Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (29)

28.
Уикенд с родителите

Провидънс, Роуд Айлънд — 2003г.

Аша

Студентското градче бе покрито със сухи листа, които шумоляха под краката на Аша, докато тя вървеше по голямата поляна заедно с родителите си. Денят бе хладен, но лъчите на яркото есенно слънце пробиваха през клоните на дърветата, а чашите с ябълков сайдер ги стопляха, докато тя ги развеждаше наоколо.

— Офисът на Дейли Херълд е ей там, няколко преки надолу. — Аша посочи през сградите, покрити с бръшлян.

— Бих искала да го видя, след като прекарваш толкова време там — предложи майка й.

— Разбира се. Още сайдер, татко? — попита Аша, поставила чаша под стоманения самовар върху една от масите на колежанската поляна, където бяха се струпали стотици други студенти и родители. Тя се завъртя и щом видя Джеръми, се усмихна широко и се обърна отново към родителите си.

— Мамо и татко, това е Джер… мистър Купър. Разказвала съм ви за него. Той е консултант на „Херълд“ от факултета.

— Джеръми Купър — представи се той и протегна ръка към баща й. — Трябва да се гордеете с дъщеря си, мистър и мисис Тхакар. Тя наистина…

— Доктор — прекъсна го баща й.

— Моля?

— Доктор Тхакар. Майката на Аша и аз сме лекари — поясни той. Аша забеляза, че майка й сведе очи.

— О, да, разбира се. — Джеръми се усмихна. — Аша спомена за това. Аз винаги забравям за това мъничко пояснение „доктор“ пред моето име — каза той и махна небрежно с ръка. Аша също се разсмя. — Както казах, трябва да се гордеете с дъщеря си. Аша е една от най-добрите млади журналистки, които съм виждал през всичките си години в „Браун“. — Аша се усмихна широко.

— И колко години са това? — поинтересува се баща й.

— Ъъ… ами, вече пет години. Трудно е да се повярва. Видяхте ли статията, която тя написа през есента за военните, които се опитват да набират новобранци от студентското градче? Много проницателна. Струва си да се публикува във всеки голям вестник. Наистина. Отлично. — Джеръми се усмихна на Аша.

— Мистър Купър, с какво се занимавате… — понечи да попита баща й.

— Моля, наричайте ме Джеръми. — Той пъхна ръце в страничните джобове на кафявото си вълнено сако, оръфано по реверите.

— Да, с какво се занимавате — попита Кришнан, — освен че ръководите вестника?

— Ами преподавам няколко часа в катедрата по английски и опитвам перото си в писане на свободна практика, когато намеря време. — Джеръми се залюля на петите на износените си кафяви мокасини. — Но съм доста зает в студентското градче.

— Да, представям си — кимна баща й. — Сигурно ви харесва животът на преподавател? В крайна сметка във вашата сфера няма много други възможности за кариера.

— Татко… — каза умолително Аша и направи гримаса.

— Не, не, баща ти е прав — отговори Джеръми. — Но аз никога не съм бил толкова талантлив като Аша. Тя може да стане следващият ни велик чуждестранен кореспондент, да пътува до далечни страни и да ни изпраща новините.

Аша видя, че майка й изглежда смутена, и се канеше да я успокои, когато съквартирантките й притичаха до тях.

— Аша! О, хей, Джеръми.

Джеръми се извини, промърморвайки нещо за прием на факултета, където го очаквали. Аша го погледна със съчувствие, когато си тръгваше, извинявайки се мълчаливо заради баща си.

— Хей, момичета! — Аша се обърна към родителите си. — Мамо, татко — спомняте ли си съквартирантките ми? Ниша, Селин и Пола. Мисля, че последния път не се запознахте с нея.

Ниша и Селин помахаха с ръце и ги поздравиха. Пола вдигна слънчевите си очила на главата си, разкривайки кафяви очи с гъсти мигли. Тя се наведе напред, а свободната яка на пуловера й разкри белите й гърди, и подаде ръка.

— Много ми е приятно да се запозная с вас. Слушала съм толкова много и за двамата. — Аша се спогледа с Ниша и Селин. Те дразнеха Пола, че кокетничи толкова много, особено с преподавателите им, докато не разбраха, че тя не може да се държи по друг начин. Пола наведе глава на една страна и се усмихна на баща й. — Аша сподели с нас някои от рецептите ви за къри. Сигурно сте страхотен готвач.

— О, не съм — отговори баща й. — Приятно ни е да готвим заедно. Често не се получава, но Аша е търпелива с мен.

— Той я прегърна.

— Знаете ли — продължи Пола, — по-късно тази вечер в студентското градче ще има купон с бхангра. Трябва да дойдете. Ще идва страхотен диджей.

— Наистина ли, бхангра? — възкликна баща й. Аша прочете недоумение по лицето на майка си.

— О, не искаме да ви се пречкаме — намеси се майка й и докосна лакътя му. — Вие, момичета, се забавлявайте.

— Добре, мамо и тате, утре сутринта ще се видим в хотела за късна закуска, нали? — подвикна им Аша.

— Разбира се, скъпа. — Майка й се наведе да я целуне.

— Ще се видим тогава.

Майка й плъзна опакована кутия, завързана с голяма жълта сатенена панделка, по масата към нея. Аша остави чашата с портокалов сок и погледна грейналото лице на майка си, а след това безизразното лице на баща си.

— Какво е това?

— Подранил подарък за рождения ти ден — отговори майка й. — Хайде, отвори го.

Аша разопакова кутията и видя нова видеокамера.

— Спомням си колко ти хареса да използваш нашата миналото лято в Хавай. — Майка й се усмихна и погледна към баща й. — А и каза, че обичаш да записваш интервютата си, за да не пропуснеш нещо.

Аша се усмихна. Спомни си разговорите с мама, но имаше предвид аудиозаписи.

— Няма да повярваш колко разнообразни опции има — продължи майка й. — Но продавачът каза, че тази имала най-важните характеристики — лещи за увеличаване и компютърна връзка. Веднага можеш да я включиш в компютъра си и да редактираш.

— Благодаря, мамо — кимна Аша. — Страхотна е. Нямам търпение да я използвам. — Тя вдигна камерата към окото си и я насочи към баща си. — Хайде, татко — усмивка!