре — отговори Аша и с облекчение облече отново небрежния си панталон. — Да тръгваме.

— Точно сега тръгваме към Тхам. Ела да ни посрещнеш. После ще обядваме — каза Прия по мобилния си телефон на излизане от магазина за сарита. — Това беше Бинду — обясни тя на Аша, докато се вмъкваха на задната седалка в колата. Даде нареждане на шофьора и си сложи очилата.

— Кой е Тхам? — Аша държеше в скута си новата си ленга, опакована в червена кутия, завързана с канап.

— Не кой, бена, а какво. „Тхам“ е единственият салон за красота от тази страна на Мумбай. Водя те на восъчна епилация, Аша.

— Восъчна?

— Хахн, бена, восъчна. Мишниците ти? — поясни тя и повдигна вежда над ръба на очилата си. — Твоята ленга е без ръкави, яар не можеш да покажеш всичко това. — Прия посочи към космите под мишниците на Аша.

— Значи ти си правиш восъчна епилация? Има ли ефект? — недоумяваше Аша, не можейки да повярва, че братовчедката й вероятно е намерила решение на този неприятен проблем, от който тя страдаше цял живот.

Прия отметна глава назад и се разсмя.

— Шегуваш ли се? Навсякъде се подлагам на восъчна епилация — ръце, крака, лице. Ходя до „Тхам“ на всеки три седмици и ти казвам, те буквално ме намазват с восък от главата до петите. Ти никога ли не си го правила? — Сега бе ред на Прия да се чуди. — Не мога да повярвам. Всички тук го правят, бена, то е нещо толкова обичайно като кокосовите орехи и пуджа — обясни тя.

— Не боли ли? — попита Аша.

Прия сви рамене.

— Всъщност не. Мъничко, предполагам, но се свиква — отговори тя, сякаш това нямаше никакво значение.

Час по-късно Аша не беше сигурна дали можеше да гледа с такова пренебрежение на болката, причинена от восъчната епилация. Обаче остана много доволна от резултата — гладки подмишници, които ухаеха на лосион от розови цветчета. В салона бе пълно с индийки, повечето от които бяха млади като Аша и братовчедките й, но имаше и по-възрастни. Точно както се бе изразила Прия, много от жените прекарваха деня си тук, минавайки от една процедура към друга: восъчна епилация, скубане на косми, изрусяване. Всички се чувстваха много комфортно и обсъждаха недостатъците по телата си, които тормозеха Аша още от пубертета. Гъстите вежди, косматите ръце и петната по кожата просто бяха сред най-често срещаните козметични дефекти, които се отстраняваха в „Тхам“. На Бинду и Прия не им се наложи дълго да убеждават Аша да си оскубе веждите. Тъй като тази процедура не включваше игли или горещ восък, Аша стигна до заключението, че болката ще е поносима.

Оказа се права само отчасти. Казаха й да се отпусне на стола в салона и темето й да опре в горната част на облегалката. Стилистката, с бадж, на който пишеше КИТИ, забоден върху бялата й престилка, инструктира Аша да си затвори едното око и опъна с пръсти кожата отгоре и отдолу. Кити държеше дълга нишка, вързана на клуп между пръстите и устата й, и започна да клати глава неприятно близко до Аша. Вибриращата нишка изгаряше челото на Аша и гъделичкаше носа й. Кити спря няколко пъти, когато нишката се къса, и още няколко пъти, когато Аша кихаше. Слава богу, всичко свърши за десет минути. Аша се изправи в стола с насълзени очи, а Кити й подаде огледало, за да види току-що изваяните си вежди. Кити се обърна към Прия и каза нещо на хинди, което братовчедка й очевидно потвърди, кимайки.

— Какво каза тя? — попита Аша.

— Каза, че имаш много косми. Не чакай дълго до следващия път и няма да те боли толкова много.

Те седнаха заедно — Аша, Прия и Бинду — в малък павилион, покрит с винил, в Китайската градина, прочута със своята китайска храна в индийски стил. Бинду подаде на Аша чиния с пиле със сладко-кисел сос, а Прия обсъждаше предстоящата сватба. Аша вече знаеше, че всичките й братовчеди и дори някои от техните родители консумираха храна от животински произход, когато се хранеха навън, макар че в дома на дадима те все още мълчаливо поддържаха илюзията, че са пълни вегетарианци.

— Чух, че за джамай ще има шест бели коня, по един за всеки от братовчедите, а самият жених ще пристигне с бял ролс-ройс — прошепна Бинду през масата. Аша опита пилето, което й се стори много повече пикантно и люто, отколкото сладко или кисело.

Прия кимна, докато отхапваше от яйчното руло.

— Арре, някой ми каза, че са похарчили близо кроре. Планират да нахранят десет хиляди души! — обясни Прия на Аша. — Кроре е сто лакх — и после добави: — десет милиона рупии.

— Булката ще носи осем карата диаманти само на огърлицата си, да не споменаваме обеците и халката на носа й. Ще смени три различни комплекта — диаманти, смарагди и рубини. А на всяка ръка ще има по трийсет двайсет и две каратови златни гривни. Ще им трябва един охранител само за бижутата. — Бинду се усмихна и наля на всички още зелен чай.

— В добър момент си дошла, Аша — каза Прия. — Това ще бъде сватбата на годината. Ще присъстват много желани ергени. — Прия й намигна над пържения ориз и трите се разкикотиха като група стари приятелки. Аша се смееше толкова силно, че зеленият чай излезе през носа й, а от очите й потекоха сълзи.

Преди да заспи, Аша записа събитията от деня в дневника си. Изненада се от откритието си, че макар храната да беше пикантна, дрехите — неудобни, а козметичните процедури — болезнени, тя започваше да чувства това място като свой дом и тези хора като свое семейство.