Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (2)

1.
Утрото на скръбта

Дахану, Индия — 1984г.

Кавита

На свечеряване, когато усети характерните спазми дълбоко в себе си, тя отиде до изоставената колиба, без да се обади на никого. Вътре беше пусто, с изключение на рогозката, където лежеше сега, притиснала колене до гърдите си. Когато следващата болезнена вълна разкъса тялото й, Кавита заби нокти в стиснатите си длани и захапа клонка между зъбите си. Дишаше тежко, но равно, докато чакаше напрежението в издутия й корем да я отпусне. Втренчи се в бледожълтата сянка от мъждукащата газена лампа върху калния под — единствената й компания в непрогледната нощ. Тя дълго се опитваше да заглуши виковете си, докато стана непоносимо и вече не можеше да се сдържи. Знаеше, че скоро, при следващия напън, селската акушерка ще чуе писъците й. Молеше се бебето да се роди преди зазоряване, защото съпругът й рядко се събуждаше преди изгрев-слънце. Това бе първата от едва двете молитви, които Кавита се осмеляваше да отправи за детето си, опасявайки се да иска твърде много от боговете.

Тежкият грохот на гръмотевица в далечината оповести наближаващия дъжд, който се усещаше във въздуха през целия ден. От влагата по челото й избиваха капчици пот. Надяваше се да изпита облекчение, когато небесата най-сетне се разтвореха и пороят се излееше. Тя винаги долавяше някакво особено ухание в мусоните: сурово и земно, сякаш почвата, посевите и дъждът се сливаха във въздуха. Ароматът на нов живот.

Следващата контракция дойде внезапно и дъхът й секна. Потта бе избила на тъмни петна през тънката й памучна блуза, изпъната от закопчалките на деколтето.

Този път наедря повече в сравнение с предишния. Насаме съпругът й я гълчеше, че не се покрива достатъчно, но тя го беше чувала как хвали гърдите й пред другите мъже, сравнявайки ги с узрели пъпеши. Прие като божествен знак, че тялото й този път изглеждаше различно, и това накара съпруга й и другите да повярват, че това бебе щеше да е момче.

Внезапно я обзе страх, същият задушаващ страх, който изпитваше през цялата бременност. Ами ако всички грешат? Втората й, по-отчаяна молитва бе да не роди още едно момиче. Не би могла да го понесе отново.

Тя не беше подготвена за онова, което се случи миналия път. Съпругът й нахлу в стаята минути след като акушерката преряза пъпната връв. Кавита усети в дъха му противната сладникава миризма на спирт от ферментирала саподила^[1]. Когато Джазу зърна сгърченото тяло на момиченцето в ръцете на Кавита, лицето му помръкна. Той се извърна.

Кавита усети как изпълващата я радост отстъпва пред объркването. Опита се да каже нещо, да изрази мислите, които се въртяха в главата й. Толкова много коса… добра поличба. Но се стъписа от гласа на Джазу, от ужасните думи, които не бе чувала никога, преди да се отронват от устните му, от поредицата ругатни. Когато той се обърна да я погледне, тя видя зачервените му очи. Тръгна към нея с бавни, предпазливи стъпки, поклащайки глава. Тя усети как в нея се надига непознат досега страх, примесен с шок и объркване.

Болката от родилните мъки беше отслабила тялото й. Напрягаше ума си да осъзнае какво става. Преди да се усети, той се спусна към нея и тя не можа да направи нищо. Не успя да реагира бързо и да му попречи да грабне бебето от ръцете й. Акушерката я задържа, когато се хвърли напред с разперени ръце и с писък, по-силен дори от онзи, който наддаде, когато главичката на бебето бе разкъсвала плътта й, опитвайки се да излезе от нея. Той излетя от колибата с виковете на дъщеря им, която поемаше първите си глътки въздух на този свят. В онзи ужасен момент Кавита осъзна, че те ще бъдат последните й.

Акушерката я бутна нежно обратно в постелята.

— Остави го да върви, дете мое. Остави го. Станалото — станало. Сега трябва да си почиваш. Премина през голямо изпитание.

През следващите два дни Кавита лежа свита на кълбо върху сламената рогозка на пода в колибата. Не посмя да попита какво е станало с бебето й. Дали го бяха удавили, задушили или просто го бяха оставили да умре от глад? Кавита се надяваше само смъртта да бе настъпила бързо, без мъки. След това мъничкото телце сигурно е било погребано, а духът й дори не е бил удостоен с опрощението на кремацията. Подобно на толкова много новородени момиченца, първото й бебе бе върнато на земята много преди да му дойде времето.

През онези два дни при Кавита не дойде никой, освен акушерката. Тя идваше по два пъти на ден да й донесе храна и чисти кърпи, да попие кръвта, която все още течеше от тялото й. Кавита плака горчиво, докато накрая очите й пресъхнаха и се възпалиха и вече не й останаха сълзи. Но това се оказа само началото на скръбта й, подсилена от друго мъчително напомняне за случилото се, когато след няколко дни от гърдите й потече мляко, а на другия месец косата й започна да капе. И след тази нощ всеки път, когато видеше малко дете, сърцето застиваше в гърдите й и болезненият спомен я връхлиташе отново.

Тя се посъвзе от скръбта, но никой не й съчувстваше за загубата. Тя не чу дума на състрадание или утеха от съселяните си. В дома на семейството на Джазу, където живееха, получаваше само презрителни погледи и нежелани съвети как следващия път да зачене момче. Кавита отдавна бе свикнала да не е господар на живота си. На осемнайсет я омъжиха за Джазу и тя се залови с трудното си ежедневие да носи вода, да пере и готви. По цял ден правеше онова, което искаше съпругът й, а когато си легнеха нощем, отново се подчиняваше на желанията му.

Но след раждането на бебето тя се промени, макар и малко. Слагаше в храната на мъжа си повече червено чили и наблюдаваше с тихо задоволство как той си бърше носа и челото през цялата вечеря. Когато я търсеше нощем, тя понякога го отблъскваше, като казваше, че е неразположена. Чувстваше как увереността й нараства с всеки такъв мъничък бунт. И когато разбра, че отново е бременна, твърдо реши този път нещата да бъдат различни.