Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (47)

46.
Бащата никога не забравя

Мумбай, Индия — 2005г.

Кавита

Кавита стоеше търпеливо на опашката в телеграфната станция, чакайки реда си. Когато стигна до гишето, служителят й се усмихна.

— Здравейте, мисис Мърчант. Ще изпращате запис до Дахану? — Тя идваше тук всяка седмица през последните три месеца, но все още не знаеше името на този човек — единствения, който й обясни как да попълни документите, единствения, на когото даваше плика с парите. Той знаеше името й, разбира се, от разписката, която й даваше всяка седмица и която тя прибираше грижливо при другите в шкафа си у дома. След като чуеше, че сестра й бе получила парите, тя слагаше малък знак върху разписката.

Седемстотинте рупии, които изпращаше всяка седмица, стигаха за медицинската сестра и за лекарствата на майка й след удара, който тя получи миналата есен. Кавита се надяваше скоро да я посети, но имаше право на отпуск само веднъж годишно, в края на лятото, за да не се засича с другите слуги. Изключения се правеха само в случай на смърт на близък роднина. Джазу я посъветва просто да помоли сахиб и мемсахиб за малък отпуск, но тя не смяташе да го направи. Те бяха справедливи, отнасяха се добре с нея и тя трябваше да запази работата си. Не заради нищожните пари, а заради сигурността, която й даваше фактът, че има някакви доходи, отделни от ненадеждната заплата на Джазу и незаконното богатство на Виджай.

— Изпратих парите днес следобед, бена — съобщи Кавита по телефона.

— Благодаря ти, Кави. Ще ти се обадя, като пристигнат — обеща Рупа.

Никой у дома не попита Кавита откъде идваха парите, сума, която никой от тях не можеше да си позволи да похарчи. Истината бе, че Кавита и Джазу също не биха могли да си я позволят, ако не беше Виджай. Тя знаеше, че семейството й предполага, още след като напуснаха селото, че са забогатели в Мумбай, както се хвалеше Джазу, преди да тръгнат. През първите години, от лоялност към Джазу, тя се въздържаше да им споделя за финансовите им затруднения. Сега, когато най-накрая бяха се замогнали, срамът за Виджай я караше да пази мълчание.

— Рупа, как е мама?

От другия край на телефонната линия се чу дълбока въздишка.

— Добре. Вчера лекарят дойде да я види и каза, че е добре, доколкото е възможно. Не очаква пълно възстановяване, бена. Никога вече няма да може да говори добре, нито да вижда с дясното си око. Но е спокойна, а сестрата се грижи много добре за нея, благодарение на теб, бена.

Всеки път, когато Рупа й благодареше за изпратените пари, Кавита усещаше как коремът й се свива на топка, не само заради мястото, откъдето идваха парите, но и заради това, че те бяха всичко, което можеше да даде. Знаеше, че трябваше да бъде в Дахану. Срамота е, че вместо да се грижи за родната си майка, тя по цял ден миеше съдовете на сахиб и сгъваше саритата на мемсахиб. От мисълта за това ежедневните й задължения й се струваха нетърпими.

— А как е бапу! — Кавита придаде увереност на гласа си, защото не искаше сестра й да усети слабостта и страха.

— Не е добре. Изобщо не познава внуците си, а понякога не познава дори мен. Добре че не си тук да го видиш, бена, не е лесно да го гледаш как се държи.

Тази новина не бе по-различна от онова, което Рупа й казваше всеки път, когато разговаряха. Състоянието на баща им се влошаваше бавно през последните няколко години. Но той бе като старото саподилово дърво зад къщата от детството им; макар че клоните му изтъняваха с всяка изминала година, стъблото се извисяваше гордо. Но следващия си въпрос тя промълви с пресъхнало гърло.

— А мен помни ли ме? Мислиш ли, че ще ме познае, като дойда?

Настъпи дълга пауза, преди Рупа да отговори.

— Сигурна съм, че ще те познае, Кави. Може ли баща да забрави дъщеря си?

Кавита натисна с пръсти малкото манго, за да изпробва твърдостта на плода, а после го вдигна към носа си.

— Ще взема половин кило от тези, моля. — Мемсахиб се събуди сутринта и поиска прясна туршия от манго, така че след обяда Бхая изпрати Кавита да намери най-хубавите зелени манго. Тя провери на три различни пазара и сега бе на поне половин час път от апартамента на мемсахиб, но нямаше значение — когато се върнеше, всички все още щяха да си почиват. Кавита вървеше енергично, докато стигна до желязната порта, после спря и остави платнената торба е манго в краката си. Погледна през ръждясалите решетки на портата, дори се повдигна на пръсти, за да вижда по-добре. Знаеше, че няма смисъл, разбира се. Дори ако Уша беше оцеляла, тя вече трябваше да е зряла жена, по-голяма дори от Виджай. Със сигурност вече не живееше в това сиропиталище. Така че какво търся тук, защо това място все още ме привлича?

Навярно защото искаше да изпита отново болката от деня, когато бе изоставила дъщеря си, да се самонакаже, че бе предала собствената си плът и кръв? Какъв ли бе животът на момичето? Без семейство, отгледана от непознати, без дом, където да отиде, след като напусне това място. Правилно ли постъпих? Да й дам само живот и нищо друго, което майката трябва да осигури на детето си? Може би тя все още идваше тук по навик, подобно на жигосан белег върху тялото й, за който тя не можеше да престане да мисли, чешеше го, чоплеше го и постоянно се надяваше, че някой ден той ще изчезне като по чудо?