Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (3)

2.
Чиста

Сан Франциско, Калифорния — 1984г.

Самър

Медицинското списание падна от ръката на Самър и тя се хвана за корема. Надигна се от дивана и се отправи със залитане към банята, подпирайки се по дългия коридор на викторианския им апартамент. Въпреки че се превиваше от острата болка, тя дръпна халата настрани, преди да седне на тоалетната чиния. Видя как яркочервената кръв капе по бледата кожа на бедрото й. „Не. О, боже, моля те, не!“ Молбата й бе тиха, но настоятелна. Нямаше кой да я чуе. Тя стисна крака и затаи дъх. Не помръдвай и може би кървенето ще спре.

Но не спря. Тя скри лице в шепите си и сълзите й рукнаха. Гледаше как червената локвичка в тоалетната нараства. Раменете й се тресяха, а риданията й ставаха по-силни и по-продължителни, докато накрая обхванаха цялото й тяло. Успя да се обади на Кришнан, след като спазмите някак си бяха утихнали. Когато той се прибра у дома, я намери свита на топка в неоправеното им легло с балдахин. Бе напъхала между краката си малка плюшена кърпичка с цвета на ванилов сладолед, подарък за сватбата им преди пет години. Заедно бяха избрали точно този нюанс — не болнично бяло, не скучно бежово, — елегантен оттенък на сметана, сега пропит с кръв.

Крис седна на ръба на леглото и постави ръка на рамото й.

— Сигурна ли си? — попита я нежно.

Тя кимна.

— Точно като предишния път. Спазми, кървене… — И тя отново се разплака. — Този път имаше повече кръв. Сигурно защото съм в по-напреднала…

Крис й подаде кърпичка.

— Добре, скъпа. Ще звънна на доктор Хейуърт и ще видя дали ще може да ни приеме в болницата. Имаш ли нужда от нещо? — Той оправи одеялото и зави раменете й. Тя поклати глава и се обърна на другата страна, с гръб към Кришнан, който се държеше повече като лекар, отколкото като съпруг, от когото тя толкова отчаяно се нуждаеше. Затвори очи и докосна корема си, както го бе правила безброй пъти на ден, но този жест, който обикновено я успокояваше, сега й се струваше като наказание.

Първото нещо, което Самър видя, когато отвори очи, бе стойката със системата до леглото й. Тя ги затвори бързо с надеждата да се върне към съня, в който люлее бебето в люлката. Момиче ли беше, или момче?

— Процедурата мина добре, Самър. Сега всичко е чисто и не виждам причина да не опиташ отново след няколко месеца. — Доктор Хейуърт, в безупречно бялата си манта, гледаше към нея от другия край на леглото. — Сега опитай да си починеш, а аз ще мина да те видя преди края на смяната. — И преди да тръгне, той потупа леко крака й през чаршафа.

— Благодаря, докторе — чу се глас от другата страна на стаята и Самър едва сега забеляза Кришнан. Той приближи до леглото, наведе се над нея и постави ръка на челото й. — Как се чувстваш?

— Чиста — отговори тя.

Той сбърчи чело и наведе глава настрани.

— Чиста?

— Той каза чисто. Доктор Хейуърт каза, че сега съм чиста. А каква бях преди? Когато бях бременна? — Тя фокусира поглед във флуоресцентната лампа, бръмчаща над леглото. Момиче или момче? С какъв цвят на очите?

— О, скъпа. Той има предвид… Знаеш какво има предвид.

— Да, знам. Има предвид, че всичко е премахнато: бебето, плацентата, всичко. Утробата ми е хубава и отново празна. Чиста.

Една сестра влезе усмихната в стаята.

— Време е за обезболяващото.

Самър поклати глава.

— Не искам.

— Скъпа, трябва да го вземеш — настоя Кришнан. — Ще ти помогне да се почувстваш по-добре.

— Не искам да се чувствам по-добре. — Тя се извърна от сестрата. Те не разбираха, че тя не бе изгубила само бебето. А всичко. Имената, които беше прехвърляла наум, докато бе лежала нощем в леглото. Цветните мостри за детската стая, които бе събирала в чекмеджето на бюрото си. Мечтите как люлее детето в ръцете си, как му помага с домашните, как го подкрепя на футболния стадион. Те не разбираха това. Нито сестрата, нито доктор Хейуърт, нито дори Кришнан. Те я възприемаха само като пациент, който трябва да бъде лекуван, като машинария, която трябва да бъде ремонтирана. Още едно тяло, което трябва да бъде почистено.

Самър се събуди и нагласи болничното легло, за да се надигне. Тя едва чуваше предварително записания смях, разнасящ се от телевизора в ъгъла, някакво шоу, което Кришнан бе оставил, преди да отиде до кафенето. Не беше си и помисляла, че може да се чувства толкова неловко в болница, мястото, където бе прекарала цели пет години от живота си. Толкова се бе вълнувала, когато вървеше по стерилните коридори и чуваше бръмченето на говорителя отгоре. Ритуалите да облича бялата си престилка или да взема картона на пациента й бяха вдъхвали увереност. И двамата с Кришнан приемаха лекарската професия като мисия и дарба. Сега знаеше, че това е още едно от нещата, които ще ги разделят. Тя не искаше да бъде пациентът, ненавиждаше факта, че не можеше да промени това.

Не би трябвало все още да е тук, в тази болница, която избра точно заради специализацията в акушерството. Осем хиляди раждания годишно. Двадесет бебета бяха родени тук днес. Днес, докато нейното мъртво бебе беше изстъргано от нея. На долния етаж всяка жена в отделението си имаше бебе, спящо в стаята й. За всички други изглеждаше толкова лесно: майките, които виждаше във всекидневната си практика, приятелките й, дори идиотката в онова шоу, която махаше на децата си сред публиката.

Може би по този начин природата й казваше нещо. Може би просто не съм създадена да бъда майка.