Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (43)

42.
Само едно съжаление

Мумбай, Индия — 2004г.

Джазу

Джазу се събуди сутринта изтощен, преди още денят му да е започнал. Снощи отново се бе събудил в паника, бе скочил прав в леглото, а ръцете му се бяха протегнали да грабнат неуловимата лопата, която винаги изчезваше, щом той отвореше очи. Събуждаше се запъхтян, с разтуптяно сърце, а лицето и гърдите му бяха подгизнали от пот. Кавита слагаше на челото му студена кърпа и се опитваше да го успокои, да му помогне да заспи отново. Нищо от това, което тя правеше или той се опитваше да каже, не бе достатъчно. Днес преди работа той трябваше да отиде до храма.

Затича се и скочи на влака точно когато той потегли. Тази сутрин усети възрастта си и за момент се изплаши, че може да падне от долното стъпало на влака. Трудно бе да се повярва, че бе пътувал с този влак почти всеки ден, откакто бе пристигнал в Мумбай преди четиринайсет години. Потрепна при мисълта колко малко знаеше тогава за обичаите в този град и за трудностите, пред които щеше да се изправи. Понякога виждаше себе си в лицата на новопристигналите: хората, облечени в селски дрехи, които всеки ден се появяваха в текстилната фабрика да търсят работа. Като майстор, сега той беше човекът, който трябваше да връща мнозина от тях с пълното съзнание, че решението му означава, че семействата им можеше и да останат гладни довечера. Когато се вглеждаше в очите на тези мъже, Джазу разпознаваше напрежението, което изпитваха, и страховете, които ги преследваха. Всички те бяха дошли тук като него, с надеждата, че този град ще им донесе богатство и изобилие, но ги очакваше нещо съвсем различно.

Миналата седмица един младеж дойде до задната врата, бос и с парцалива риза. Зад него стояха четирите му дена, бременната му жена. Каза, че няма къде да отседнат. Почти се разплака, когато Джазу му съобщи, че във фабриката няма работа.

— Моля те, сахиб, моля те — умоляваше го той с тих глас, за да не чуе семейството му отчаяните му молби. — Ще правя всичко, което ме накарате, всичко. Да мета подове? Да чистя тоалетни? — Той събра длани пред лицето си като в молитва. Джазу би му дал работа, ако можеше, но дори като майстор, той нямаше думата по тези въпроси. Даде на мъжа банкнота от петдесет рупии и му каза да се върне след месец. Разстройваше се, когато виждаше тези хора, но все пак се чувстваше късметлия, че е избегнал тяхната съдба. Почти петнайсет години след като напусна дома си и дойде в този непознат град, той имаше хубава работа, стабилен доход и приличен дом. Това не бе станало без тежка работа, но той знаеше, че в крайна сметка го дължеше и на съдбата.

Много пъти през това време нещата можеха да тръгнат на зле. Раната, от която пострада преди години, можеше да бъде много по-тежка. Можеше да изгуби крак или ръка, като толкова много други мъже, и да бъде принуден да проси на улицата с останалите инвалиди. Тогава, когато не можеше да работи, той почти се пропи. Ако не беше Кавита, той щеше да пропилее парите на семейството и собствения си живот. През годините му ставаше все по-ясно, че по-голямата част от успеха им наистина се дължеше на нея — на нейната сила, на нейната любов, на нейната вяра в него. Ако имаха повече деца, той можеше да бъде на мястото на мъжа с дрипавата риза, отчаяно молещ да свърши каквато и да е работа за няколко рупии. Разбира се, ако имаха повече деца, той може би нямаше да вложи всичките си надежди във Виджай, който бе избрал участта на престъпник. Мислеше си за всеки избор, който бяха направили след раждането на Виджай, повечето от тях — в полза на сина им, и не можеше да се сети за нищо, което би искал да промени. Бе направил всичко, което смяташе, че трябва да направи като баща, а Виджай все пак се оказа пълно разочарование. Преди той бе смятал, че знае кое е най-доброто за семейството му, но възрастта и опитът го смириха.

Джазу слезе от влака на гара „Викхроли“ и тръгна към малкия храм на няколко преки от там. Често го теглеше натам след кошмарите; напоследък идваше тук през няколко дни. Храмът беше скромен — отвън приличаше на всяка друга сграда в квартала. Той остави чехлите си пред вратата и мина покрай белия мраморен фонтан на входа. Когато коленичи на пода и затвори очи, съзнанието му се върна към единственото решение, за което съжаляваше: онази ужасна нощ, когато Кавита роди първото им бебе. Той бе взел решението само за няколко мига, за част от секундата, но двайсет години по-късно то още го преследваше. Спомняше си как бе държал в ръцете си гърчещото се дете и чуваше писъците на Кавита, докато се отдалечаваше. Даде бебето на братовчед си, който, както се разбра, щеше да се отърве от него възможно най-бързо. Джазу приседна пред колибата, пушейки бееди, и зачака.

Когато братовчед му се върна от гората с лопата в ръка, той разбра, че всичко беше свършило. Очите им се срещнаха само за момент и научи ужасната истина. Джазу никога не попита къде бе погребано бебето. Знаеше, че братовчед му няма да му каже, защото си мислеше, че на Джазу не му пука. Истината бе, че Джазу не бе попитал, защото не можеше да понесе да знае това. Бе направил каквото се очакваше от него, каквото бяха направили другите му братовчеди и каквото биха направили братята му. Почти не беше му хрумнало, че въобще има избор, докато не бе видял братовчед си да се връща с лопата, и чак тогава осъзна сторения грях и това го удари като гръм от ясно небе.

В продължение на много години не си признаваше, че бе постъпил неправилно, но мина много време, преди да може отново да погледне Кавита в очите. Само бог го пожали да не повтори същия грях с второто дете. Когато акушерката му каза, че бебето е умряло в съня си, че било прекалено слабо, за да оцелее през първата нощ, той изпива облекчение. Но дори тази милост не утеши Кавита. Той пак не събра сили да я защити срещу постоянните упреци от страна на семейството му. Две дъщери означава, че е извършила грях в предишния си живот, казваха родителите му. Искаха да я изхвърли, да си вземе друга жена. Принудиха го да отиде на преглед с ултразвук при третата бременност и му дадоха пари за аборт още там, на място, ако се окажеше необходимо. Тогава той реши един ден да се изнесат от къщата на родителите му, дори ако това означаваше да напуснат Дахану, независимо от рисковете. Макар че се сдобриха след раждането на Виджай, Джазу никога вече не гледаше на тях като преди. Дори сега, когато се връщаха на гости в селото, той не можеше да погледне братовчед си, без да си го спомни онази нощ, когато го видя как върви с лопатата в ръка.

Той и Кавита никога не говориха за това, нито веднъж. Той беше твърде горд и твърде засрамен. Но Джазу знаеше, че в очите на жена си, а вероятно и в божиите очи, той бе чудовище заради онова, което беше сторил. Оттогава постоянно се опитваше да изкупи онази нощ, да покаже на Кавита, че е добър човек, да докаже на бог, че е достоен за своето семейство. Знаеше, че не може да върне стореното назад. Но отчаяно се опитваше да го остави в миналото си и да изгради ново бъдеще: нов град, нов дом, нова работа. Тези неща го изпълваха с известна гордост, но не заличаваха вината, която тежеше на сърцето му. Кошмарите спряха за малко, за няколко години, когато всичко най-накрая потръгна добре. После дойде онази ужасяваща нощ, когато се бяха прибрали и открили полицията да обискира дома им.

Кошмарите започнаха отново и се влошиха след неприятностите с Виджай, а Джазу осъзна, че вместо да го накара да се гордее, синът му щеше да се окаже най-голямото му разочарование.