Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (16)

15.
Победа

Дахану, Индия — 1985г.

Кавита

Бебето гукаше, докато Кавита масажираше с кокосово масло пълничките му крачета. Той се извиваше и махаше енергично с ръчички във въздуха, сякаш искаше да аплодира майка си за тази ежедневна практика. Тя разтриваше нежно крехкото му телце, първо изпъваше докрай единия крак, после другия. Масажираше с кръгообразни движения коремчето му, което не бе по-голямо от разперената й длан. Това беше единственото време през деня, когато можеше да му се наслади, виждайки всяка удивителна част от тялото му. Никога не се изморяваше да го гледа, да изучава всеки съвършен детайл: меките му мигли, трапчинките на лактите и коленете му. Къпеше го в дървено ведро, поливаше телцето му с малки чашки топла вода, като внимаваше да не попари очите му. Когато го облече, майка й дойде да й съобщи, че вечерята е готова. След раждането на сина й Кавита се намираше в дома на родителите си, наслаждавайки се на лукса да се занимава единствено с бебето, свободна от всякакви домакински задължения.

Когато влезе в предната стая, тя видя там Джазу, седнал с прясно намаслена и сресана коса. Той стана да ги посрещне с широка усмивка. Тя забеляза на масата между тях, че той й бе донесъл свеж жасминов венец за косата. Вчера бе оставил кутия със сладкиши. Той идваше всеки ден от почти две седмици и винаги й носеше по нещо. Докато се приближаваше към него, тя остана поразена от широката му усмивка и разтворените за сина му обятия.

— Поздрави татко — нареди на детето тя и го подаде на Джазу. Неуверен как ще се оправи с новороденото, той го държеше нежно, почти плахо.

Джазу яде лакомо на вечеря, пъхайки в устата си големи хапки, и то прекалено бързо, за да може да усети вкуса на храната. Тя подозираше, че не е хапнал много на закуска и на обяд, но той не я притискаше да се прибира у дома. Каза й, че очаква от нея да прекара обичайните четирийсет дни с майка си. Не всички съпрузи бяха толкова търпеливи през този период. Докато гледаше сина им в ръцете на баща му, тя си мислеше какъв късмет бе извадило това момче, колко обичано ще бъде през целия си живот. Утре роднините щяха да се събират за намкаран на бебето, церемонията по кръщенето. Всички бяха изпълнени с радост заради раждането на първия им син, носеха празнични сладкиши, нови дрешки за бебето, чай от копър, за да подсилят кърмата й. Те я обсипваха с всички традиционни дарове, сякаш това бе първото й бебе, първото им дете. Ами тогава, когато носех живот в утробата си, родих и държах детето си в ръцете си?

Но никой не признаваше това, дори и Джазу. Само Кавита чувстваше болезнена празнота в сърцето заради онова, което бе изгубила. Тя забеляза гордостта в очите на Джазу, докато той държеше сина им, и се насили да се усмихне, изричайки молитва наум за това дете. Надяваше се да успее да му даде живота, който то заслужаваше. Молеше се да бъде добра майка за своя син, молеше се в сърцето й да е останала достатъчно майчина обич за него, молеше се любовта й да не е умряла заедно с дъщерите й.

На другата сутрин къщата бе оживена. Майката на Кавита бе станала рано да изпържи джалеби, лепкавите сладки деликатеси, толкова важни за празника. Роднините заприиждаха като пълноводен поток и всеки търсеше Кавита и Джазу, за да им поднесе поздравленията и даровете си. Когато пристигнаха родителите на Джазу, те я дръпнаха настрани и й дадоха пакет, увит в кафява хартия и завързан с канап.

— Това е нова курта-пижама — обясни майката на Джазу — за бебето, да я облече на намкаран. — Тя се усмихна толкова широко, че се виждаха дупките от извадените й кътници. Кавита разопакова пакета грижливо и извади кафява копринена дреха, бродирана със златна нишка, кремава жилетка, покрита с малки кръгли огледалца, и чифт невероятно малки остри обувки от слонова кост. Кавита погали гладкия плат. Истинска коприна с ръчна бродерия. Носията бе красива, непрактична, жест, който родителите на Джазу не можеха да си позволят лесно. Тя вдигна поглед да благодари на свекърва си и видя гордост в очите на старицата. — Толкова сме щастливи, бети — майката на Джазу притисна Кавита до големите си гърди в спонтанна прегръдка. — Нека синът ти да живее дълго и да ти донесе много щастие. Както Джазу донесе на нас.

— Ханджи, сасу. Благодаря. Сега ще му облека това. — Кавита не си спомняше да е виждала такава проява на щедрост или на емоции от свекърва си. Усети как страните й пламват и се обърна със стегнати гърди. Проправи си път сред гостите, които пиеха чай и се възхищаваха на бебето. Тя не бе изпитала нищо друго, освен любов към сина си през тези седмици, когато беше сама с него. Но сега ласкателствата на другите я дразнеха, пищното тържество в негова чест изпълваше устата й с горчилка, с горчивия вкус на сурова клонка.

Когато пандит пристигна за церемонията, двете дузини роднини се събраха около него в претъпканата гостна. Джазу и Кавита заеха местата си на пода до пандит, а Джазу държеше бебето в скута си. Пандит запали ритуалния огън и отправи молитви към Агни, бога на огъня, за да пречисти церемонията. Започна да напява, да призовава духовете на предците, като ги молеше да благословят и да защитават това дете. Мелодичният глас на свещеника действаше успокояващо. Кавита се взря в пламъците и се пренесе на каменните стълби на сутрешната си пуджа. Ароматът на тамян, смесен с гхи, се издигаше във въздуха и тя затвори очи. В съзнанието й пробляснаха образи — лицето на дайджи между коленете й, табелата с червени букви на вратата, дрънчащата желязна врата на сиропиталището.

— Точен час и дата на раждане на бебето? — чу тя гласа на свещеника сякаш някъде отдалече. Джазу му отговори и пандит се обърна към астрологическата карта, за да състави хороскопа на момчето. Кавита усети, че се напряга още повече. Това четене щеше да определи всичко в живота на сина й — здравето му, благополучието, женитбата, а днес и името му. След малко пандит вдигна поглед към сестрата на Джазу, която седеше до него. — Избери име, което да започва с В. — Всички в стаята обърнаха поглед към нея. Тя се замисли за момент, после се усмихна и се наведе към ухото на бебето, да прошепне избраното име.

— Виджай — произнесе тя с грейнало лице. Джазу се обърна към роднините и вдигна сина си така, че да го видят всички. Пандит кимна одобрително и всички нададоха възторжени възгласи и заповтаряха името помежду си. Някъде сред глъчката Кавита чу самотен глас, пронизителен детски плач. Тя погледна към сина си, който спеше. Обходи с поглед стаята, опитвайки се да разбере откъде идва плачът, но не видя други бебета. Джазу остави детето в люлка, украсена с гирлянди от ярки оранжеви невени, бели и червени хризантеми, и започна да го люлее. Другите жени в стаята се приближиха бавно към тях и ги заобиколиха. Кавита бе погълната от песента им, но дори гласовете им не можеха да заглушат пронизителния плач, който тя все още чуваше. За момент я обзе тревожната мисъл, че всичко в живота на сина й можеше да й донесе както радост, така и тъга.

Тя погледна лицето на Виджай, да види дали името му подхожда. Означаваше победа.