Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (19)

18.
Сребърни камбанки

Бомбай, Индия — 1985г.

Сарла

— Какво красиво бебе. Здравей, Аша — Сарла се пресегна да докосне детето по бузата. — Много жива, много любопитна — вижте само как се оглежда. Хахн, бебенце? — Тя се усмихна пресилено на детето и кимна. — Е, как беше?

— Дълъг ден. — Кришнан замълча, за да отпие от чая. — Много документи — сиропиталище, съд, правителствена агенция. Довечера ще си легнем рано.

— Разбира се, сигурно е било много напрегнато. — Сарла наведе глава настрани в колебанието си дали да кимне за „да“, или за „не“. — Слава богу, ние сме тук, за да ви помагаме. Вечерята ще е готова скоро. — Тя се обърна към Самър, която държеше Аша. — От какво се нуждаеш за Аша, бети? Кошарка, няколко кърпи? Ела. — Те станаха и тя постави нежно ръка върху гърба на младата жена, за да я поведе по коридора. Виждаше, че съпругата на сина й е неуверена. Държеше детето с двете си ръце и не искаше да го пусне дори за да отпие от чая си. Това не бе необичайно, разбира се: повечето млади майки не знаят какво да правят, но те обикновено имат време да се научат. Аша вече бе на една годинка и скоро щеше да проходи. На Самър щеше да й се наложи бързо да придобие майчинска увереност.

Когато Сарла донесе Кришнан у дома от болницата, тя беше само на двайсет и две години, още млада булка. Тя винаги казваше, че той е отгледан от цяло семейство майки. Още от първия ден винаги имаше някой, който да й покаже как да прави всичко, — от почистването на мъничкото му носле до повиването му за сън. С майка си, леля си, сестра си и ая, да не споменаваме множеството добронамерени съседки, тя никога не оставаше сама с Кришнан през първите шест месеца. Понякога й се струваше задушаващо толкова много хора да се грижат за детето й. Но тя знаеше, че е извадила късмет, и дори раздразнението от намесата беше лукс, който много млади майки, като Самър, никога нямаше да имат. Беше чувала, че в Америка младите майки ги пращат у дома от болницата само след няколко дни, без никаква система за подкрепа.

— Ачха, Самър, ей сега ще наточа малко топла вода за ваната на Аша… Ето, моля те, пробвай тази. Добра ли е температурата? — викна тя от банята. — Добре, коритцето е пълно. Ето кърпа и малко талк. — Тъкмо щеше да излезе, когато забеляза безпокойството върху лицето на Самър.

— Имаш ли нещо против да остана, докато я къпеш? — попита тя. — Мина толкова време, откакто старица като мен не се е навъртала около бебе. Много ми е приятно.

По лицето на Самър се изписа облекчение.

— Разбира се, моля те, остани. Нуждая се от малко помощ.

С общи усилия след трийсет минути те бяха изкъпали Аша, бяха я подсушили, намазали с крем и облекли.

— От всичко най-много обичам аромата на току-що изкъпано бебе — разсмя се Сарла. — Може би и уханието на прясно разчупен кокосов орех. Другото ми любимо нещо.

— Самър се разсмя с нея, докато решеше влажните къдрици на Аша. Чуха дискретно почукване на вратата и плахия глас на Девеш от коридора.

— Мадам, доктор сахиб пристигна. Да сервираме ли вечерята?

Всички седнаха заедно на дългата гравирана махагонова маса, а готвачът и слугите обикаляха край тях, навеждайки се да им сервират в съдове от чисто сребро. Самър държеше Аша в скута си и я хранеше от бутилка с мляко. Кришнан се угощаваше с печен карфиол, пълнени патладжани, сааг панеер, зеленчуково пулао и леки, хрупкави пури.

— Мамо, не трябваше да си правиш толкова труд — успя да продума той между хапките.

— Глупости! Поводът е специален.

След като Кришнан приключи, той предложи да подържи Аша, за да може и Самър да се нахрани. В чинията й имаше по малко, не повече от лъжичка, от всички блюда. Тя взе вилица и опита внимателно.

— Ммм, това е вкусно. Напомня ми за Индийския дворец в Сан Франциско. Иска ми се да можех да приготвя спанака толкова вкусно. Ще трябва да взема рецептата ти за сааг.

Сарла се усмихна на любезността й и не обърна внимание на лошото й произношение. Самър бе прекрасно момиче и на теория бе част от семейството им, въпреки бездната между нея и останалите. Всяко дванайсетгодишно момиче в Индия можеше да приготви приличен сааг панеер без рецепта. Тя въздъхна без глас. Сега, когато Самър беше майка на единствената й внучка, Сарла трябваше да положи повече усилия, за да преодолее дистанцията помежду им.

Аша, в скута на Кришнан, му се усмихваше палаво и посягаше към сребърната тхали и малките купички на масата пред тях.

— Хайде, миличко. Искаш ли малко ориз? — Той взе няколко зрънца с пръсти и ги сложи в устата й.

Сарла ги наблюдаваше дискретно. Не можеше да не забележи колко му бе приятно с Аша. Това бе една от неочакваните радости на остаряването, да вижда как синовете й порастват, за да станат бащи на своите деца. Като най-големия син в техния голям род, Кришнан цял живот бе общувал с по-малките си братовчеди, така че нямаше нищо изненадващо в това, че той прие бащинството толкова естествено. Сарла се надяваше, че Самър също ще бъде добра майка, след като свикнеше с тази мисъл.

— И двамата изглеждате уморени — отбеляза Сарла, след като слугите разтребиха масата и те се преместиха в дневната. — Преди да си легнете, аз и баща ти имаме нещо за вас. — Тя отиде до елегантен, инкрустиран със слонова кост дървен шкаф до стената на дневната. Пантата на вратата му изскърца, когато тя я отвори. Подаде първата, малка виненочервена кадифена кутийка, вързана със златиста еластична панделка, на Кришнан. — Това е за Аша.

— Мамо… нямаше нужда — запротестира Кришнан. Поизмъчи се с тънкия възел, преди да отвори капака. — Ааах… прекрасно. — Той показа кутийката на Самър. Вътре имаше две сребърни гривни за глезени с деликатни орнаменти. Самър вдигна едната само с показалец и тя издаде свенлив звън. Погледна отблизо редицата мънички камбанки, закачени на гривната.

— Наричат се джханджаар, бети. Тук има обичай малките момичета да ги носят — казват, че така ще можеш винаги да ги чуваш къде са. — Сарла се разсмя. — Веднага щом ни казахте, че идвате да вземете Аша, ние ги поръчахме на нашия бижутер.

— Красиви са. — Самър премести Аша в скута на Кришнан, за да може да разкопчае едната закопчалка и да я стегне върху глезена на Аша. — Ето… ох, само погледни. — Тя изпъна малките крачка на Аша, като я хвана за единия глезен: блестящата изтънчена гривна на левия крак контрастираше с простата сребърна гривна на десния. — Може би трябва да сваля тази — предложи тя, посочвайки по-скромната. — Не ми се иска да се заплетат.

— Както искаш, скъпа. Изборът е твой. — Сарла се наведе напред с втория пакет в ръце и го подаде на Самър. — А това е за теб, скъпа моя.

Върху лицето на Самър се изписа изненада, изместена бързо от разцъфваща усмивка.

— О, благодаря ти.

— Надявам се да ти хареса. Сама го избрах — обясни Сарла. — Не познавам вкуса ти… — Тя спря за момент, докато Самър изваждаше от кутията лъскав копринен шал в яркозелено. Ръбът бе украсен богато с бродерия от златисто и морскосиньо. — Според традициите ни, когато снахата стане майка, й даваме специално сари. Знам, че ти не си свикнала да носиш сари, така че ти избрах шал. Този ми напомни за прекрасните ти очи. — Тя долови изражението върху лицето на сина си. Разочарование? Той ми каза да не очаквам от момичето да носи индийски дрехи, нали?

— Благодаря. Красив е. — Самър поглади гънките на копринения плат върху гърдите си.

Сарла седна, доволна от себе си и от начина, по който мина вечерта. Понякога, както я бе научил животът, действията на човека трябва да предшестват емоциите, които той се надява да изпита.