Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (32)

31.
Същото, както винаги

Мумбай, Индия — 2004г.

Кавита

Шофьорът на таксито спря на алеята на новата им квартира. Те живееха тук повече от година, но на Кавита все още й се струваше странно някой да чака да й отвори вратата на колата и друг да стои пред асансьора, за да ги закара до третия етаж. Преди две години, след като бизнесът му бе започнал да просперира, Виджай бе настоял да се преместят в по-голямо жилище.

— Вече съм на деветнайсет, мамо. Мисля, че е време да си имам собствена стая — бе заявил той.

Трудно им беше да оборят този аргумент, особено когато Виджай им каза, че ще продължат да плащат същия наем като на „Шиваджи роуд“, а той ще покрива разликата. Кавита не знаеше в действителност колко струва този нов апартамент, не бе сигурна дали и Джазу знае. Сега си имаха собствена спалня, както и Виджай, който се прибираше и излизаше по всяко време на денонощието, тъй като звънеше или пейджърът, или мобилният му телефон. Кавита бе доволна от допълнителното пространство и от модерната кухня с постоянно течаща топла вода. Но все още й липсваше старото жилище на „Шиваджи роуд“, съседите, с които се бяха сближили, кварталните магазини, където всички я познаваха.

Джазу беше най-доволен от преместването им. Сякаш бреме бе паднало от плещите му и дори кошмарите му стихнаха.

— Семейството ни е стабилно, синът ни порасна. Това ме кара да се чувствам добре, чакли. — Кавита не изпитваше същото. Безпокоеше се, че синът й беше голям мъж, който живееше независимо под общия им покрив и въртеше бизнес като възрастен човек, когото тя почти не можеше да познае. Все още се тревожеше за това, че Виджай прекарваше толкова много време с партньора си Пулин, за странните часове, по които работеше, за пачките с пари и за разни други неща, които нахлуваха в съзнанието й в мрачни моменти. Когато асансьорът се стрелна нагоре, тя се чудеше дали някога ще престане да се безпокои за сина си.

Мислеше си и за дъщеря си. Уша би трябвало да е пораснала досега, може би дори се бе омъжила. По въпроса дали дъщеря й сега си имаше свои деца Кавита си позволяваше да размишлява за няколко мига, само докато се возеха в асансьора. Щом вратата се отвореше, тя щеше да си наложи да мисли за друго. Научила се бе да отделя време в ежедневието си за такива мисли, които идваха без предупреждение, но не им позволяваше да я завладеят напълно. Кавита отдавна бе разбрала, че трябва да намери начин да живее в настоящето и тихо да отдава почит на миналото, да живее със съпруга и детето, които има, без да негодува срещу тях заради миналото.

Вратата на асансьора се отвори и момчето отстъпи, за да направи път на Джазу и Кавита. Докато вървяха по коридора, Кавита усети, че нещо не беше наред.

— Чуваш ли това? — Тя се обърна към Джазу и посочи с брадичка към апартамента им в края на коридора.

Джазу продължаваше да върви, размахвайки ключа на показалеца си.

— Какво? Виджай вероятно е включил телевизора. Не знам как заспива на толкова силен звук.

Кавита забави ход неуверено. Преди да се озоват пред вратата на апартамента, и двамата вече знаеха, че нещо не бе наред. Вратата беше открехната, а силните гласове отвътре определено не идваха от телевизора. Джазу протегна ръка назад, за да спре Кавита, и отвори вратата с крак. Влезе вътре, а тя бързо го последва. Първо забеляза щетите: отломките от вещите им бяха разхвърляни наоколо, сякаш самата Кали, богинята на разрушението, се бе отбила в къщата.

— Бхагван — прошепна Джазу, стъпвайки върху счупените стъкла от портрета на баща си, който някога украсяваше предния коридор, смесени със смачкани цветчета невен от венеца, който Кавита закачаше на него всяка сутрин. Силните гласове идваха от спалнята в другия край на коридора. Стаята на Виджай. В центъра на общата стая лежеше преобърната маса. Възглавничките на дивана бяха разпрани с нож, а белият им синтетичен пълнеж сгърчеше навън. Изпаднала в шок, Кавита влезе в кухнята и видя, че платнените торби с ориз и леща са пострадали също като възглавничките, а съдържанието им бе изсипано на пода. Всички шкафове бяха отворени, а една от вратичките висеше от пантите.

— Кави, слушай ме — прошепна дрезгаво Джазу откъм дневната. — Отиди при съседите и чакай там. Върви, бързо! — Той я изблъска от апартамента, преди тя да успее да го попита дали трябва да се обади на полицията. Тя почука на вратата на съседите, но не се чу отговор. Почака няколко минути в коридора, после се върна в техния апартамент, запъти се към спалнята в края на коридора и спря на прага. Вътре стояха двама мъже в униформи, с лати в ръце. Кой бе повикал полицията? Как бяха пристигнали толкова бързо? Един полицай разпитваше Джазу. Тя отстъпи от вратата, за да се скрие от погледа им.

— Мистър Мърчант, ще ви попитам отново и този път трябва да ми кажете истината. Къде държи стоката си Виджай? — Полицаят сръчка рамото на Джазу със своята лати.

— Офицер сахиб, истината ви казвам. Виджай има куриерски бизнес. Той е добро момче, много честно. Не би направил това, в което го обвинявате. — Джазу вдигна искрен поглед от леглото, където седеше. Чак тогава Кавита забеляза, че пружините стърчат от огромен диагонален разрез на матрака. Какво търсят?

— Добре, мистър Мърчант. Ако, както твърдите, не знаете в какъв бизнес е замесен синът ви, тогава със сигурност поне можете да ни кажете къде да го намерим. А? По това време през нощта? Щом е толкова добро момче, защо сега не си е у дома?

Кавита надзърна през прага. Не бе виждала Джазу толкова уплашен от полицейската акция в бордеите.

— Сахиб, събота вечер е и още няма единайсет часа. Синът ни е излязъл с приятели, както правят повечето младежи.

— Приятели, а? — Полицаят изсумтя. — Отваряйте си очите за сина си и за приятелите му, мистър Мърчант. — Той смушка отново Джазу в рамото. — Кажете му, че го наблюдаваме. — Тръгвайки си, полицаят кимна отсечено на Кавита.

По-късно тази нощ Кавита внезапно се събуди от виковете на Джазу. Обърна се и го видя да се мъчи да се надигне, да стиска чаршафите върху себе си и да крещи.

— Наи, наи! Дай ми го!

Тя първо докосна леко рамото му.

— Джазу? — а после го разтърси. — Джазу? Какво има? Джазу?

Той престана да се мята и се обърна към нея. Безжизнените му очи не изразяваха нищо, сякаш не я познаваше. След миг той сведе поглед към разтворените си длани.

— Какво казах?

— Каза „не“ и „дай ми го“. Нищо, същото, както винаги.

Той затвори очи, пое въздух дълбоко и кимна.

— Ачха. Съжалявам, че те събудих. Да заспиваме. — Тя кимна, погали го по рамото и си легна отново. Не си направи труда да го разпитва за кошмара, който го преследваше. Той винаги отказваше да сподели с нея.