Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (41)

40.
Разделени

Пало Алто, Калифорния — 2004г.

Самър

В един петъчен следобед през ноември Самър бе поканена от Лиза, друга лекарка в клиниката, да пийнат по нещо след работа с още няколко колеги. Тя се съгласи, тъй като не бързаше да се прибира у дома, в апартамента, който пренае от един абсолвент, заминал за Мадрид през последната година от следването си. Оскъдно мебелираният едностаен апартамент на тиха уличка с три ленти за движение на няколко преки от студентското градче бе съвсем обикновен, с бежови килими и стени в неопределен цвят, характерни за такъв тип квартири. Самър бе очаквала това жилище да й даде някакво усещане за свобода, да се почувства необременена от постоянното присъствие на Кришнан и вещите му. Но всеки ден, когато се прибираше там, тя го усещаше просто като празно пространство.

Отидоха във винарна в Пало Алто, едно от онези елегантни нови заведения, построени тук, след като Самър завърши медицинския университет преди двайсет и пет години. Лиза поръча чаша шираз, а Самър, затруднена от големия избор, избра същото. Самър не познаваше добре Лиза, знаеше само, че не е омъжена и че е много запалена по йога и често идваше на работа с пурпурно килимче под мишница. Лекарите от клиниката се събираха веднъж месечно на съвещание, но иначе само се разминаваха забързани по коридорите. На петдесет и две Самър бе от групата на по-възрастните лекарки и имаше най-голям стаж, тъй като бе работила там повече от петнайсет години. Неумолимият ритъм в клиниката в комбинация с непредвидимия контингент пациенти и мизерното заплащане водеше до голямо текучество сред по-младите и амбициозни лекари.

Самър отпи от виното и забеляза, че колегите й лесно се пренастройват от работа към почивка, като сваляха белите си престилки и надигаха чашите с вино. Лиза бе разпуснала косата си, която обикновено носеше прибрана отзад на опашка. Заради острите сиви нишки в тъмните й къдрици и бръчките около очите тя изглежда към петдесетте, може би бе само няколко години по-млада от Самър. Разговорът се въртеше около предвидимите теми за ексцентрични пациенти, злобни сестри и скорошното изборно поражение. След първата чаша вино по-голямата част от компанията се извиниха и се прибраха при семействата, които ги очакваха.

— Е, аз не бързам за никъде. — Лиза се плъзна по празната вече дървена пейка към Самър. — Сутринта оставих храна за котката си. Ами ти?

— Не, и аз нямам къде да ходя — отговори Самър, пресушавайки чашата си. Не можеше да събере сили и да признае, че тя и Крис бяха разделени. Бяха минали само няколко седмици и тя все още не бе свикнала да живее сама: все още сутрин приготвяше повече кафе, отколкото е необходимо за един човек, и оставяше телевизора включен през цялата вечер заради тишината в апартамента. Всичките й приятели от студентските години и от квартала всъщност бяха семейни приятели и Самър не бе споделила и с тях.

— Страхотно, да пийнем още по чаша — поръча Лиза на сервитьора.

Самър наблюдаваше като хипнотизирана как прекрасното вино изпълва отново чашата й. Главата й олекна приятно.

— Хей — Лиза снижи глас. — Наистина ми стана неприятно, като чух за директорския пост. Бях сигурна, че ще получиш работата. Ти си тук по-дълго от всички, а и персоналът те обича.

— Да, добре, намериха човек с по-голям административен опит, който действително прави това в продължение на двайсет години, а не толкова некадърно като мен. — Самър знаеше, че не трябваше да казва това, но беше разочарована заради повишението и се почувства по-добре, че най-после можеше да поговори с някого за това.

— Знаеш ли нещо за човека, когото наеха?

Самър поклати глава.

— Знам само, че идва от Бъркли. — Беше поласкана, когато пенсионираният й шеф й бе предложил тя да се кандидатира за мястото. За известно време тя си бе позволила да бъде заинтригувана от идеята да се фокусира отново върху работата си, да вложи усилията си в нещо ново.

— Е, какви са ти плановете за уикенда, Самър?

— Отивам до Сан Диего да видя родителите си. — Тя се запита дали бе възможно тази чаша вино да е по-вкусна от първата.

— Чудесно. Семейството ти всяка година ли ходи там?

— Моето… всъщност не. — Самър чувстваше как топлината я обгръща, а останалото се изплъзна неволно от устата й. — Отивам сама. Съпругът ми ще ходи в Индия, на гости на семейството си. И при дъщеря ни, която сега е там.

— Самър отпи още една глътка от виното си и продължи.

— Аз не исках да ходя, но съпругът ми е голям инат в това отношение, така че… — Тя поклати глава. — Ще ми е по-добре известно време да не съм с него. Късметлийка си, че не си омъжена, не всичко е толкова хубаво, колкото казват хората. — Смехът на Самър прозвуча доста силно в малката зала с дървена ламперия, дори и на нея й се стори така.

— Е, аз всъщност бях омъжена — обясни Лиза — цели шест години. Преди десет се разведох. Нямахме деца, слава богу. Това поне направи раздялата по-лесна. А как стоят нещата, когато има намесени и деца? Всичко ли е наред?

— Хмм — Самър се замисли върху това. — Обикновено бих казала да, но точно сега това ми се струва доста сложен въпрос.

— Разбирам. Винаги съм се изкушавала да попитам, тъй като това бе причината — основната причина — аз и съпругът ми да се разделим.

— Той не е искал деца? — попита Самър.

— Не, всъщност искаше. Много. Аз не исках — призна Лиза. — Никога не съм изпитвала силно желание да стана майка, а и видях какво стана с приятелките ми, когато се появиха децата им. Те промениха браковете им, кариерите им. Промениха се… самите те. Вече не бяха същите, заприличаха на празни черупки от предишното си „аз“. — Лиза прокара показалец по ръба на чашата. — Може да съм егоистка, но наистина се харесвам такава, каквато съм, и не исках да изгубя всичко това. Държах да остана във форма. Кариерата ми е важна за мен. Нямах намерение да се откажа да пътувам поне за десет години. Просто си представях, че имам деца, и не мислех, че компромисите ще ме направят щастлива. — Лиза вдигна рамене. — Предполагам, че това не е за всеки.

— Все още ли мислиш, че си направила правилния избор? — Самър не се сдържа да попита.

— Понякога се питам дали е така — отговори Лиза. — Но през повечето време наистина съм щастлива така. Обичам работата си, уикендите ми са само за мен, пътувам… Между другото, другата пролет планирам пътуване до Италия с няколко приятелки, а сестра ми наскоро се отказа, защото ще си оперира коляното. Ако искаш, можеш да дойдеш, ще бъде страхотно пътуване — с велосипеди из Тоскана, вкусна храна, чудесно вино. Само по женски. — Лиза се усмихна и вдигна чашата към устните си.

— Хмм. Звучи примамливо. Особено това, че ще съм без съпруга си. — Самър пресуши чашата си и топлината се разля по цялото й тяло.

— Знаеш ли, довечера ще се срещам с приятелките си за Италия на вечеря в онзи нов сингапурски ресторант. Защо не дойдеш с нас, ако нямаш друга планове?

По-късно, над чиниите с хрупкави калмари и шишчета с лютив сос, Самър се запозна с приятелките на Лиза, и двете неомъжени жени, вече преминали четирийсетте.

— Аз съм Сандари — представи се едната. Изсветлялата й от слънцето коса бе сплетена на две плитки, по една на всяко рамо. — Това е духовното ми име — обясни тя. — Означава „красива“ на санскрит. И на хинди. А котаракът ми се казва Буда. За всичко съм се погрижила. — Сандари се усмихна и взе менюто. — Винаги забравям колко ми е трудно да си поръчвам тук. В Сингапур няма ли пълни вегетарианци?

— Знаеш ли — намеси се Лиза, — съпругът на Самър е от Индия.

— Настина ли? — Сандари остави менюто. — Толкова е готино. Обичам Индия. Преди няколко години ходих в Ню Делхи за сватбата на една приятелка. Уреден брак, всичко по реда си. Наконтиха ме в сари и ми изрисуваха ръцете с къна. Страшно ми хареса. Ти знаеше ли това? После пътувах до Агра и видях „Тадж Махал“. Толкова удивителна страна. Много ми се иска да се върна там и да видя още неща. Чувам, че на юг наистина е красиво. Била ли си там? Откъде е съпругът ти?

Самър изчака да разбере дали Сандари очаква отговори, а после просто отвърна:

— Мумбай.

— Такава си късметлийка. Страшно ми се иска да се омъжа, облечена в сари. За едно бяло момиче от Канзас като мен всичко това е толкова вълнуващо. — Сандари се разкикоти.

Разтревожена жена в син костюм пристигна до масата и дръпна един стол.

— Може ли един „Космополитен“? — поръча тя на келнера, който минаваше покрай тях. — Съжалявам, че закъснях, момичета. Имах презентация в пет часа, а после Джъстин настоя да му прочета три книжки. Успях да се измъкна оттам чак когато казах на гледачката, че му разрешавам да гледа анимационни филмчета. Стигнах дотам да подкупвам шестгодишното си момченце, не съм ли страхотна майка?

— Да, Гейл, наистина си — потвърди Сандари и вдигна мартинито си за тост. — Особено като имаме предвид, че през повечето време си майка и баща.

— Гейл, това е моята приятелка Самър — представи я Лиза. — Работим заедно в клиниката. Опитвам се да я убедя да дойде с нас в Италия през пролетта.

Гейл чукна чашата си със Самър през масата.

— Страхотно, колкото повече, толкова по-весело. Все още се опитвам да накарам Том да вземе Джъстин тогава. Бившият ми — разясни тя на Самър. — Но за него е такава мъка да си разменя седмиците с мен. Винаги трябва първо да попита гаджето си. Когато се развеждах, никога не съм си представяла, че графикът ми ще зависи от благоволението на другата жена.

— По-добре е да си обичал и изгубил… — каза Сандари със замечтан поглед.

— Сандари е нашата безнадеждна романтичка — Лиза поклати глава и се усмихна.

— Все още търся господин Подходящия, ако познаваш някои кандидати — обади се Сандари. — Хей, може би ми е време за уреден брак.

— Повярвай ми, скъпа — намеси се Гейл, след като отпи от питието си, — не е останал господин Подходящият, не и на нашата възраст. Въпросът е колко неподходящи неща би могла да понесеш. — Тя отметна глава назад и се разсмя бурно, с което накара току-що пристигналия келнер да отстъпи назад.

Самър се събуди на другата сутрин със силно главоболие и пресъхнала уста. Претърколи се бавно и отвори едното си око, за да види, че будилникът й показва 10:21. Аспиринът се намираше чак в аптечката в банята, непосилно разстояние. Тя отпусна бавно глава върху възглавницата и погледна към белия таван. Боята се бе напукала по краищата и по ъглите. Спомни си изминалата вечер — две чаши вино в бара, още няколко питиета в ресторанта, — не бе пила толкова много отдавна. Прекара си добре с Лиза и с нейните приятелки: те бяха забавни и я разсеяха за малко от проблемите. Но все пак Самър не би искала да си размени мястото с някоя от тях. Лиза, която бе напълно щастлива без деца, както самата тя твърдеше. Гейл, която се бореше да свърже двата края, да отгледа детето си и да се разбере с бившия си съпруг. И Сандари, която все още търсеше любовта в петото си десетилетие, но се примиряваше с връзката си с котарак на име Буда.

Самър се обърна, за да избегне слънчевите лъчи, огряващи възглавницата й. Твърде стара съм за махмурлук. Беше на петдесет и две. Беше разделена със съпруга си. Живееше в студентски апартамент. Работеше на едно и също място толкова дълго, че се бе превърнала в част от мебелите, но все още не беше достатъчно квалифицирана, за да заеме ръководна длъжност. Не съм си представяла живота си така. Изглежда, всичко, което бе обичала през последните двайсет и пет години, се бе разпаднало, без на никого да му пука за времето и енергията, които тя беше вложила. Можеше да се нарече лекар, но не изпитваше същата гордост от това, както някога. В момента не беше и истинска съпруга, нито пък майка. Самър осъзна, че се беше изгубила някъде по пътя.

Не можеше да каже кога точно се бе разпаднал бракът й. Сега, когато се замисли за Кришнан, той не приличаше на мъжа, когото си спомняше от „Станфорд“. Този Кришнан беше нетърпелив и високомерен, подобно на стереотипа за егоистичния неврохирург, с когото се шегуваха в университета. Вече не притежаваше нежността и невинността, с които бе пристигнал от Индия. Не се нуждаеше от Самър по същия начин, както когато тя го учеше да шофира и да работи с микровълновата. Отдавна бе отминало времето, когато не откъсваше очи от нея по време на вечеря, отдавна не бе държал ръката й гордо, докато се разхождаха по улицата.

Опитваше се да си спомни последния път, когато бяха наистина щастливи. Завършването на Аша на гимназията? Хавай, последната им истинска семейна ваканция? В един момент, след като Аша отиде в колежа, дистанцията помежду им се увеличи. Преди дъщеря им да тръгне за Индия, те вече бяха се отдалечили твърде един от друг. Сякаш стояха от двете страни на езеро и никой от тях не можеше да го прекоси. Гневните думи, които хвърляха като камъни към дъното на езерото, оставяха тъжни вълнички на повърхността.

Самър се надигна бавно и изчака болезненото пулсиране в главата й да стихне, преди да стане от леглото. В банята наплиска лицето си със студена вода и се подпря на мивката, за да извади аспирина от шкафчето. След като затвори вратичката, тя видя отражението си в огледалото, образа на една жена на средна възраст. Петдесет и две. След няколко седмици Кришнан щеше да отиде при Аша в Индия, а Самър щеше да остане сама тук. И макар че съпругът й щеше да се качи на самолета и да отлети, както го бе направила дъщеря им преди месеци, Самър постоянно се питаше дали именно тя не ги бе накарала да го направят. Ако беше така, значи тя ги беше напуснала.