Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (18)

17.
Привързаност

Бомбай, Индия — 1985г.

Кришнан

Кришнан остави мокра диря след себе си, докато се качваше по стълбите към семейния апартамент, вместо да използва асансьора. Самър почти не се бе възпротивила, когато сутринта той бе предложил да отиде сам до правителствената агенция, защото разбираше, че това може би бе най-добрата им възможност да приключат с осиновяването. Когато се прибра, я намери сама в стаята им, седнала на леглото и прегърнала свитите си колене, наблюдаваща пороя през прозореца. Тя не го забеляза, докато не застана пред нея, мокър до кости. Когато вдигна поглед, бузите й бяха влажни.

— Добра новина — съобщи й той.

Те плакаха от облекчение, изтощение и радост и решиха да излязат на празнична вечеря в хотел „Тадж Махал“.

Още преди да привършат с половината бутилка вино, Самър вече се бе замаяла и започна да изказва на глас оплакванията си за пръв път, откакто пристигнаха в Индия. Призна колко е била разстроена от процеса на осиновяването, колко неудобно се чувствала като чужденка, каква пропаст усещала между себе си и семейството му. Кришнан слушаше и кимаше, наливаше си още вино, а после си поръча скоч, последван от още един. Той се бе тревожил как на Самър ще й понесе Индия, а нещата се бяха оказали дори по-лоши от очакванията. Насили се да слуша и макар че тя не го обвиняваше, той все пак изпитваше угризения. Отдавна бе знаел, че ще дойде времето за тази равносметка.

Още в медицинския колеж, преди връзката му със Самър да стане сериозна, той избягваше да разказва на семейството си за нея. Те дори не си и помисляха да го питат дали си има приятелка: от него не се очакваше да има други интереси извън следването, да не говорим за романтични.

Той разсъждаваше, че докато изчакваше, ще успее да подготви Самър за срещата със семейството си: ще я научи на няколко думи на гуджарати, ще я запознае с храната. Но в действителност той не споделяше много с нея за живота си в Индия. Все пак тя беше американка и той не беше сигурен как ще реагира на разказите му за живота в едно голямо семейство или за гълъбите, които постоянно влитаха в дневната през прозорците, отворени през цялото лято. Тази любов бе нещо ново и опияняващо за него и той не искаше да рискува. Бяха нужни общи усилия и повече смелост, отколкото той притежаваше на двадесет и пет години, за да събере двете части от живота си. А се оказа, че с много малко усилия можеше да ги запази разделени.

Надяваше се родителите му да го подкрепят, но ако трябваше да избира между тяхното одобрение и женитбата за Самър, той планираше да избере нея. Беше влюбен в Самър така, както не можеше да се влюби в някоя жена, избрана от родителите му, — тя беше негов интелектуален партньор и те имаха много общо. В Индия подобна връзка беше необичайна, ако не и невъзможна. И той избра живота в Америка с намерението да го приеме напълно. Мислеше, че и за него, и за Самър ще е по-лесно той да асимилира нейния начин на живот. Но сега на Кришнан му стана ясно, че й бе направил лоша услуга. Когато тя се срещна с родителите му, осъзна, че добрите обноски няма да компенсират факта, че те живеят в различни светове.

В жената пред него не бе останало почти нищо от уверената студентка по медицина, с която се запозна в началото. Помятанията, безплодието, процесът по осиновяването и сега Индия — всички тези неща нанесоха удари върху самочувствието й. Но той знаеше, че онази жена е някъде вътре в нея и че той трябва да й върне увереността.

— Този процес беше емоционално изпитание — каза той. — А Индия може да се окаже трудно място за западняците. Но всичко това ще свърши скоро и ние ще се върнем у дома, за да заживеем като семейство. — Той се усмихна. — Няма ли да си струва?

Самър въздъхна и кимна.

— Не мога да измисля нищо по-добро. Толкова ми омръзна да не знам какво да очаквам от тази страна. Вече не съм на себе си. Просто искам да се върнем у дома, към нашия живот. И всичко това да остане зад гърба ни.

Той не обичаше да я вижда толкова наранена. И така, чувствайки се разочарован заради това, как страната и семейството му са я накарали да се почувства неловко, и виновен заради това, че не успя да я подготви добре или да я защити, той каза онова, за което вярваше, че трябва да излекува жена му и брака му. Нямаше да има нужда скоро да се връщат в Индия. Щяха да хвърлят цялата си енергия в изграждането на семейството и живота си в Америка. Той предполагаше, че с времето нещата щяха да се подобрят.

Когато таксито спря пред невзрачната бетонна сграда с олющена боя и ръждясала метална врата, Самър го сграбчи за ръката.

— На снимките не изглеждаше толкова зле — прошепна тя.

— Хайде. — Той я прегърна. Изкачиха се по стъпалата до входната врата и чуха детската глъч от двора.

Отвън ги посрещна Реема, представителката на тяхната индийска агенция за осиновяване.

— Добре дошли, намаскар — поздрави ги тя със събрани длани и усмивка. — Знам, че сте чакали дълго този ден, така че хайде да влизаме.

Реема ги въведе в сградата. Кришнан погледна към Самър, която се усмихваше ведро, сякаш вътре ги чакаха камери. Там ги посрещна тълпа от боси деца, които се струпаха около Самър, и стана ясно, че никога преди не бяха виждали бял човек.

— Здравей, мадам!

— Идва от Америка, мадам?

— … говори английски, мадам?

Те протягаха ръце да докоснат светлата кожа на ръцете й, да опипат жарсето на блузата й. Те носеха овехтели дрехи и се усмихваха ведро. Реема поведе Самър и Кришнан покрай децата и ги вкара в малък офис, където ги чакаше пълна жена на средна възраст, скръстила ръце пред сарито си.

— Намаскар — поздрави ги тя и се поклони леко. — Аз съм помощник-директорката. Мистър Дешпанде не може да присъства на този щастлив ден, но ви изпраща поздрави. Трябва да подпишем окончателните документи и тогава ще ви донеса вашето бебе.

Самър седна на един от двата стола и взе папката от нея. Нещо най-отгоре на страницата привлече погледа й.

— Уша? — попита тя. — Тук пише Уша. Не се ли казва Аша?

— Не, мадам — отговори помощник-директорката, — рожденото й име е Уша. Така я наричаме ние, но вие можете да я наречете, както пожелаете, разбира се.

— Мислех… мислехме, че се казва Аша. Така я наричахме постоянно. — Тя погледна умолително към Кришнан.

Реема прелисти документите в папката си.

— Да, и при нас навсякъде пише Аша. Трябва да е станала някаква грешка, може би при прочита на нечий почерк. Можете да я наречете Аша и тя много бързо ще научи името си.

— Няма значение, скъпа. — Крис застана зад Самър и сложи ръце на раменете й. — Тя няма да разбере разликата. Не се безпокой за това.

Самър поклати глава.

— Само веднъж ми се иска нещата тук да са такива, каквито трябва. — Тя върна папката и си пое дълбоко дъх. — Няма значение. Готови сме. — Помощник-директорката кимна и излезе от офиса.

Когато се върна с бебето, всички в стаята се изправиха на крака. Кришнан бе най-наблизо и се пресегна към нея. Бебето премина спокойно в ръцете му и започна да си играе с очилата му.

— Здрасти, сладурче. Здрасти, Аша. — Той говореше бавно и нежно, докато я люлееше, а тя се надигна да го ощипе по ушите. Самър се приближи и тримата се прегърнаха. Тя протегна ръце да вземе Аша, но бебето се обърна и се вкопчи здраво във врата на Крис, като коала.

— Виждате ли, няма за какво да се тревожите — успокои ги помощник-директорката. — Тя вече се привърза към вас.