Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (58)

57.
Сутрешни молитви

Дахану, Индия — 2005г.

Кавита

Всяко от грубите каменни стъпала, които Кавита изкачваше, караше спомените да нахлуват стремително в съзнанието й. Макар да бяха минали повече от двайсет години, откакто тя споделяше тази къща с Джазу, струваше й се, че сякаш всичко е било вчера. При всичките си посещения в Дахану през последните две десетилетия, дори в тази къща, където все още живееха родителите на Джазу, тя никога не се бе чувствала така. Може би се дължеше на ранното утро, този спокоен час, преди селото да се събуди и от всички посоки да започнат да долитат шумовете от човешка активност. Може би бе заради сезона, последните няколко дни от пролетта, когато саподиловите дървета цъфтяха, изпълвайки въздуха със сладкия си аромат. Може би причината се криеше в това, че дойде тук сама: не на гости на свекърва си, не да покаже на Виджай дома от детството му. Или може би това усещане произтичаше от настроението й, след като вчера се бе сбогувала с майка си на морския бряг.

Кавита излезе от бащината си къща рано сутринта, преди да се събуди сестрата. Изкъпа се набързо и събра няколко неща от мандир — дия, пръчка тамян, броеница от сандалово дърво, месинговата фигурка на Кришна, свирещ на флейтата си. Имаше намерение само да излезе пред къщата и да изпълни своята пуджа на свежия въздух на зазоряване и да изрече сутрешните си молитви. Но щом застана отвън с тези познати предмети, натежали в ръцете й, някаква притегателна сила накара Кавита да продължи да върви, да измине целия път до старата си къща. Свекърът и свекървата й сигурно щяха да спят поне още час, така че тя можеше да се промъкне незабелязано.

Застанала на върха на каменното стълбище, Кавита простря избелялото чердже на същото място, където го правеше преди. Коленичи върху него с лице към изток. Един по един тя подреди предметите, които бе донесла със себе си: Кришна в центъра, дия отдясно, тамяна отляво, броеницата пред нея. Всяко движение следваше автоматично предишното, серия от ритуали, които тя бе изпълнявала толкова пъти, че се бяха превърнали в нейна втора природа. Тя драсна клечка да запали дия. Държеше края на пръчката тамян до пламъка, докато се запали, после я размаха леко, докато матовият оранжев блясък се появи на върха. Когато завърши този ритуал, тя седна на пети и издиша бавно и продължително, издиша нещо, което чувстваше, че бе държала в себе си много години.

Отпусна мускулите на тялото си и се втренчи в хипнотизиращия блясък на пламъка, докато започна да диша равномерно. Познатият аромат от горящо гхи и тамян изпълни ноздрите й. Тя видя как слънцето започва да изгрява на далечния хоризонт и чу чуруликането на птиците в дърветата над нея. Затвори очи и вдигна броеницата, като опипваше ръбчетата на всяко топче, напявайки тихо. Усещаше, че бе изпълнена с нещо толкова голямо, което сякаш напираше да излезе през белите й дробове. Но в същото време се чувстваше пуста отвътре. Сърцето и съзнанието й бяха изпълнени с непреодолимо усещане за празнота, дълбока печал за всички неща, които бе изгубила.

Едва вчера Кавита разхвърли праха, но мина почти месец, откакто изгуби майка си. Очакваше скръбта, но тя дойде като шок от това колко се бе отдалечила от близките си още преди кончината на майка си. Бе напуснала това село преди години, а дома на родителите си още по-рано. Много отдавна бе пораснала, но загубата на майка й отново я накара да се почувства като дете. Спомените, които нахлуваха в съзнанието на Кавита, бяха от толкова отдавна, че тя не можеше да си спомни кога точно се бяха случили: хладната ръка на майка й върху трескавото й чело, ароматът на жасмина, вплетен в косата й.

Мъниста между пръстите й

Хладна ръка на челото й.

Ароматът на тамян и жасмин.

Сега тя губеше и баща си. Усещаше, че той й се изплъзваше. Понякога Кавита го чувстваше близо до себе си; но дните, когато го усещаше далечен, бяха много повече. Преди три дни, докато го хранеше с лъжицата с оризов пудинг, той я нарече „Лалита“. От очите й потекоха сълзи, когато чу това име, с което не бяха се обръщали към нея от двайсет и пет години, име, с което само баща й можеше да я нарече. Сега тя отново се разплака, като си спомни как то прозвуча от устата му.

Лалита

Мъниста между пръстите й

Хладна ръка на челото й

Тамян и жасмин

Дали това беше правилното решение, да си тръгнат от тук и да изоставят семействата си преди толкова много години? Нещата можеха да се развият различно, ако не бяха го направили. Те го сториха заради Виджай, но накрая го изгубиха. И преди колко време тя изгуби Виджай? Какво стана с това малко момченце, което си играеше в пръстта с братовчедите си? Как бе изгубило невинността си? Какво стана с детето, чието име означаваше победа?

Победа

Мъниста между пръстите й

Лалита

Хладна ръка на челото й

Тамян и жасмин

Минаха повече от двайсет години, откакто изгуби и двете си дъщери тук, онази, която никога не получи нито име, нито живот, и безценната й Уша. При мисълта за Уша я прободе сърцето. След раждането на Уша не бе минал и ден, в който Кавита да не бе мислила за нея, да не бе скърбила за загубата й и да не се бе молила дълбокото чувство на скръб да отмине. Но бог не чуваше молитвите й. Или не беше й простил. Защото болката оставаше.

Уша

Мъниста между пръстите й

Победа

Хладна ръка на челото й

Налита

Тамян и жасмин

Тя прекара двайсет години далеч от семейството си. Изгуби дъщерите си, после сина си, а сега и родителите си. Единствената връзка, която бе просъществувала, напук на множеството жестоки обърквания, бе бракът й с Джазу. Да, той направи грешки и взе някои лоши решения, но съпругът й израсна и се превърна в добър човек. Съвместният им път бе осеян с трудности и тъга, но те се научиха да преглъщат огорченията и негодуванието, които имаха много поводи да се натрупат в живота им. Те израснаха заедно, насочени един към друг, две дървета, които се подпираха взаимно с възрастта. Когато им дойдеше времето, може би тя и Джазу щяха да се радват на късмета да имат любов като на родителите й, устояваща на всичко и дори на смъртта.

Кавита си мислеше за всичко, което още не знаеше дори сега, като зряла жена. Не знаеше къде е дъщеря й. Не знаеше какво се случи с Виджай. Не знаеше дали бапу ще си я спомни днес или утре. Не знаеше как ще продължи нататък без хладната ръка на майка й върху челото й. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че през следващите няколко дни щеше да се грижи за баща си. После щеше да си стегне куфара, да се качи на влака за Мумбай и да се върне у дома при Джазу.