Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (45)

44.
Чоупати Бийч

Мумбай, Индия — 2004г.

Аша

— Къде отиваме? — Аша се опита да прозвучи небрежно, когато зададе въпроса, който изгаряше съзнанието й още откакто Санджай й се обади преди три дни. Сега, на задната седалка в таксито, тя погледна към него и реши, че не беше надценила привлекателността му вечерта на сватбата. Косата му бе още влажна и тя усети лекия аромат на сапун.

— Изненада — усмихна се той, а очите му бяха скрити зад слънчевите очила. След няколко минути той каза нещо на шофьора и те спряха.

— Добре — заяви тя, след като той й подаде ръка да излезе от таксито. — Изненадана съм, къде се намираме?

— Чоупати бийч. Това е любимото ми време да идвам тук, точно по залез-слънце. Точно сега виждаш плажовете и игрището, но след половин час ще има светлини и карнавални игри. Знам, че е малко безвкусно, но смятам, че е едно от най-хубавите места в Мумбай. Не можеш да си тръгнеш от града, без да посетиш Чоупати. — Те вървяха заедно към водата, а сандалите им потъваха в пясъка.

— Е, как върви проектът ти? — поинтересува се Санджай.

— Предполагам, добре. Миналата седмица направих първите си интервюта.

— И? — Той седна на една пейка и се плъзна към единия й край.

Аша седна до него и погледна към водата.

— Беше малко трудничко.

— Защо?

Вятърът разрошваше косата й и тя я прибра от едната страна.

— Не знам, просто ми се стори толкова… потискащо. — С никого не бе говорила за това, дори с Меена. — Да видиш тези хора, условията, при които живеят, да чуеш историите им… почувствах се ужасно. Виновна.

— За какво?

— Заради това, че имам различен живот. По-добър. Онези хлапета просто са се родили там, разбираш ли? Не са го искали. Трудно е да храниш надежди.

Санджай кимна.

— Да. Но все пак имаш история, която да разкажеш, нали?

— Не знам. Не мисля, че въпросите ми бяха много добри. След първите две интервюта изгубих самообладание. Където и да погледнех, виждах само трагедии. Хората в Таймс сигурно са ме взели за аматьор. Журналистите трябва да се държат. А аз не успях.

— Може би. Но ти не си само това, нали? Журналист?

— Не, но…

— Е — прекъсна я той, — може би трябва да го разгледаш от друга гледна точка. — Той си свали слънчевите очила и я погледна в очите. Тя изпита вълнение, когато той я докосна по бузата. Той се наведе напред, а тя затвори очи, преди да усети как устните му докосват леко ухото й. — Красиво — прошепна той. Когато тя отвори очи, Санджай се бе втренчил във водата и в оранжево-червените отблясъци от слънцето, което залязваше на хоризонта.

Красиво? Залезът? Очите й? Тя? Начинът, по който го каза, я накара да повярва, че може да е вярно. В главата й нахлуха милион въпроси, но той я изпревари.

— Гладна ли си?

Тя кимна, неспособна да каже нещо.

Отидоха до сергия за сандвичи на брега, където с настъпването на нощта беше станало много оживено, а Санджай взе две блюда бхел-пури. Докато се хранеха прави, те наблюдаваха трансформацията на Чоупати. Виенското колело бе осветено и се завъртя. Хипнотизатор на змии привличаше публиката със свиреното си на флейта, а друг приканваше маймунка с костюм на танц. Докато минаваха покрай различните атракции, Санджай държеше ръката си на гърба й. Когато стигнаха до виенското колело, той я погледна и попита.

— Е?

— Разбира се, защо не?

Настаниха се в поклащащите се единични седалки. Колелото се завъртя и тя видя отдолу пръснатите светлинни гледките на Мумбай.

Когато стигнаха до върха, Санджай я попита:

— Е, харесва ли ти Мумбай? Какво мислиш за първото си идване тук? Сигурно ти се струва много различно, след като си родена и израснала в Съединените щати.

— Всъщност съм родена тук — поправи го Аша. Знаеше, че не е необходимо да му казва, но все пак искаше да сподели.

— Наистина ли? В Мумбай?

— Ами, всъщност не знам. Родителите ми са ме осиновили от едно сиропиталище тук, в Мумбай. Не знам къде съм родена. Не знам кои са моите… рождени родители. — Тя изчака да види реакцията му.

— Любопитна ли си?

— Да. Не. Не знам. — Извърна се от пронизващия му поглед и наблюдаваше как децата яздят украсени понита на земята под тях. — Бях любопитна, когато бях по-малка, а после се опитах да прогоня тази мисъл от съзнанието си. Мислех, че е детинска мечта, с която ще израсна. Но завръщането ми в Индия я събуди отново. Имам толкова много въпроси. Как изглежда майка ми? Кой е баща ми? Защо са ме изоставили? Мислят ли си за мен? — Аша спря, осъзнавайки, че вероятно звучи малко налудничаво. — Както и да е… — Тя поклати глава и се фокусира върху бялото пони, украсено с яркорозови цветни гирлянди.

Санджай докосна ръката й.

— Не мисля, че е детинско. Смятам, че е напълно нормално да искаш да узнаеш откъде идваш.

Тя продължи да мълчи, чувствайки, че вече бе казала прекалено много. Когато колелото спря, тя се почувства едновременно разочарована и облекчена, че разговорът им бе стигнал до естествения си завършек.

— Искаш ли да вечеряме? — попита я Санджай. — Наблизо има страхотна пицария.

— Пица? — Аша се разсмя — да не би да си мислиш, че американските момичета ядат само пица?

— Ами, не, аз просто… — За пръв път Санджай изглеждаше объркан.

— Къде ходиш да хапваш с твоите приятели? — попита го тя. — Заведи ме там.

— Добре тогава. — Той махна на едно такси на „Марин драйв“. — Нещо автентично.