Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (40)

39.
Обещание

Мумбай, Индия — 2004г.

Аша

Дадима настоя Аша да присъства на булчинската мехнди церемония с братовчедките си, макар че тя самата нямаше да ходи.

— Аз съм стара жена, тези неща не са за мен. Вие, момичета, вървете и се забавлявайте.

Прия донесе на Аша светлосин салвар кхамеез от шифон, слава богу, не толкова крещящ като роклята, която купиха за сватбата. На път към партито Прия обясни, че мехнди е само за жени, близки роднини и приятелки, които се събират преди сватбата да украсят ръцете и краката на булката с къна. Семейство Тхакар бяха поканени, защото майката на дадима е била добра приятелка с майката на мисис Раджадж от времето, когато са живели в Санта Круз, макар че и двете жени бяха починали отдавна.

Когато пристигнаха в разкошния дом на Раджадж, Аша откри, че уж интимното естество на мехнди означаваше, че тазвечершните гости щяха да са само стотици, а не хиляди, колкото щяха да присъстват на сватбата. В мраморното фоайе музиканти свиреха весела индийска музика с хармониум и барабанист на табла. Аша забеляза, че масата за вечеря беше подредена с великолепни студени ястия в сребърни съдове, и тръгна натам. Прия я хвана за ръката и прошепна:

— Първо трябва да поздравим — и кимна леко с брадичка към огромната дневна. Булката бе седнала на нещо като трон върху издигната платформа. Една жена седеше в краката й, друга работеше върху ръцете й. Всяка от тях държеше малък пластмасов конус, пълен с маслиненозелена паста. Когато се приближиха, Аша видя, че жените покриваха кожата на булката с изключително сложни рисунки — цветна клонка пълзеше по опакото на ръката й и стигаше до дланта, която пък бе покрита със завъртулки и спирали. Още по-впечатляващо бе, че и двете мехнди художнички, изглежда, рисуваха на око, без да гледат отникъде. Всъщност те през цялото време разговаряха помежду си и с гостите.

— Хайде сега, нека да се уверим, че е хубаво и тъмно. — Една от приятелките на булката подразни художничката. — Искаме мехнди да издържи много време!

— И направете инициалите възможно най-малки. Нека той да се вгледа хубавичко. — Друга приятелка се засмя и целуна булката по главата.

Прия поведе Аша към групата по-възрастни жени и обясни:

— По традиция през първата брачна нощ младоженецът трябва да намери инициалите си, скрити сред шарките, преди булката да му позволи… нали знаеш. — Прия се усмихна и намигна. — Хайде, ето я.

— Лельо Манджула! — Прия притисна двете си длани една в друга и леко се поклони на една от по-възрастните жени, увита във виненочервено копринено сари, а боядисаната й кехлибарено черна коса бе вързана здраво на кок. — Дадима изпраща поздрави, но не може да дойде тази вечер. Това е братовчедката ми от Америка — представи я тя и се обърна бързо към Аша. — Пристигна наскоро. Дошла е тук със специална стипендия. От Америка. Много престижна.

— Здравей, намасте. — Аша се опита да имитира непринуденото поведение на братовчедката си. — Приятно ми е да се запознаем.

— Добре дошла, бети. Радвам се, че дойде — каза леля Манджула и хвана ръцете на Аша в пухкавите си длани. — Харесва ли ти тук? Наистина се надявам да дойдеш утре — наели сме чартърен кораб да ни разходи из пристанището. Винаги съм казвала, че това е най-добрият начин да видиш нощните светлини на Мумбай, далеч от замърсения въздух! — Тя се разсмя сърдечно на собствената си шега и тлъстинките й, които се виждаха през сарито, се разтресоха. — Моля те, хапни си. Има толкова много храна — подкани я тя, преди да се извини, че отива да поздрави друг гост.

— Добре, приключихме с това — заяви Прия и те се отправиха към масата със закуски. Аша видя още две мехнди художнички, които рисуваха не чак толкова сложни, но все пак красиви шарки по ръцете и краката на другите гостенки. Аша напълни чинията си със самоса, качори и пакора, но се въздържа от разнообразните туршии, тъй като бе стигнала до заключението, че са прекалено пикантни за нея. Замисли се върху коментара на леля Манджула за пътуването из пристанището и за замърсения мумбайски въздух. Бе забелязала дебелия слой смог над града през повечето дни и бе установила, че кашля доста често, когато излизаше навън, но изглежда, че повечето изпарения се дължаха на авторикшите и скутерите, носещи името на фамилията Раджадж. Леля Манджула, старата семейна приятелка, също така бе и голяма лицемерка. Докато се разхождаха из огромната къща, Аша огледа дискретно големите мраморни статуи на индийски богове и пищните гоблени по стените. Прия я представи на още няколко жени, но Аша не разбра нищо от закачките им на гуджарати.

Докато се хранеше, момичето наблюдаваше как мехнди художничките демонстрират майсторството си. Когато една от тях се освободи, Прия бутна Аша напред.

— Нещо просто — осмели се да каже Аша, — като това може би. — Тя посочи към рисунката на слънцето върху друго момиче. За по-малко от пет минути и двете длани на Аша бяха изрисувани със сияещи сфери. След като рисунките изсъхнаха, мехнди художничката ги намаза с лимонов сок, а после с олио и я инструктира да ги остави възможно най-дълго така, за да могат да хванат. На сутринта, след като изстърга изсъхналия, подобен на кал материал, остана очарована от красивите червени рисунки и цял ден не можеше да откъсне очи от тях.

Сватбата се състоя след две вечери. Когато Аша мина през портите на Индийския крикет клуб, тя застина на място от гледката, която се разкри пред нея. По целия терен, може би с размерите на два футболни стадиона, имаше луксозни мебели, транспортирани тук специално за случая: богато украсени отоманки, резбовани маси, копринени възглавници, брезентови шатри с деликатни драперии. Всичко това приличаше на огромен палат на открито. Бяха се събрали хиляди гости и почти толкова сервитьори със сребърни подноси с храна и напитки. Тревогите на Аша, да не би да изглеждаше прекалено крещящо в новата си ленга изчезнаха, когато осъзна, че бе облечена твърде скромно в сравнение с другите жени, увити в лъскави сарита и обсипани с бижута.

— Хайде, яар — Прия я сграбчи за лакътя, — затвори си устата. Изглеждаш така, сякаш никога преди не си била на индийска сватба! — Аша вървеше мълчаливо след братовчедка си за известно време и зяпаше удивено трансформацията на стадиона за крикет. Чудеше се дали сватбата на родителите й е била такава, а после се сети за снимката в рамка на стената в спалнята им — майка й в обикновена лятна рокля и баща й в костюм в парка „Голдън Гейт“.

— … А това е Аша, братовчедката ми от Америка. Не само е красива, но е и много умна — Прия я сръчка в ребрата. Аша се сепна от унеса си и видя протегната към нея ръка, после и човека зад нея. Огледа го и се ококори.

— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Санджай — представи се той с напевен британски акцент.

— Да, аз също. Аз съм Аша.

— Да, знам, Прия току-що ми каза. Прекрасно име, знаеш ли какво означава?

Да, разбира се, че знам. Родителите ми са ми казвали поне хиляда пъти. Но тя поклати мълчаливо глава с надеждата да чуе отново опияняващия му глас.

— Надежда. Родителите ти сигурно са имали големи мечти за теб. — Той се усмихна и Аша усети как краката й се подкосяват.

— Да. — По дяволите. Защо не можеше да каже още нещо? Тя забеляза, че очите му имат цвят на разтопен карамел. Видя с периферното си зрение, че Прия и Бинду вече се отдалечават.

— Само да вземем малко храна… веднага се връщаме — подвикна Прия и намигна.

— Е, от Америка? Често ли идваш на гости на семейството си? — попита я Санджай.

— Ами всъщност това е първото ми пътуване — отговори Аша, възвърнала най-после дар слово. — А ти? Ти от… Англия ли си?

— Не, не. Кореняк мумбаец съм, роден и израснал само на няколко преки от тук. Но през последните шест години учех в университет в Англия, готвя се да защитя магистърска степен.

— Магистърска степен — по какво? — Тя осъзна, че започва да се държи като репортер, но ведрата му усмивка я насърчи.

— Лондонското училище по икономика. Ще защитя магистърската си степен, а после се надявам да работя на някое място като Световната банка. Тоест, ако татко не ме впрегне първо в семейния бизнес. Ами ти?

— Аз уча в колеж, казва се Университет „Браун“, в Съединените щати. Тук съм със стипендия по един проект.

— И какъв е проектът?

— Пиша за децата, живеещи в бедност — в бордеите като Дхарави. — Той се опули. — Какво, ще ми кажеш ли да внимавам, като всички останали? — попита тя.

— Не. — Той отпи от питието си. — Сигурен съм, че една интелигентна жена като теб разбира какви са опасностите. — Усмивката му излъчваше топлина и тя имаше чувството, че цялата се разтапя. — И какво научи досега?

Оттук нататък разговорът им потръгна. В един момент те отидоха до масата със закуски, където бяха подредени поне петдесет различни ястия. Той занесе чинията й до един от кадифените дивани и те седнаха там. Той яде с ръце и я насърчи да направи същото. Разговаряха за предстоящите избори в Съединените щати, за преминаването към еврото и за Световната купа. Той се смееше непринудено на шегите й и се грижеше чашата й винаги да е пълна. Вечерта мина бързо и тя започна да се оглежда за братовчедките си.

— Е, кажи ми. Спомена, че това е първото ти пътуване до Индия. Защо не си идвала преди? — поинтересува се Санджай с ръка върху облегалката на дивана зад нея.

Спокойната му увереност се прехвърли и на нея и през цялата вечер тя потискаше репортера у себе си. Той сякаш вече я познаваше добре и тя не можеше да го изненада с нищо. Но все пак тя не бе готова да говори за това. Преглътна и прибра кичур коса зад ухото си.

— Дълга история, твърде дълга, за да ти я разкажа тази вечер. Някой друг път.

— Обещаваш ли? — попита той.

Стомахът й се преобърна.

— Обещавам. — Тя протегна ръка и вместо да я стисне, той я вдигна към устните си и я целуна леко, а после я покри с другата си ръка. Когато си отдръпна ръката, тя видя, че той бе оставил там картичка с името и телефонния си номер.

Бинду и Прия се появиха до нея точно навреме.

— Ето те. Търсихме те. Абсолютно невъзможно е да намериш някого на това място. Пълна лудница. — Прия се усмихна лукаво.

Сбогуваха се и когато Аша се обърна да тръгва, Санджай докосна ръката й.

— Не забравяй — усмихна се той. — Обещанието си е обещание.

На път към вкъщи, докато братовчедките й я дразнеха за Санджай, Аша размишляваше върху въпроса му, на който тя не можеше да отговори, защото не познаваше себе си.