Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (31)

30.
Част от нея

Менло Парк, Калифорния — 2004г.

Самър

След вечеря Самър стоеше до мивката с гумени жълти ръкавици, щастлива от вълнението в къщата, породено от присъствието на Аша. Това бе първата й вечер вкъщи за лятото след втората й година в „Браун“. Все пак Самър бе особено внимателна, защото не знаеше как ще се почувства дъщеря й отново у дома. Още щом се прибра, Аша даде да се разбере, че вече се смята за независима — отказа всякаква помощ с мръсното пране, което извади от куфара си, и постави лаптопа си в уединен ъгъл в стаята си.

Самър и Кришнан най-после бяха успели да намерят баланса в отношенията си, като уважаваха личното пространство на другия и избягваха конфликти. Те общуваха без излишно напрежение и отстъпваха, когато усетеха и най-малката вероятност за разногласие. Преди спореха открито. Това започна почти веднага след като Аша замина. Без нейното присъствие в къщата нямаше върху какво да фокусират общата си енергия, нямаше нужда да се държат добре пред нея. Те се караха за куп ежедневни решения, които внезапно се стовариха само върху тях. Самър не беше подготвена за абсолютната тишина, която се възцари в къщата без Аша. От спалнята й не се чуваше музика, смехът й не отекваше, докато говореше с часове по телефона. На Самър й липсваха тези малки моменти — сбогуването на входната врата, бързото надникване в спалнята на Аша през нощта, — моментите, които изпълваха дома и ежедневието им. След толкова много години, през които Аша бе центърът на живота им, Самър се почувства изгубена, когато тя замина. Но животът на Кришнан не се промени много: той бе погълнат предимно от работата си, като прекарваше сутрините в операционната, а следобедите в кабинета си.

Сега Крис седеше край масата с Аша и прелистваше вестника с палец и среден пръст.

— Не мога да повярвам на тези глупости. Все още се борят с това нещо във Флорида — опитват се да задържат бедната жена закачена към тръбата за хранене. Мозъкът на жената е мъртъв от повече от десетилетие, а те не я оставят да си отиде в мир. — Той си свали очилата, дъхна шумно върху стъклата, а после ги избърса с носната си кърпичка.

— Мислиш, че тя наистина е в мозъчна смърт? — обърна се към него Аша и взе вестника от ръцете му.

— Да. Но това няма значение. — Той вдигна очилата си към светлината и, най-после доволен, ги постави отново на лицето си. — Това е решение, което трябва да вземат семейството й и лекарят.

— Ами ако не могат да постигнат съгласие? — попита Аша. — Родителите й желаят тя да остане жива, а съпругът й не иска.

— Е, съпругът й е неин попечител — обясни Крис. — В един момент семейството, което създаваш, е по-важно от онова, в което си роден. — Той поклати глава. — Слушайте, още сега ви го казвам и на двете. Ако някога изпадна в състояние на вегетиране, имате разрешението ми да дръпнете щепсела.

— Няма ли все още някакъв шанс да бъде излекувана? — поинтересува се отново Аша.

Той поклати глава.

— Само ако не й порасне нов мозък. А сега политиците се опитват да се намесят с изследванията за стволовите клетки.

Самър наблюдаваше от кухнята как на Аша определено й доставяше удоволствие да води ожесточен дебат с Крис. Тя извика:

— Какво ще кажете за един пъзел довечера? Ще приготвя пуканки.

— Супер. — Аша почисти кухненската маса. — Аз ще взема пъзела. В дрешника в хола?

— Да. — Самър свали машината за пуканки от най-високия рафт. — Надявам се още да работи — обади се тя, възбудена от предстоящата приятна вечер, когато щяха да редят пъзел, обичайно събитие, преди Аша да замине.

Самър изсипа зърната в машината и се чу силно тракане.

Аша донесе кутия с изрисувани венециански гондоли в различни цветове, които плаваха по каналите.

— Е, какво мислиш за това предложение, тате? Да се финансират изследванията за стволовите клетки?

— Мисля, че три милиарда долара за изследвания в Калифорния са прекрасна идея. Тези изследвания на стволовите клетки са най-обещаващото нещо в неврологията.

— Трябва да напишеш уводна статия за вестника по този въпрос, тате — предложи Аша, прекосявайки кухнята. — Обзалагам се, че гласоподавателите ще искат много да чуят мнението на неврохирург. Аз мога да ти помогна.

Той отхвърли предложението, докато ровеше из парченцата пъзел.

— Не, благодаря ти, ще се придържам към медицината. Горещият поток от изпукани царевични зърна от машината секна и Самър разклати пухкавите бели пуканки в голяма купа.

— Сол и масло?

Аша подхвърли една пуканка в устата си.

— Добре, но имат нужда и от още нещо. — Аша взе купата. — Вие с татко започвайте. — Самър седна до Кришнан, смаяна от това колко по-лесно му бе сега, как Аша намираше общ език с него. Самър си спомни с най-топли чувства за времената, когато играеше на карти или на скрабъл със своя баща. Сега за пръв път тя се чудеше как ли се бе чувствала майка й, когато тя го бе обсебвала толкова нагло.

Аша завъртя поставката с подправки.

— Ще направя малък експеримент, който приготвихме със съквартирантките ми. — Тя седна до тях на масата и предложи купата на Крис. — Опитай.

Концентриран върху няколко парченца от синя гондола, той бръкна в купата, без да поглежда.

— Ммм. Много е хубаво — одобри той.

Самър взе една пуканка и се изненада от яркочервения й цвят.

— О — възкликна тя и я лапна, — какво си…? — Не успя да се доизкаже от кашлицата, когато лютите подправки стигнаха до гърлото й. Самър посегна към най-близката чаша с вода, но не спираше да кашля и това й попречи да отпие. Устата й гореше, а очите й сълзяха.

— Пикантно, но хубаво, нали? Червено чили, чесън, сол и захар. Обикновено се слага и куркума, но не мисля, че имаш. — Аша седна на масата и сложи купата между себе си и Крис.

— Ами, имам новини. — Самър вдигна поглед и Аша продължи. — Чували ли сте за фондацията „Уотсън“? Те дават стипендии на колежани да учат в чужбина за една година. Подадох молба да направя проект за децата, живеещи в бедност. В Индия. — Очите на Аша се стрелкаха ту към единия, ту към другия.

Самър се опита да осмисли думите на Аша и не бе сигурна какво да каже.

— Спечелих. — Лицето на Аша грейна в широка усмивка. — Спечелих и заминавам догодина.

— Ти… какво? — Самър не можеше да повярва.

— Не мога да повярвам, че наистина спечелих. От комитета казаха, че харесали идеята ми да работя с големите вестници там, да публикувам специален доклад и…

— И чак сега ни казваш? — не можеше да повярва Самър.

— Ами, не исках да казвам нищо, преди да спечеля, защото конкуренцията наистина беше голяма.

— Къде в Индия? — попита Кришнан, безразличен към шока на Самър.

— Мумбай. — Аша му се усмихна. — Ще мога да отседна при твоето семейство. Историята ми ще бъде за деца, израснали в градската бедност. Нали разбираш, в бордеите, такива неща. — После тя посегна към ръката на Самър, все още стиснала парченце от пъзела. — Мамо, не се отказвам от ученето или нещо такова. Ще се върна, за да се дипломирам. Само една година.

— Ти… вече си направила всичко това? Всичко е планирано? — недоумяваше Самър.

— Мислех, че ще се гордеете. — Аша дръпна ръката си.

— „Уотсън“ наистина е престижна награда. Уредих всичко сама, не съм ви молила за пари. Не се ли радвате за мен? — попита тя и в гласа й се прокрадна гняв.

Самър разтри челото си.

— Аша, не можеш просто така да ни сервираш всичко това и да очакваш да празнуваме. Не можеш да вземеш такова решение без знанието ни. — Тя погледна към Крис, очаквайки да види, че на лицето му е изписан гняв. Но не забеляза той да споделя шока й, нито страха й, пронизващ съзнанието й. Как може да е толкова спокоен?

И в този момент й просветна. Той е знаел.

 

 

Пъзелът лежеше недовършен върху кухненската маса на първия етаж, докато Самър събличаше дрехите си в мрака на дрешника. Тя пусна водата в банята, вслушвайки се в звуците откъм вратата на спалнята им. Разтри лице точно по начина, по който дерматологът й бе забранил да го прави. Когато Крис влезе в стаята след малко, тя вече кипеше от гняв.

— Е, за теб това наистина ли не представлява проблем?

— Ами. — Той застана до скрина и си свали часовника. — Мисля, че може да се окаже добра идея.

— Добра идея? Да напусне колежа и да пропътува половината свят сама? Мислиш, че това е добра идея?

— Тя не напуска колежа. Само за една година. Ще се върне и ще се дипломира, така че какво толкова, ако това й отнеме още един-два семестъра? И няма да бъде сама, ще бъде със семейството ми. — Крис извади ризата от панталона си и започна да я разкопчава. — Виж, скъпа, наистина мисля, че това може да се окаже добро за нея. Ще я откъсне от тези либерални преподаватели по изкуство, които й пълнят главата с разни идеи, че журналистиката е очарователна професия. Баща ми може да я заведе в болницата.

— Това ли е твоят план? Все още си мислиш, че можеш да я направиш лекарка? — Самър се подразни.

— Все още има време да размисли. Там ще види една напълно различна страна на медицината.

— Защо просто не я приемеш такава, каквато е? — възнегодува Самър.

— А ти? — отвърна й той с такъв тон, сякаш я обвиняваше.

Настъпи минутно мълчание, докато тя го гледаше втренчено.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че иска да отиде в Индия. Достатъчно е голяма, за да вземе това решение. Може да прекара известно време със семейството ми, да опознае индийската култура.

Самър стана и тръгна към банята.

— Не ти вярвам. Ти си такъв лицемер. Ако искаше да отиде някъде другаде, а не в Индия, ти щеше да бъдеш разстроен точно колкото мен. — Тя се завъртя да го погледне отново. — Ти знаеше ли за това?

Той разтри очи с пръсти и въздъхна тежко.

— Крис? Знаеше ли? — Тя усети как стомахът й се свива на топка.

— Да! — Той вдигна ръце във въздуха. — Да, разбра ли? Тя се нуждаеше от подпис във формуляра и не искаше да знаеш, в случай че не спечели.

Самър стегна колана на халата си и скръсти ръце, изпитвайки внезапен студ. Затвори очи и осмисли думите му, признанието му. Поклати глава.

— Не мога да повярвам, че си го направил. Всичко зад гърба ми и… — Тя замълча, неспособна да продължи.

Крис седна в креслото в ъгъла и тонът му омекна.

— Това е част от нея, Самър. Точно така, както е част от мен. Не можем да отречем това. — За няколко минути в стаята се възцари мълчание, преди той да заговори отново. — От какво се боиш?

Тя преглътна буцата в гърлото си и изброи причините.

— Боя се от това, че ще напусне колежа и ще пропътува половината свят сама. Боя се, че ще е толкова далече и ние няма да имаме представа какво става с нея. — Самър прокара ръце по лицето си, после по главата, продължавайки да изрежда тревогите си — Безпокоя се за нейната безопасност, само момиче там, да ходи в онези бордеи… — Тя седна отново на леглото и притисна възглавницата към гърдите си. Крис мълчеше и не помръдваше от стола в ъгъла, където бе подпрял глава върху едната си ръка.

След няколко минути тя се прокашля и започна отново да говори.

— Мислиш ли, че ще се опита да… ги потърси? — Не можеше да произнесе думата „родител“. Това придаваше прекалено голямо значение на хората, които нямаха никаква връзка с Аша, освен биологична. През годините те се бяха превърнали в призрачни фигури в съзнанието на Самър — безименни и безлики, далечни, но никога достатъчно. Тя знаеше, че не съществува риск те да се появят някой ден, претендирайки за роля в живота на дъщеря й. По-скоро тя винаги се тревожеше за Аша. Тя бе чакала със страх деня, в който дъщеря й ще стигне до някаква точка на недоволство от нея и от Крис и ще се впусне в търсене на удовлетворение. Самър се бе опитвала да бъде безпогрешна като родител, но все още се безпокоеше, че цялата й любов към дъщеря й нямаше да е достатъчна да компенсира загубата, която тя бе изстрадала като бебе.

— Кой? Ох. — Крис разтърка очи и я погледна. — Предполагам, че може да го направи. Трудно ще й бъде да ги намери в страна като Индия, но може да опита. Вероятно е любопитна. Но това всъщност няма значение, нали? Не можеш все още да се тревожиш…

— Не знам. Разбирам, че не можем да я спрем да ги издирва, ако иска, но… — Тя замълча, докато навиваше кърпичка около показалеца си. — Просто се тревожа, това е всичко. Не знаем какво ще стане. Не искам тя да бъде наранена.

— Не можеш да я закриляш вечно, Самър. Тя вече е голяма.

— Знам, но ние загърбихме всичко това. Сега тя е на добро място. — Самър не можеше да изкаже на глас истинските си страхове. Че ще изгуби Аша, дори за мъничко. Че връзката, която толкова се бе мъчила да изгради, ще бъде съсипана от този призрак. Това в крайна сметка бе изходът, който тя се бе опитвала да избегне през цялото време, — затова не бе искала да се върне в Индия, затова никога не бе насърчавала въпросите на Аша за осиновяването. Това бе в основата на почти всяко решение, което бе вземала, след като Аша се появи в живота им.