Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (37)

36.
В божиите ръце

Мумбай, Индия — 2004г.

Кавита

— Виджай ще идва ли в храма? — Провикна се Джазу от балкона, където си лъскаше обувките.

Кавита изчака секунда, преди да отговори. Малките топчета тесто цвърчаха, докато тя ги пускаше внимателно в чугунената тенджера. Когато сгорещеното олио спря да пращи, тя обърна глава към прага и извика:

— Не знам. Не е казвал.

— Е, не е нужно да го чакаме. — Джазу правеше често подобно заключение през изминалите три месеца, не само за днешното излизане. След инцидента с полицията те се опитаха да разговарят с Виджай. Той настояваше, че го преследват само защото отказал да плаща подкупи от куриерския си бизнес. Оттогава той стана необщителен и прекарваше повечето си време с Пулин и с другите.

Кавита извади от тенджерата последните пържени топчета и ги пусна при другите върху покрития с хартия поднос. Избърса си ръцете с кърпата за съдове, пъхната в сарито й.

— Като се върнем, мога да ги накисна в сироп. Ще отида да се преоблека. — Решила бе да направи гулаб джамун за Дивали, макар че приготовлението изискваше твърде голям труд само са тях тримата. Тази година и тя, и Джазу бяха особено сантиментални за Дивали — искаха да отидат на гости в Дахану, но Джазу не успя да си вземе отпуск от фабриката. Тя си помисли, че това малко усещане за дома може да им помогне, а пък и днес следобед можеше да занесе малко за празничния обяд на Бхая. Изтича към стаята да си смени сарито. Щяха да се опитат да стигнат до храма, преди да се струпат тълпите. Това бе най-натовареният ден от годината в храма на Лакшми^[1] и за разлика от сахиб и мемсахиб, които дадоха на нея и на Бхая един от редките им почивни дни, те си нямаха шофьор, който да ги остави пред входа.

— Кавита бей, не е трябвало да си отваряш толкова работа! — възкликна Бхая, когато отвори вратата и видя, че бе понесла голяма купа с гулаб джамун. — Но, разбира се, ние с удоволствие ще се насладим на плодовете от тежкия ти труд. Влез, моля. — Бхая се усмихна и ги въведе в апартамента. Кавита бе изненадана от тясното пространство, двете стаи бяха почти същите като в стария им чавл апартамент. Беше пълно със старите им съседи и с роднините на Бхая. Всички ги поздравиха сърдечно.

— Джазу бхай, сложил си малко на коремчето си, а? С какво те храни жена ти там в луксозния Сион^[2]? — подсмихна се съпругът на Бхая.

— Какво прекрасно сари — една от съседките се обърна към Кавита, възхищавайки се от виненочервения блясък.

— Благодаря. — Кавита извърна поглед, защото се почувства неудобно от вниманието, насочено към нея. За щастие, скоро седнаха с пълни чинии с храна в скутовете си. Коментираха времето (лошо), качеството на доматите тази година (добро), цената на хляба (висока). Говореха за децата и внуците си, за постиженията им в училище и за приключенията им на стадионите за крикет. И после дискусията неизбежно стигна до последните индийски филми.

— Гледа ли „Взрив“, Джазу бхай! Трябва да го гледаш.

— Страхотен филм — намеси се друг съсед и кимна.

— Хахи, гледахме го миналата седмица — поясни съпругът на Бхая. — Отличен. Първокласен. Не е като боливудските глупости. Разказва се за банда престъпници на мотори, разбираш ли? Не скутерите, които виждаш навсякъде, а истински бързи мотори. Карат из цял Мумбай, ограбват разни места и правят бели, разбираш ли? Но полицията не може да ги хване, защото изчезват много бързо. Всеки път. — Той плясна с ръце по бедрата си и се залюля назад.

— Абишек Бачан е толкова умен и красив, наи? — прошепна Бхая на сестра си.

— Хахи, но аз предпочитам Джон Абрахам, толкова е палав! — Те избухнаха в момичешки смях, който не съответстваше на зрялата им възраст.

— Като говорим за престъпници — обади се отново съпругът на Бхая — чухте ли, че бандата на Чанди Баджан отново се е събрала?_Хахн!_ Цял екип работи за него в Мумбай, разбирате ли? Продават дрога. Много голяма търговия с дрога. Хероин, така казват. — Той повдигна вежди и кимна мъдро, тъй като бе един от малцината в стаята, които можеха да прочетат вестника.

Кавита хапна от зеленчуковото бириани и погледна към Джазу, за да види реакцията му, но изражението на лицето му беше празно. Събра смелост и реши да се включи в разговора.

— Къде действат? Бандата? В коя част на Мумбай? — Тя се опита да прояви небрежен интерес.

— Навсякъде. Дори тук, в нашия квартал. Познаваш ли онова момче, с което Виджай и Четан си играеха в училище? Пател… ъъъ, Пулин Пател? Живеят на „Ем Джи Роуд“, през две пресечки. Чувам, че се е забъркал с тази банда. Полицията го наблюдава. — Съпругът на Бхая поклати глава и сложи в устата си голяма хапка ориз.

Кавита усети болка в гърдите си, като отворена рана, сякаш ужасната истина напираше отвътре и искаше да излезе. Опита се да се фокусира върху яденето, но храната нямаше вкус. Разговорът се насочи към последния правителствен скандал, после отново стигна до филмите. Накрая жените се събраха до кухнята и хвалеха ястията на Бхая, докато мъжете останаха в дневната.

— Кавита, кога ще потърсиш жена за Виджай? Той е почти на двайсет, нали? — попита Бхая.

— Хахн, знам. — Кавита изпита облекчение, че преминават на тези по-простички теми, засягащи сина й. — И аз мисля, че е време, но изглежда, че той не се интересува много от това — много съм млад, много съм млад, мамо, все това повтаря. — Тя поклати глава и се усмихна за пръв път, откакто бяха пристигнали.

— Не чакай много дълго, бен. Сега става по-трудно, с толкова много момчета и недостатъчно момичета. — Бхая снижи глас и заговорнически зашепна. — На някои семейства даже им се налага да плащат пари, за да си доведат булки от чужбина, от Бангладеш и от другаде.

Мимолетната усмивка на Кавита се стопи и тя отново почувства тежест в гърдите. Толкова много момчета. Недостатъчно момичета. Изпълни я тягостно чувство. Тя надуши земния аромат на мусоните, макар че беше ноември. Чу грохота на гръмотевицата, макар че небето отвън бе ясно. Затвори очи, знаейки, че после пронизителният писък щеше да отеква в ушите й. Когато ги отвори отново, Бхая и сестра й се смееха и се шегуваха със съпрузите си, че ровеха из кухнята да търсят сладкиши.

Останалата част от следобеда мина като в мъгла. Кавита дори не опита разкошната сладост на гулаб джамун, който някой й сервира, десерта, който тя бе приготвяла цяла сутрин. Чувстваше се така, сякаш стоеше отвън на балкона и гледаше приятелите си през прозореца. Отчаяно искаше да излезе и да изтича вкъщи. Но дълбоко в нея зееше старата рана и тя знаеше, че няма къде да избяга, че никъде нямаше да се почувства по-добре. Дори Джазу не можеше да премахне тази болка. Когато компанията започна да се разотива, Джазу и Кавита се сбогуваха с приятелите си. Изминаха няколко преки в пълно мълчание.

— Джазу? Според теб онова, което казват полицаите, вярно ли е? Мислиш ли, че Виджай е замесен с бандата на Чанди Баджан? — попита Кавита.

Мина много време, преди той да отговори, а когато го направи, думите му не я успокоиха.

— Ние направихме каквото можахме, Кави. Сега всичко е в божиите ръце.

У дома Кавита действаше механично, запали няколко дия и ги постави по первазите. Като дете тя обичаше Дивани заради сладкишите и фойерверките. Чак по-късно, като възрастна, започна да разбира истинското значение на празника, честването на битката на бог Рама^[3], отбелязването на триумфа на доброто над злото. Излезе на балкона и видя хиляди мънички светлинки, грейнали от прозорците на домовете из цял Мумбай. Мислеше за онова, което каза Джазу за божиите ръце, и се чудеше дали бог закриля Виджай тази вечер. Какво още трябваше да направя за него? Как можех да го предпазя от тази съдба?

В далечината тя видя първата ярка светлина точно преди пукването на фойерверките. Наблюдаваше ги, потънала толкова дълбоко в мислите си, че те почти не бяха прекъснати от стряскащите гърмежи и трясъци, които изпълваха нощното небе. Не долови звука от отварянето и затварянето на входната врата, докато не чу чешмата в кухнята. Обърна се и видя Виджай надвесен над мивката.

— Виджай? — Тя приближи до него, после спря и ахна, като забеляза кръвта, която капеше по рамото му. Втурна се към него. — Арре! Какво е станало, бета?

— Всичко е наред, мамо. Раната не е дълбока — отвърна той.

Тя настоя да свали ризата му и той да седне на масата, докато тя напълни купа с топла вода и донесе бинтове.

— Бета, какво са ти направили? Знаех си, че е само въпрос на време да се случи нещо такова. Те не са добри, онези момчета, с които другаруваш, Пулин и другите. Те са опасни, Виджай. Виж само какво са ти причинили! — Притисна здраво плата върху рамото му, докато кървенето спре, а после започна да почиства раната с вода. — Моля те, бета, умолявам те. Не се забърквай с тях.

— Мамо, не са ме наранили те — Виджай тръсна непокорно глава. — Те ми помогнаха. Братята ми се грижат за мен, защитават ме. — Кавита трепна при споменаването на братята на Виджай, истински или въображаеми. Прехапа долната си устна, за да спре сълзите, които напираха в очите й. Телефонът звънна. Някой се обажда да ни честити Дивали? — Ние се грижим един за друг, мамо. На кого друг да вярваме, а? На полицията? Никой не може да ни помогне, ако не си помогнем сами, мамо.

Телефонът престана да звъни, а фойерверките отвън продължаваха да пукат. Джазу влезе в дневната.

— Кавита… — каза тихо той.

Джазу никога не я наричаше с цялото й име. Тя вдигна поглед.

Той не изглеждаше разстроен от вида на сина си, без риза и окървавен. Погледна директно към нея.

— Майка ти.