Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (10)

9.
Утеха

Дахану, Индия — 1985г.

Кавита

Кавита стана преди зазоряване, както правеше всяка сутрин през последните няколко месеца, за да се изкъпе и да изпълни своята пуджа, докато всички още спяха. Тези ранни часове бяха единствената й утеха след завръщането й от Бомбай.

След като двете с Рупа се върнаха от сиропиталището, Кавита стана мрачна и затворена. Почти не разговаряше с Джазу и се отдръпваше, когато той я докосваше. Преди, като младоженци, бе нормално в отношенията им да има известна неловкост. Но сега взаимното им отбягване се дължеше на това, че се бяха опознали твърде много. След като се раздели с две бебета, Кавита се изпълни с негодувание и недоверие към съпруга си. Искаше и той да почувства срама и съжалението, които тя донесе от Бомбай вместо Уша. И осъзнаваше, че с неподчинението си, когато избягваше ласките му, макар и временно, бе показала на Джазу каква сила се крие в нея. През следващите месеци, макар да се държеше резервирано, той й даде времето и личното пространство, от които тя се нуждаеше. Това бе първата искрена проява на уважение след четири години брак. Родителите на Джазу не проявяваха такова разбиране, а скритото им разочарование прерастваше в безмилостни критики към нея, че не бе родила син.

Кавита излезе навън, постели рогозката си върху грубите каменни стълби и седна там с лице към изгряващото слънце. Запали малката дия, напоена с гхи, и тънка пръчица тамян, а после затвори очи в молитва. Облачето ароматен дим се издигна бавно във въздуха около нея. Тя дишаше дълбоко и мислеше както винаги за момиченцата, които изгуби. Разклати малката сребърна камбанка и изпълни нежен напев. Виждаше лицата им и мъничките им телца, чуваше плача им и усещаше как малките им пръстчета се вплитат в нейните. И винаги чуваше отчаяния плач на Уша да отеква зад затворените врати на сиропиталището. Позволи си да се изгуби в дълбините на своята скръб. След като известно време бе пяла и плакала, тя се опита да си представи бебетата в покой, където и да се намираха. Представи си Уша като малко момиченце, с коса, сплетена на две плитки, всяка завързана с бяла панделка. Образът на момичето в съзнанието й бе съвършено ясен: усмихната, тя тича и си играе с децата, храни се и спи до другите в сиропиталището.

Всяка сутрин Кавита сядаше на същото място пред дома си със затворени очи, докато бурните чувства се надигаха в нея, а после, много бавно, утихваха. Чакаше дотогава, когато отново можеше да диша равно. Когато отвореше очи, лицето й бе мокро, а тамянът беше изгорял, превръщайки се в малка купчинка пепел. Слънцето вече приличаше на блестяща оранжева топка на хоризонта, а селяните се размърдваха покрай нея. Тя винаги завършваше своята пуджа, като докосваше с устни едната сребърна гривна на китката си, примирявайки се с единственото нещо, което й бе останало от дъщерите й. Тези ежедневни ритуали й носеха утеха и с времето я лекуваха по малко. Тя можеше да понесе оставащата част от деня със спокойния образ на Уша в съзнанието си. Всеки ден ставаше по-поносим. А докато дните се превръщаха в седмици, а седмиците — в месеци, Кавита усещаше как огорчението й от Джазу намалява. След няколко месеца тя му позволи да я докосне, да посегне към нея през нощта.

Когато забременя отново, Кавита не си позволи да мисли за това бебе по същия начин както преди. Тя не поглеждаше към нежните си гърди и не докосваше растящия си корем. Дори не сподели веднага новината с Джазу. Когато през ума й минаваха мисли за новия живот вътре в нея, тя просто ги прогонваше, като праха, който всеки ден избърсваше от пода. Това бе практика, която бе усвоила след изпитанието преди много месеци в Бомбай.

— Не е ли по-добре този път да отидем в клиниката? — попита Джазу, когато тя най-после му съобщи новината. Усети в гласа му прикрита настойчивост.

Новата клиника в съседното село предлагаше ултразвук на бременните майки, уж да проверят здравето на бебето. Но за никого не бе тайна, че онези, които отиват там, искаха да научат пола на нероденото си дете. За процедурата трябваше да отделят двеста рупии — месечния доход от техните посеви, — както и цял ден за път. Трябваше да похарчат всичките пари, които спестяваха за селскостопански инструменти, но въпреки това Кавита се съгласи.

Тя знаеше, че ако прегледът покаже, че в утробата й расте още едно момиче, всички възможни изходи са болезнени. Джазу можеше да я накара да направи аборт веднага, още там, в клиниката, ако разполагат с парите. Или просто можеше да я изхвърли, като по този начин да я принуди да понесе срама на самотната майка. Щяха да я отбягват, също като другите беечари в селото. Но дори да бъде отхвърлена от семейството и от общността си, нямаше да е толкова лошо, колкото алтернативата. Не можеше да понесе мъчението да роди, да държи бебето си в ръце, само за да й го отнемат отново.

В сърцето си Кавита знаеше, че просто нямаше да оцелее след това.