Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (21)

20.
Шакти^[1]

Дахану, Индия — 1990г.

Джазу и Кавита

Джазу я видя седнала с кръстосани крака пред огъня и се спря, за да я наблюдава от разстояние. Кавита хвърляше роти в чугунения тиган, поставен на огъня. Със сериозно изражение тя съсредоточено изпълняваше ежедневната си задача да приготви храна за цялото задружно семейство. Джазу я харесваше повече усмихната и си постави за цел, като лично предизвикателство, да я разсее от работата й. Тръгна към нея и подсвирна, подражавайки на птиците, които пеят рано сутрин.

— Ето я моята малка чакли — усмихна се палаво той. Малка птичка. Той обикновено разчиташе на това галено име, за да предизвика усмивката й.

— Храната ще е готова скоро. Гладен ли си? — попита тя.

— Хахн, умирам от глад — и той се потупа по корема. — Какво ще ядем? — Той надигна плоския неръждаем капак на покрития съд.

— Кхоби-бхаджи, ротли, дал — отговори отчетливо тя, пресягайки се да разбърка зелето.

— Пак кхоби? — възкликна той. — Слава на бога, че жена ми е толкова добра готвачка и всеки ден зелето е вкусно. Бхагван, липсват ми рингина, бхинда, тиндора…

— Хахн. И на мен. Може би след жътва.

— Чакли — той снижи глас, за да не го чуят родителите му от съседната стая. — Реколтата няма да е добра. Ще имаме късмет, ако успеем да изкараме тази година. — Джазу се опита да скрие безпокойството си. Добивите и пазарните цени се влошаваха с всяка година, откакто се бяха оженили. Той не можеше да си позволи да задържи работниците си, така че през последните две години Кавита и Виджай му помагаха на полето.

— Виджай! — викна Кавита през отворената врата, където петгодишният й син играеше с братовчедите си. — Скоро ще стане време за вечеря. Ела да се измиеш.

— Кави. — Сякаш върху него се стовари тежест. — Не мога да измисля нищо друго. Трябва да заминем. — Той разтри челото си, сякаш да заличи набраздилите го бръчки. — Ще извадим по-голям късмет в града. Ще си намеря работа. А и на теб няма да ти се налага да работиш непрекъснато, ден и нощ.

— Нямам нищо против работата, Джазу. Ако помага на теб, на нас… нямам нищо против.

— Но аз имам — отвърна той. — В Бомбай няма да се налага да превиваме гръб всеки ден. Представи си, Кави, можеш да готвиш или да шиеш — и повече никаква работа в полето, нищо от… това! — Той хвана тънките й пръсти и прокара палци по мазолестите й ръце, по ожулените кокалчета, сякаш загрубелите й ръце свидетелстваха за неуспехите му.

— Трябва да можем да направим нещо. Ще садим памук, като братовчед ти.

Той сведе поглед и поклати глава. Как да я накарам да разбере? Знаеше с цялото си същество, че трябва да напуснат това място веднага, единствения дом, който и двамата бяха имали. Те трябваше да се махнат — от полята, които показваха провала му като мъж, от семейството, на което не можеше да прости, от тази къща, където живееха заедно с родителите му, от родния му дом, в който той вече не можеше да се побере. Бомбай го зовеше като бляскаво бижу, обещавайки по-добър живот за тях и особено за сина им.

— Кави, там не е като тук, където едва свързваме двата края. Чувам, че всеки ден пристигат куп нови хора, такива като нас. Стотици, а там има домове, работа и храна за всички.

— Но всичко, което познаваме, е тук. Бомбай не е нашият дом. Каква полза да имаш всичките пари на света там, но да нямаш семейство? — Кавита се разплака.

Той се приближи до нея.

— Ще имаме нашето семейство. Ти, аз и Виджай. Той ще може да ходи в добро училище, хубаво училище. Няма да му се налага да работи като нас или да живее така… — Джазу посочи към скромния дом, който деляха със семейството му. — Може да завърши училище и дори да си намери работа в офис. Разбираш ли това? Някой ден нашият малък Виджай ще работи в офис. — Той положи усилия да я накара да се усмихне. Моля те, Кави. Той хвана лицето й в дланите си и избърса сълзите й с грубите си палци. — Добро утро, искате ли чай, сахиб, сър? — Джазу се шегуваше, издърпа устните й в неохотна усмивка с палец и показалец.

— Как ще се оправи с онези непознати в града? — попита тя. — Тук всички се грижат за него. Цялото село е негово семейство. Поне това имаме. Искам и той да го има.

— Аз искам той да има повече от това, Кави. Семейството ни винаги ще бъде тук, те винаги ще го обичат.

— Ами ние? Никой от тук не може да ни помогне, ако се случи нещо. — Гласът й се разтрепери от вълнение. — Тук поне ни помагат, когато реколтата е слаба или когато Виджай се разболее.

— Няма да сме първите. — Той хвана малките й шепи в своите. — Съседът на братовчед ми и онзи производител на захарна тръстика — ще ги намерим. Кави, аз просто искам по-добър живот за нас… — Мисълта му прекъсна и той притисна чело в здраво стиснатите й ръце. После го озари някаква мисъл. Само за миг той вече знаеше какво да й каже, на тази жена, която преди всичко бе майка. Изведнъж вдигна поглед. — Виж всичко, което родителите ти са направили за теб, колко жертви. Не е ли правилно и ние да направим същото за нашия син? Виджай не заслужава ли най-доброто? Това е нашето задължение като родители. Ти си наред, чакли.

Думите му я накараха да се изчерви от срам и тя отново се разплака.

— Само си помисли — можеш ли, чакли? Можеш ли да си представиш новия ни живот? Довери ми се, Кави.

Очите му излъчваха ведрина и надежда. В нейните блестяха сълзи.

Когато Кавита каза за пръв път на родителите си, че двамата с Джазу ще се местят в Бомбай, тя едва изрече думите, без да се разплаче.

— Ба, бапу. — Кавита зарови лице в скута на майка си. — Как да ви напусна? Какво ще стане с мен на онова място? — Тя си спомни Бомбай: горещия паваж под краката й, изпълнените с укор погледи, отправени към нея.

Майка й избърса очи, прокашля се и после прегърна Кавита.

— Бети, всичко ще е наред. Джазу е добър съпруг. Сигурно си има причини.

— Добър съпруг? Той ме откъсва от теб, от Рупа, от всички роднини и приятели, от моя дом, от моето село.

— Бети, ние винаги ще те обичаме. Но животът ти е с него. Трябва да му се довериш. Съпругът ти се нуждае от теб. Ако майката падне, цялото семейство пада — възрастната жена изрецитира стих от традиционна поема. — Трябва да бъдеш смела заради тях.

Кавита си спомни първото сбогуване с майка си — застанала пред храма, след като се омъжи, обвита в пластове коприна, отрупана с цветни гирлянди, с лице, натежало от булчинския грим, от който приличаше повече на жена, отколкото на момиче, каквото всъщност си беше. Онзи ден, когато отиде в дома на съпруга си, тя плака с чувството, че се сбогува за последен път. Но се връщаше у дома всеки път, когато забременееше, и пак, когато се роди Виджай, разчитайки на грижите на майка си, за да може самата тя да се научи да бъде майка.

Сега майка й вдигна главата й от скута си и хвана лицето й, почервеняло от сълзи, в студените си ръце.

— Радвам се, че ти заминаваш — прошепна тя.

Кавита я погледна шокирана.

— Няма да се тревожа за теб, Кавита. Ти имаш сила. Смелост. Шакти. В Бомбай ще срещнеш трудности. Но ти, бети, имаш силата да ги понесеш.

И чрез думите на майка си, и през ръцете й Кавита я усети — шакти, свещената женска сила, изтичаща от Светата майка към всички онези, които я последват.

В една хладна септемврийска вечер Кавита и Джазу се събраха със семействата си, за да се сбогуват. Първите искрящи звезди тъкмо изгряваха на смрачаващото се синьо небе, като блясък на диамантена обеца зад кичур тъмна коса. Кавита бе облякла едно от най-хубавите си сари за случая, яркосин шифон с мънички пайети, зашити със сребърен конец по ръбовете. Когато се стъмни, братовчедките на Кавита, с които бяха израснали като сестри, изнесоха огромни съдове с храна. Те я изсипваха върху огромни бананови листа, подредени в голям кръг на земята. Всеки човек — всеки член на семейството, всеки приятел от детинство, всеки стар съсед — седна пред един лист. Както винаги, мъжете се събраха около Джазу от едната страна, а жените се струпаха край Кавита от другата.

Гръмкият смях на Джазу изригваше откъм мъжката страна. Кавита се обърна навреме и видя как мъжът й отмята глава назад, а един от братята му го потупа по гърба. По лицето й премина свенлива усмивка. През тези последни няколко седмици, докато се подготвяха за пътуването, той бе изпълнен с енергия, а това много я радваше. Благословията на родителите й и уверението им, че мястото й е до мъжа й, й помогнаха да види нещата по-различно. Тя бе започнала да си представя един нов живот, с повече удобства, с по-малко работа и с дом, далеч от потискащите я роднини на мъжа й.

— Какво ще работи Джазу бхай, Кавита? — попита една от жените.

— Първо ще работи като пиколо или като носач на закуски^[2], дхабавалах — обясни Кавита. — Има много такава работа и се плаща всеки ден в брой. А след като се установим, ще върши някаква по-лесна работа в магазин или в офис.

Рупа се съгласи с кимане.

— А те вече познават толкова много хора в Бомбай. Джазу бхай ни разказваше снощи. Вълнуващо е, бена — възкликна Рупа, стискайки ръката на Кавита.

Кавита прогони болката, която се надигна в сърцето й при мисълта, че ще е толкова далече от сестра си.

— Хахн. Джазу казва, че ще си имаме голяма квартира с вътрешна баня и голяма кухня. А Виджай ще си има своя стая, където да учи и да спи. — Тя погледна към Виджай и братовчедите му, които играеха на гоненица и всеки се опитваше да сграбчи ризата на другия. Когато някой паднеше случайно, изпод него се вдигаше облак прах и предизвикваше бурен смях сред останалите. — Ако даде бог, ние ще забогатеем в Бомбай и ще се върнем бързо тук, фута-фут.

Докато възрастните приключваха с яденето, Виджай и другите момчета се върнаха с прашни и мръсни дрехи. Джазу приближи до Кавита, като наруши границата мъж-жена, която ги разделяше през цялата вечер.

— Чало, става късно, мисля, че е най-добре да се сбогуваме. — И с тези думи Джазу развали магията, обгърнала вечерта до този момент: илюзията, че това бе просто още едно събиране на любими хора, каквито се случват по всякакъв поводили изобщо без причина. И насъбралите се покрай тях хора бавно си взеха сбогом. Един по един те отиваха при тях и шепнеха пожелания за лек път и обещания за скорошно посещение. Постепенно всички си тръгнаха, докато накрая останаха само родителите на Кавита.

Кавита падна на колене и опря чело в краката на майка си. Възрастната жена я дръпна за раменете да се изправи, притисна я към себе си и я прегърна силно. Каза й само една дума, макар че я повтори много пъти. Шакти.