Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (52)

51.
Майка Индия

Мумбай, Индия — 2005г.

Аша

Аша седеше на бюрото си в офиса на Таймс, оградена от бележките си. Насред цялата бъркотия имаше две листчета от Санджай. Тя много пъти си бе мислила за него, откакто бе ходила до „Шанти“ преди две седмици, но не се осмеляваше да му се обади. Откритието, което бе направила във фоайето на сградата на „Винсънт роуд“, я накара да се почувства засрамена и объркана. Не можеше да го обясни на себе си, какво остава за някой друг. Не искаше да се изправи пред Санджай и да изпита отново преживяното там.

Днес Аша се опитваше да запише думите от заснетите си интервюта, но вместо това продължаваше да мисли за онова, което й бе казала Меена онзи ден в Дхарави, — изглежда, че Майка Индия не обича еднакво всичките си деца. Отиде до терминала, който я свързваше с базата данни на Таймс. В празното поле за търсене тя изписа „Индия, раждаемост“ и получи над хиляда непонятни резултата. Промени търсенето си, добавяйки фразата „момичета и момчета“, и получи дузина статии. Избра първата, от Обединените нации от 1991 година, и прочете, че раждаемостта на момичета в Индия постоянно спада. Прилежащата диаграма показваше както вертикалния спад при момичетата, така и нарастващата разлика между момичета и момчета. Следващата статия критикуваше разпространението на портативни машини с ултразвук из цялата страна. Появата на по-малките машини, които всеки можеше да си позволи, изглежда, даваше възможност на безскрупулни хора да пътуват из провинцията и да печелят от бременните майки, за да определят пола на неродените им деца. Макар че индийското правителство бе обявило за незаконно използването на ултразвук за определяне на пола още преди десетилетие, практиката все още бе много разпространена и често водеше до полово селективни аборти, фраза, която Аша не беше чувала никога преди.

В третата статия се споменаваше за убийствата на новородените момиченца, наред с изгарянето на булките и убийствата заради зестра, като част от поредица, посветена на въпросите, засягащи борбата за правата на жените в Индия. Аша я прегледа набързо, затвори очи, а после прочете статията. Стомахът й се разбунтува. Насили се да прегледа още една история и потърси нещо ободряващо. Намери профила на канадка филантроп, създала множество сиропиталища из цяла Индия. Аша се взря в снимката на възрастната бяла жена, облечена в сари, заобиколена от всички страни от усмихнати индийчета. Под снимката имаше цитат, че не се насърчава осиновяването в чужбина на деца от сиропиталищата.

Аша се надигна от стола и се върна до бюрото си, където на монитора стоеше снимката на Яшода, остриганото момиченце от бордеите. Малката Яшода, толкова пълна с енергия и потенциал сред мизерията на Дхарави. Яшода с милата си усмивка, безразлична към напастта от въшки и към факта, че никога няма да отиде на училище. Такъв ли щеше да бъде животът ми в Индия? През последните няколко месеца тя завиждаше на Меена за страхотната й журналистическа кариера и на Прия заради салона и начина й на пазаруване. Но сега й стана ясно, че това нямаше да бъде нейният живот. Тя щеше да бъде като Яшода или като сестра й Бина — просто част от статистиките на Индия, още едно момиченце, което никой не цени. Какво бъдеще ще имат тези момичета? Ще прекарат ли целия си живот, детство, майчинство в Дхарави като насинената жена, която бе интервюирала? Или щяха да извадят късмет — щяха да се измъкнат от бордеите само за да се окажат като онези две жени в апартаментите на „Шиваджи роуд“, ангажирани със съпрузи, деца и домакински задължения?

През целия си живот Аша бе мечтала за онова, което бе пропуснала, без да познава рождените си родители, — безусловна любов, дълбоко разбиране, естествена връзка. Наистина ли съм го пропуснала? Или просто ме е очаквал живот без перспективи? Думите на Арун Дешпанде отново прозвучаха в главата й. Късметлиите ги осиновяват. Спомни си за детството си в Калифорния, за спалнята си, два пъти по-голяма от жилищата в Дхарави, за ученическата си униформа от „Харпър“ и за образованието си в Бръшляновата лига^[1]. Всички тези години, през които си бе мислила за родителите си. Може би те й бяха направили услуга.

Уша. Майка й я бе обичала достатъчно, за да й даде име.

Тя се взря в монитора, в тънката връв на врата на Яшода, спомняйки си колко очаровано бе момиченцето от пръстените й. Меена по-късно обясни, че тези момичета са виждали бижута, но никога не са имали собствени. Майка й я бе обичала достатъчно, за да й даде сребърна гривна.

Тя е била смела жена. Сигурно много е искала да те донесе тук. Майка й я е обичала достатъчно, за да измине целия път от някакво селце и да я донесе до сиропиталището. Обичала я е достатъчно, за да се откаже от нея.

Обичала я е достатъчно.

Обичала я е.

Аша избърса сълзите от страните си и се насили да изгледа остатъка от интервюто с Бина, опитвайки се да намери лъч надежда. Като се наблюдаваше сега на екрана, тя осъзна колко е била безчувствена с въпросите си за късата коса и за училището. Параг само се опитваше да спести на онези момичета неудобството, а не да затрудни интервюто й. Тъгата от живота на Яшода се засилваше от трагедията на сакатото момиче, което се появяваше след това. Когато я видя, Аша отново извърна поглед, точно както в деня на интервюто. После се обърна бавно към екрана и се наведе напред, за да погледне по-отблизо. Не си спомняше да е виждала лицето на момичето преди. Момичето се усмихваше, майка му — също. Жената действително изглеждаше щастлива, когато поемаше по двукилометровия си път към училището с безногата си дъщеря на гръб. Как бе възможно?

Жената в следващото интервю, със синините и матовозеленото сари, изобщо не се усмихваше, освен за кратко, когато Аша й подаде банкнотата от петдесет рупии. По дяволите. Защо не й дадох повече? Може би това щеше да й спести проституирането за една-две вечери и с тях щеше да нахрани трите си деца и алкохолизирания си съпруг. На екрана очите й изглеждаха празни. Аша погледна бележките си и си спомни, че тази жена бе на нейната възраст. Беше й невъзможно да си представи, че можеше да й се наложи да продава тялото си или да направи нещо друго, което тези жени правеха, за да се грижат за семействата си. Следващата мисъл се спусна върху нея като парашут, покриващ земята. Истинската история за живота в Дхарави бяха тези майки. Те олицетворяваха надеждата за тези деца, родени в бедност и мъка. Аша извади снимка на усмихнатата майка на сакатото момиченце и я копира в нов прозорец. Над снимката сложи надпис: „Лицето на надеждата: оцеляване в градските бордеи“.

Започна да пише, разказвайки историите за куража на тези жени. Пръстите й препускаха по клавиатурата в опит да догонят идеите, прииждащи в главата й. Тя погледна бързо към часовника на екрана и осъзна, че вече бе почти седем часът. Скоро щяха да я очакват у дома. Познатият прилив на адреналин изпълни тялото й, точно както се случваше всяка вечер в „Хералд“, и тя знаеше, че трябва да продължи, цяла нощ, ако се наложеше. Аша продължи да пише, като вдигна телефона и постави слушалката на рамото си. Девеш се обади от другата страна.

— Здрасти. Аша е. Моля те, кажи на мемсахиб, че тази вечер няма да се прибера. Ще си дойда утре. — Тя говореше бавно, правейки пауза между думите, за да може той да разбере.

Аша работи усърдно през цялата нощ, докато не сглоби цялата история. Чак тогава отпусна глава върху бюрото, за да си почине.

Когато Меена пристигна на сутринта, Аша чакаше в офиса й.

— Арре, виж какво е домъкнала котката. Изглеждаш ужасно. Тук ли си била цяла нощ?

— Всъщност да, но това не е важно. Слушай, искам да се върна в Дхарави, трябва да взема още интервюта.

— Какво, този път искаш да разговаряш с мъже? — Меена си свали слънчевите очила и пусна дамската си чанта върху бюрото.

— Не, с жени. По-точно с майки.

Меена повдигна вежди.

— Звучи интересно. — Тя седна. — Слушам те.

— Е, знаеш, че възнамерявах да се фокусирам върху децата. Изгледах интервютата няколко пъти и разбрах, че това е потискащо, защото децата са родени в тези условия, не са ги избирали и нямат власт над тях. Тъжно е, но не е много интересна история. Но ако смениш перспективата и разкажеш историята на децата чрез техните майки, това променя всичко. Виждаш смелостта. Издръжливостта. Силата на човешкия дух.

— Харесва ми — призна Меена и се завъртя в стола си. — Прекрасна гледна точка. Но слушай, Аша, претрупана съм с работа. Не мога да дойда с теб.

— Ами Параг?

Меена вдигна рамене.

— Ще трябва да питаш него.

На път към Дхарави Аша описа на Параг типа хора, които търси да интервюира. Не бе сигурна дали той щеше да се съгласи да дойде от чувство за професионален дълг, или просто от любезност.

— Слушай, радвам се, че идваш с мен — каза му тя, когато слязоха от таксито. Той кимна по типичния за индийците сдържан начин. — Не, наистина. Както вероятно си забелязал, аз не познавам добре обстановката тук. Наистина се нуждая от помощта ти. — Забеляза лека усмивка и реши да смени темата.

В Дхарави бе пълно с жени, с майки, които се грижеха за децата си. Имаше много желаещи да участват, но Аша продължаваше да върви, докато намери първата жена, която искаше да интервюира. Тя седеше спокойно и переше дрехи във ведро пред колибата си, докато три деца се мотаеха около нея. Аша направи намасте на жената и изчака, докато Параг получи позволение тя да включи камерата. Прошепна няколко въпроса на Параг и му позволи да води по-голямата част от разговора, докато тя стоеше отзад и снимаше интервюто. След като отговори на няколко въпроса, жената ги покани в колибата. Аша и Параг се наведоха, за да влязат. Вътре Аша видя две тънки завивки на пода, а на стената между тях имаше снимки на възрастни жена и мъж. Вече знаеше, че тези снимки изразяваха почит към починалите от семейството или гурутата, обикновено със свежи цветя, но тези бяха украсени с повяхнали гирлянди, накацани от мухи. В ъгъла имаше малък олтар със статуи и ароматни пръчици. След като снима вътрешността на колибата, Аша изключи камерата. Помоли Параг да благодари на жената за отделеното време. Той преведе и се обърна отново към Аша.

— Иска да знае дали ще пийнеш малко чай?

Аша се усмихна на жената, която нямаше нищо и все пак й предлагаше чай. При по-ранно посещение този жест би я накарал да се почувства неудобно, да изпита чувство за вина.

— Да, благодаря. Би било чудесно. — Те седнаха отвън, докато жената приготвяше чая и Аша учеше децата й на популярна детска игра.

Другите интервюта протекоха по подобен начин и всичко мина много по-лесно от предишния път. Водеха продължителни разговори с жените за живота им, за децата и за надеждите им за бъдещето. Всички ги канеха да видят домовете им и им предлагаха чай и закуски. Аша помоли Параг да запише имената на всички майки, с които бяха говорили. Когато наближи време за обяд, тя вече усещаше, че историята се оформяше в главата й.

— Сформирахме страхотен екип — усмихна се тя и вдигна ръка към Параг. Той отвърна колебливо на жеста и също се усмихна.

— Хей, обичаш ли пау-бхаджи! — попита го тя. — Знам едно страхотно място наблизо.

След обяда Параг трябваше да отиде до друг квартал за следващата си задача и преди да тръгне към гарата, той предложи да спре такси за Аша. На ъгъла тя видя да продават свежи цветя и гирлянди.

— Всичко е наред — рече тя на Параг. — Ще поостана още малко тук.

Той я погледна, сбърчи чело, а после погледна към бордеите, сякаш искаше да я предупреди. Аша никога не бе ходила в Дхарави без придружител.

— Хайде, всичко ще е наред. — Тя го смушка закачливо в рамото. След като той си тръгна, Аша отиде до продавача на цветя и поиска пет гирлянда. После купи дузина кулфи от продавача на сладолед. Върна се в селището и тръгна по пътеката, докато стигна до първата жена, там, където бе направила първото си интервю сутринта, която сега простираше прането си. Аша извади два гирлянда и посочи към колибата. Лицето на жената бавно се разтегна в усмивка и тя се наведе под закачените на простора дрехи. Прие цветята, събра длани и наведе глава. Аша се усмихна и й подаде три ледени пръчици кулфи, после се запъти към следващия дом, а щастливият смях на децата я изпроводи, докато се отдалечаваше.

Разпредели останалите цветя и сладоледи на другите жени по същия начин — без думи, без превод, без камери. След като приключи, тя махна на едно такси и седна на задната седалка. Най-сетне Аша имаше възможност да си почине и усети силна болка в коленете, последствията от будуването цяла нощ. Косата й бе особено мазна, повече от обичайното, с което вече бе свикнала в Индия. С огромно удоволствие щеше да я измие с шампоан, като се прибере у дома. Когато беше малка, майка й я решеше търпеливо сутрин, докато Аша гледаше анимация. Това бе един от любимите й моменти от деня, когато вдигаше поглед от Бъгс Бъни и виждаше рошавата си коса, опитомена в две спретнати плитки за училище.

Толкова много подобни спомени спохождаха Аша напоследък. Грандиозните рождени дни, които майка й организираше всяка година, прекарвайки цялата си сутрин в приготвяне на торта с глазура като по учебник. Ежегодното търсене на великденското яйце, което тя организираше в двора им за нея и за съседските деца, като винаги скриваше специален запас от яйца за Аша в един и същ ъгъл на пясъчника. И тази камера, особено камерата. В началото и двамата й родители не бяха особено въодушевени от интереса й към журналистиката, но майка й най-накрая се примири с тази мисъл. Точно както направи, когато Аша отиде в колеж много далече от дома и избра да специализира литература вместо медицина. Аша нито за миг не се бе усъмнявала в дълбочината на майчината й любов. Изпита пристъп на угризения, когато се сети колко сърдита беше на майка си, преди да тръгне, и заради кратките и безсмислени разговори, които провеждаха след това.

Когато Аша се върна в офиса, вече бе късен следобед и въпреки че безсънието от предишната нощ започна да й натежава, тя все още не можеше да спре. Прегледа новите интервюта и започна да пише. Продължи да работи, докато скелетът на историята й се оформи. Прегледа всичко и се отпусна в стола си. Трябваха още материал и много редактиране, но вече имаше история, която само тя можеше да види. Аша затвори очи и върху лицето й се разля спокойна усмивка. Чувстваше се изтощена и имаше само доколкото си спомням един човек, с когото й се искаше да разговаря. Вдигна телефона и набра номера на родителите си. Иззвъня четири пъти, преди да се включи секретарят.

— Мамо? — обади се Аша. — Здрасти, аз съм. Има ли някой там? Тате? — Изчака още малко и набра отново. Опита и мобилния номер на майка си. Тя не вдигна. Странно. Къде би могла да е в 17 часа в делничен ден? Аша остави слушалката, облегна се във въртящия се стол и протегна ръце високо над главата си с широка прозявка. Щеше да се обади утре, като се наспи.