Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (34)

33.
Добре дошла у дома

Мумбай, Индия — 2004г.

Аша

Аша се сепна от леката дрямка, когато чу гласа на пилота. Той обяви, че се приземяват десет минути по-рано от графика, малко утешение след дванайсет часа във въздуха. Часът бе 2:07 местно мумбайско време според часовника й, който тя свери скоро след междинното им кацане в Сингапур. Този последен етап от пътуването й се стори непоносимо продължителен. Минали бяха над двайсет и шест часа, повече от денонощие, откакто се сбогува с родителите си на международното летище в Сан Франциско, където сцената бе по-лоша, отколкото очакваше. Майка й се разплака още щом влязоха в летището. Родителите й се скараха, което се случваше често напоследък, за това къде да паркират и на коя опашка да застанат пред терминала. Баща й държеше покровителствено ръка на гърба й, докато прекосяваха летището. Когато стана време Аша да мине през проверката, майка й я хвана здраво, галейки косата й, както го правеше, когато Аша беше малко момиченце.

Когато се обърна да тръгва, татко й пъхна плик в ръката й.

— Вероятно вече не струват нищо — усмихна се той, — но на теб ще ти бъдат по-полезни, отколкото на мен. — От другата страна на портала за проверка тя отвори плика и видя дузини банкноти, индийски рупии с различни деноминации. Обърна се назад през лабиринта от детектори за метал, маси и хора и видя майка си, застинала на същото място, където се прегърнаха. Майка й се усмихна вяло и помаха с ръка. Аша също й махна и тръгна. Когато погледна назад през рамо за последен път, майка й все още стоеше там.

Аша си събра нещата от шейсетсантиметровото пространство, което се превърна в неин дом през последния ден. Вратът я болеше от неудобното спане, а когато посегна към раницата си, усети, че краката й са изтръпнали. Батериите на дивиди плейъра и на айпода й бяха се изтощили по време на полета от Сингапур. Така и не чете; не успя да се концентрира върху книгите. Прекара времето в мързелуване, изяде ястията и изгледа филмите на борда с еднаква незаинтересованост. Единственото нещо, което вадеше постоянно от раницата си, бе големият плик, пълен със снимки на семейството на баща й, както и съдържанието на малката мраморна кутийка. По време на полета, когато пропътуваните километри увеличаваха разстоянието между нея и родителите й, Аша започна да се чувства различно. Нервна. Неспокойна.

Двете малки момчета, седнали до нея, прибираха играта си, а майка им се върна от тоалетната, където бе сменила анцуга си със сари. Беше се погрижила и да освежи червилото си. Те се представиха като семейство Доши и обясниха, че идват за ежегодното си посещение, след като преди шест години се били преместили от Бомбай в Сиатъл „заради работата на мистър Доиш“. Когато самолетът докосна земята с леко друсане, пътниците се радваха и аплодираха. Аша се измъкна от самолета заедно с другите, опитвайки се да свикне с усещането, че отново бе стъпила на твърда земя.        Международното летище в Мумбай бе пълна лудница. Изглежда, в този необичаен час се бяха приземили още десет самолета и потоците пътници от всички полети сега се събираха едновременно на контролно-пропускателните пунктове. Неуверена накъде трябва да върви, Аша следваше семейство Доши към опашка в края на голяма открита зала. След като застанаха на опашката, мисис Доши се обърна към Аша.

— Беше много по-лесно, когато можехме да се нареждаме на онова гише — тя посочи към много по-късата опашка пред бюрото с надпис Индийски Граждани. — Но миналата година се отказахме от индийското си гражданство. Компанията на мистър Доши му стана поръчител и сега трябва да чакаме на тази опашка. Тя винаги е по-дълга. — Мисис Доши каза това сухо, сякаш то бе най-важното последствие от решението им да се преместят в друга страна.

Аша се огледа в морето от мургави лица: някои по-светли, други по-тъмни от нейното, но тези вариации й се сториха незначителни, когато осъзна, че никога преди не е била сред толкова много индийци. За пръв в живота си тя не бе от малцинствата. Когато наближи редът й, тя бръкна под блузата си да извади паспорта си от пътническия колан, който майка й настоя да носи. Имиграционният служител беше младеж, не по-възрастен от нея самата, но заради кокетните мустачки и униформата излъчваше авторитет, който малко го състаряваше.

— Причина за посещението? — попита той с равен тон. Бе задавал този въпрос толкова много пъти всеки ден, че вече не се преструваше на заинтересован.

— Студентка съм със стипендия. — Аша го изчака да види визата в паспорта й.

— Продължителност на престоя?

— Девет месеца.

— Какъв е този адрес, който сте предоставили? Къде ще отседнете? — попита той и за пръв път вдигна поглед към нея.

— Със… семейството? — заекна Аша. Странно й бе да изрече това. Макар технически да бе вярно, дланите й се потяха, сякаш току-що бе излъгала.

— Виждам, че сте родена тук — продължи той, малко по-заинтересован.

Аша се сети за онази странна информация в американския си паспорт, където в графата рождено място бе отбелязано Бомбай, Индия.

— Да.

Чиновникът удари печата, оставяйки върху паспорта тъмновиолетова синина, и й го върна с усмивка под мустаците.

— Добре дошли у дома, мадам.

На път към лентата за багажа първо я посрещна ароматът. Миришеше на солено като океана, на пикантно като в индийски ресторант и на мръсно като в нюйоркското метро. Аша зърна чантите си сред другите гигантски куфари на въртележката за багаж. Имаше и огромни кашони със здраво завързани капаци и една необикновено голяма кутия, най-вероятно с малък хладилник вътре. Мистър Доши помогна на Аша да смъкне двата си куфара от конвейера и махна към кльощав мъж с тюрбан, застанал наблизо. Точно когато започна да се чуди защо мистър Доши вика човек без количка да й помогне, мъжът с тюрбана клекна на земята и бързо вдигна двата куфара на главата си. Придържайки ги с ръце, той леко повдигна вежди към Аша. От едва забележимия му жест тя разбра, че трябва да продължи; той някак си щеше да я последва през гъстата тълпа, балансирайки с над петдесет килограма на главата си.

Щом излезе отвън, я посрещна горещ порив на вятъра. Осъзна, че току-що е излязла от климатизирана зала, макар че вътре не й се струваше така. Метални ограждения удържаха тълпите от хора, които протягаха вратове към плъзгащите се врати, през които тя премина. Бяха предимно мъже, които с елегантните си мустаци и намаслени коси приличаха на имиграционния чиновник, само че не носеха униформи. И макар да се предполагаше, че всички те чакаха конкретно някого, който щеше да излезе през тези врати, Аша усети няколко пронизващи погледа върху себе си, докато вървеше.

На всеки няколко крачки тя се обръщаше да нагледа мъжа с тюрбана зад себе си, очаквайки куфарите й да се сгромолясат на земята, след като той си счупи врата. Но всеки път, когато поглеждаше, той продължаваше да крачи, мършавото му лице бе безизразно, а челюстта му мърдаше, сякаш дъвчеше нещо. На Аша й хрумна, че ще трябва да му плати, и се почуди дали рупиите, които й даде баща й, ще са достатъчни. Той й бе казал, че един от братята му, нейният чичо, ще я вземе от летището. Тогава тази информация й се бе сторила достатъчна, но сега, докато оглеждаше тълпата от стотици хора, обградили пътеката от летището, и се канеше да извади снимката на чичо си от раницата, тя чу някой да вика името й.

— Аша! А-ша! — Един младеж й махна с ръка. Той имаше вълниста черна коса и бе облечен с бяла памучна риза, разкопчана и разкриваща космите на гърдите му. Тя отиде при него. — Здравей, Аша! Добре дошла. Аз съм Нимиш. Синът на Панкадж бхай — усмихна се той. — Братовчед ти! Ела. — Той я изведе от тълпата. — Татко чака в колата, ей там. Добре че си намерила носач. — Нимиш направи знак на мъжа с тюрбана да ги последва.

— Приятно ми е да се запозная с теб, Нимиш — рече Аша, докато го следваше. — Благодаря, че дойде да ме вземеш.

— Разбира се. Дадима искаше да дойде да те вземе лично, но ние й казахме, че това не е добра идея в този час. Тук винаги има много презокеански полети. — Нимиш преведе Аша и носача през лабиринт от коли, всяка с включени фарове и шофьор, показал глава през прозореца. Аша си спомни как баща й използваше думата дадима, когато й подаваше слушалката по време на ежеседмичните му телефонни обаждания до Индия; тя знаеше, че това означава баба.

— Ето го татко, ела — Нимиш се запъти към старомоден сив седан с металически надпис Посланик^[1] отзад. Аша малко се стресна, когато видя мъжа, когото Нимиш наричаше татко. Чичо Панкадж изглеждаше малко по-стар и имаше значително по-малко коса, отколкото на снимката, която баща й и бе дал. Той бе по-малкият брат на баща й, но изглеждаше поне с десет години по-възрастен от него.

— Здравей, дхикри — поздрави я той и протегна ръце да я прегърне. — Добре дошла. Щастлив съм да те видя. Бахот юсуш, хе? Как мина полетът? — Той хвана лицето й в ръце и се усмихна широко. Когато обви раменете й с ръка, тя изпита толкова познато усещане, че се облегна на него. С периферното си зрение Аша видя как Нимиш отваря багажника пред носача. Отново се зачуди за плика с рупии, но преди да успее да каже нещо, Нимиш бе платил на човека с тюрбана, който вече се връщаше към терминала. На път към дома им чичо й я обсипваше с въпроси.

— Как мина пътуването? Кажи ми как е татко ти? Защо не те придружи? Отдавна не ни е идвал на гости.

— Татко — обади се Нимиш, — стига толкова въпроси. Позволи й да си отдъхне. Тя току-що пристигна, уморена е.

Аша се усмихна, защото братовчед й я защити. Прозя се и облегна глава на прозореца на колата. Загледа се в билбордовете по цялата магистрала, които рекламираха всичко — от модни бутици и филми от Боливуд до взаимни фондове и мобилни телефонни услуги. В един момент гледката се промени и вече не се виждаха небостъргачи, а бордеи: порутени бараки с увиснали по просторите дрехи, с разхвърлян навсякъде боклук, с бездомни животни, скитащи наоколо. Аша бе виждала снимки, докато събираше предварителни сведения, но те не й дадоха информация колко огромни са бедняшките квартали. Потискащият пейзаж продължаваше с километри, макар и прикрит от тъмнината, и Аша започна да чувства тежест в стомаха си. Спомни си за тревожните предупреждения на майка си за посещението й на такива места и за пръв път се замисли, че тя вероятно е била права.