Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (33)

32.
Промяна

Менло Парк, Калифорния — 2004г.

Аша

Аша седеше с кръстосани крака на леглото си, обградена от всички страни с вещи за опаковане. В средата на стаята й стоеше най-големият куфар, който тя и баща й бяха успели да намерят в магазина, висок близо осемдесет сантиметра. В коридора пред стаята й имаше още един такъв. Полетът й до Индия щеше да е след два дни. Обикновено тя би изчакала до последната минута, за да си събере багажа, но се оттегли тук преди няколко часа, когато баща й го извикаха в болницата заради пациент с аневризма.

Тя бе свикнала с внезапните излизания на баща й, когато бе на повикване. Трябваше да отиде до болницата, когато празнуваха осмия й рожден ден в боулинг залата, на регионалното състезание по правопис и в безброй други случаи. Когато беше по-малка, тя го приемаше лично, избухваше, когато баща й тръгваше ненадейно посред вечерята. Винаги мислеше, че е направила нещо нередно. Майка й трябваше да й обяснява, че той помага на хората при спешни случаи, каквито могат да възникнат по всяко време. Накрая това се превърна в част от семейното им ежедневие: Аша се научи винаги да отговаря на пейджъра и те вземаха две коли, когато излизаха навън по време на дежурствата му. Сега вече не се разстройваше от това. Напрежението в професията на баща й и напомняше за нейната работа, за притискащите крайни срокове в Дейли Хералд — за напрежението, за постоянната мисъл, че времето не стига, за необходимостта да бъде изключително концентрирана до самия край. Обичаше това усещане и съпътстващия го прилив на адреналин, от който се изпълваше с енергия.

Все пак през последните няколко месеца присъствието на баща й в къщата бе единственото нещо, което удържаше кипящото напрежение между нея и майка й. Когато той бе вкъщи, не й се налагаше да се изправя пред очевидното разочарование на майка си от нейното решение, пред вечните й страхове и тревоги заради пътуването до Индия. Аша вече не можеше да понася това. Колкото повече майка й се опитваше да се вкопчва в нея, да я контролира, толкова повече Аша искаше да се отскубне. В присъствието на майка си тя винаги бе готова да избухне, така че когато днес извикаха баща й за операция, Аша побърза да си опакова багажа.

Тя огледа купчините вещи из стаята си. На пода имаше струпани дрехи, някои все още мръсни. Върху бюрото й лежаха материалите за проекта: лаптопът, тетрадки, папки с проучвания, видеокамерата. В ъгъла на леглото стоеше чантата с вещи за пътуване, които я очакваха там един ден миналата седмица, когато се прибра у дома. Дори без бележка, тя знаеше, че са от майка й: плажно масло, репелент против комари, хапчета против малария, както и достатъчно лекарства за спешни случаи, за да излекува малко селце. Така подарената чанта, проява на загриженост, бе един от малкото жестове на приемане, направени от майка й по отношение на нейното пътуване. И накрая дойде ред на нещата, които тя планираше да вземе в самолета, за да се занимава с нещо по време на полета: дивиди плейър, айпод, книжка с кръстословици и два романа. След кратък размисъл тя добави и трета книга към тази купчина, поезия от Мери Оливър, подарък на раздяла от Джеръми. Той я бе надписал отвътре, включвайки любимия й цитат:

Истината е единствената сигурна почва, върху която да стъпиш.

Елизабет Кейди Стентът

На моята най-ярка звезда. —

Никога не се колебай да следваш истината.

Светът се нуждае от теб.

Дж.К.

На вратата се почука и се показа баща й.

— Може ли да вляза? — И без да дочака отговор, той влезе и седна на леглото.

— Разбира се. Събирам си багажа.

— Намерих тези неща и си помислих, че може да са ти полезни за пътуването. — Баща й вдигна два странни на вид уреда от пластмаса и метал. — Това са токоизправители. Пъхаш тази страна в контакта в Индия, а после включваш сешоара или компютъра си от другата страна. Променят напрежението.

— Благодаря, татко.

— Помислих, че и това може да ти е от полза. — Той извади куп снимки. — Особено като започнеш да се срещаш с всички. Знаеш, че семейството ни е доста голямо. — Той заобиколи леглото и седна до нея, а после разгледаха снимките заедно: дядовци, баби, лели, чичовци и няколко братовчеди на нейната възраст, които тя познаваше само от редките телефонни обаждания и от картичките за Дивали. Най-много я изнервяше именно перспективата да живее почти година с хора, които едва познаваше.

— Ще ги взема в самолета, за да науча имената на всички, преди да стигна там.

— Е, уреди ли всичко с Таймс ъф Индия^[1]? — попита той.

— Да, онова име, което ти ми даде, — приятелят на чичо Панкадж, — той наистина ми помогна. След като редакторът разбра, че отивам със стипендия от Америка, бе много заинтересуван. Дават ми офис и старши репортер, за да отида на място в бордеите, но аз ще трябва да направя всички интервюта. Може дори да пуснат специална колонка във вестника. Не е ли страхотно?

— Да, добре е, че някой ще дойде с теб. Майка ти се тревожи за това.

Аша поклати глава.

— За това и за всичко останало. Дали някога ще го преодолее? Или ще ми е бясна завинаги?

— Тя просто се безпокои за теб, скъпа — опита се да й обясни той. — Тя ти е майка. Това й е работата. Сигурен съм, че ще се оправи.

— Ще дойдеш ли на гости? — попита тя.

Той се вгледа в нея за миг и кимна.

— Ще дойдем. Разбира се, че ще дойдем, скъпа. — Той я потупа по коляното, преди да стане и да излезе. — Успех със събирането на багажа.

Със снимките в ръка Аша отиде до бюрото си и седна на стола. Това бюро беше мъничко в сравнение с широката работна маса, с която бе свикнала в офиса на Херълд. Отвори чекмеджето и намери плик за снимките, прерови бъркотията вътре и напипа познатия предмет в дъното на чекмеджето. Бръкна и извади гравираната кутийка от бял мрамор. Моята кутийка с тайни.

За последно бе извадила тази кутийка преди години, макар че все още можеше да я опише по памет. Тя изглеждаше по-малка, отколкото си я спомняше. Избърса праха и сложи ръка върху хладната повърхност за момент. Осъзна, че бе затаила дъх, вдиша дълбоко и отвори кутийката. Разгъна първото писмо вътре, малко квадратно листче розова хартия. Четеше бавно думите, написани с познатия детски почерк:

Скъпа мамо,

Днес учителят помоли класа да напишем писмо до някого в друга страна. Татко ми каза, че ти си в Индия, но не знае адреса ти. Аз съм на девет години и съм в четвърти клас. Исках да напиша писмо и да ти кажа, че искам да се срещнем някой ден. Ти искаш ли да се срещнеш с мен?

Твоята дъщеря, Аша

Тя се присви от силния прилив на чувства. Усети как сълзите напират в очите й и постепенно я обземат емоции, които не бе изпитвала отдавна. Извади цялата купчина писма и разгъна следващото. След като ги прочете всичките, лицето й бе мокро. Погледът й се спря върху последния предмет в кутийката, тънката сребърна гривна. Взе я и започна да я върти между пръстите си.

В този момент чу почукване и вратата на спалнята й се отвори отново. Аша се завъртя в стола си и видя майка си, застанала на прага. Тя огледа стаята, сякаш осъзнаваше доказателствата за предстоящото заминаване на дъщеря си. Погледът й се спря върху просълзеното лице на Аша и накрая върху гривната в ръцете й. Аша пусна гривната в скута си и избърса набързо лицето си.

— Какво? Не можеш ли поне да почукаш, мамо?

— Аз почуках. — Очите на майка й бяха приковани в гривната. — Какво правиш?

— Събирам си багажа. Тръгвам след два дни, забрави ли? — Отвърна с предизвикателен тон.

Майка й сведе очи и не каза нищо.

— Давай, кажи го, мамо. Просто си го кажи.

— Какво да кажа?

— Защо трябва да се цупиш, сякаш това е най-лошото нещо, което ти се е случвало? То не се случва на теб — Аша плясна с ръце по дръжките на стола. — Не е като да съм бременна или да отивам в клиника за наркомани, или пък да съм изключена от училище, мамо. Спечелих награда, за бога. Не можеш ли просто да бъдеш щастлива заради мен, да изпиташ поне мъничко гордост? — Аша погледна надолу към ръцете си и тонът й стана непреклонен. — Никога ли не ти се е искало да направиш нещо такова, когато си била на моята възраст? — Тя вдигна поглед към майка си, предизвиквайки я да отговори. — Остави. Ти никога не си ме разбирала. Защо да го правиш сега?

— Аша… — Майка й тръгна към нея и посегна към рамото й.

Аша се дръпна.

— Вярно е, мамо. И ти знаеш, че е вярно. През целия ми живот се опитваш да ме разбереш, но все още не можеш да стигнеш до същността ми. — Аша поклати глава, стана и се обърна към бюрото си. Пъхна писмата и гривната обратно в мраморната кутийка и чу как майка й затваря вратата.