Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (13)

12.
Адаптиране

Сан Франциско, Калифорния — 1985г.

Самър

Всичко звучеше само хипотетично до деня, в който пликът пристигна. Когато Самър го видя в купчината поща, сърцето й подскочи. Тя сложи бутилката шампанско в хладилника и се втурна по стълбите към болницата. Бяха си обещали да направят това заедно, но сега, докато тичаше с плика в ръце, пръстите я сърбяха да го разкъса след толкова месеци чакане.

Първо прекараха безброй вечери на кухненската маса в прехвърляне на куп документи, попълване на формуляри, събиране на академични справки за образованието им, на данъчни декларации, на финансови отчети и медицински доклади. После дойде проучването от агенцията по осиновяване — интервюта, домашни посещения и психологически оценки. Самър едва се сдържа да не изрази обидата си, когато социалният работник разследваше всяко ъгълче от апартамента им, не само за да види къде ще бъде стаята на бебето, но надзърташе и в аптечните им, дори подуши дискретно в хладилника.

Те потискаха гордостта си и молеха бивши професори, състуденти и колеги, които ги познаваха като двойка, да свидетелстват, че са подходящи за осиновители. Дори местното полицейско управление трябваше да даде одобрението си. Това беше несправедливо, обидно, да бъдат подлагани на толкова много изпитания, да разголват душите им, докато повечето двойки ставаха родители без никаква преценка. Но те направиха всичко, каквото трябваше, подадоха молба и после зачакаха. Казаха им само, че вероятно ще бъде по-голямо бебе, може би не в перфектно здраве, почти сигурно момиченце.

Самър пристигна задъхана в болницата и отиде директно в отделението на Крис.

— Виждала ли си го? — попита тя сестрата, но не дочака отговора. Провери в лекарската стая, която се оказа празна, после надникна в стаята за почивка, където събуди заспал стажант, и накрая се върна в стаята на сестрите.

— Ще го извикам по пейджъра — предложи сестрата.

— Благодаря. — Самър седна на един от твърдите пластмасови столове наблизо. Потропваше с крака по линолеума, напръскан с разноцветни петънца, като се стараеше да не гледа към плика. Чу гласа на Крис и го видя да приближава към нея по коридора. Разбра по лицето му — по стоманения му поглед, по треперещата челюст, — че се кара на унилия млад стажант, който вървеше до него. Дори когато я забеляза, лицето му остана сериозно, докато тя не стана и не вдигна големия плик. На лицето му се появи нещо като усмивка. Той отпрати стажанта и тръгна към нея.

— Това ли е?

Тя кимна. Той я хвана за лакътя и я поведе към най-близкото стълбище. Седнаха на горното стъпало, отвориха плика и извадиха куп документи със снимка, прикрепена най-отгоре. Бебето на снимката бе с къдрава черна коса, а очите, с форма на бадеми, имаха удивителен лешников цвят. Тя бе облечена само със скромна рокличка и носеше на глезена си тънка сребърна гривна. На лицето й бе изписано любопитство.

— О, боже — прошепна Самър и вдигна бързо ръка към устата си. — Красива е!

Кришнан прелисти документите и зачете:

— Аша. Така се казва. На десет месеца.

— Какво означава това? — попита тя.

— Аша? Надежда. — Той вдигна поглед към нея и се усмихна. — Означава надежда.

— Наистина ли? — Тя се разсмя през сълзи. — Е, тя трябва да е наша. — Тя стисна ръката му, пръстите им се преплетоха и го целуна. — Това е чудесно, наистина чудесно. — Тя отпусна глава на рамото му, докато се взираха заедно в снимката.

За пръв път от много дълго време насам Самър усети лекота в гърдите си. Как е възможно вече да съм влюбена в едно дете на другия край на света? На следващата сутрин те изпратиха телеграма до сиропиталището, за да уведомят, че отиват да вземат дъщеря си.

Изпълнени с еуфория, те понесоха добре безкрайния двайсет и седем часов полет до Индия. Самър бе развълнувана от толкова много неща: да посети за пръв път Индия, да се срещне с цялото семейство на Кришнан, да види къде е израснал и местата, които той й описваше от толкова години. Но най-вече, когато Самър затвореше очи, тя си представяше момента, когато щеше да прегърне бебето си за пръв път. Носеше снимката на Аша в джоба си и често я поглеждаше. Благодарение на нея съмненията й се изпариха и образът на момиченцето вдъхна живот на всичко. Тя лежеше будна нощем, представяйки си сладкото лице на дъщеря си. В болницата се консултира с таблиците за растежа и се разтревожи за теглото на Аша. Сега къщата й бе готова и бяха поговорили с други родители чрез агенцията, но все още не знаеха какво всъщност ги очакваше в Индия. Бяха ги предупредили за безпокойството от непознати, за културния шок, за забавеното развитие, за недохранването — предизвикателствата при осиновяването бяха неизброими. Но въпреки това, докато другите пътници недоволстваха мълчаливо от децата, пищящи в самолета, Кришнан и Самър си стискаха ръцете и се споглеждаха развълнувани.

Когато слязоха от самолета в Бомбай, на летището я блъсна острата смесица на миризми от океански въздух, подправки и пот. Тя се бореше със сънливостта си, докато се блъскаше в хора от навалицата на имиграционна опашка. Преди да стигнат до багажната лента, няколко мъже се струпаха около тях, започнаха да ги дърпат за дрехите и да говорят бързо. Самър се паникьоса, но последва Кришнан през лабиринта от хора, като го наблюдаваше как той се движи спокойно сред хората и опашките и като че ли по пътя даде няколко малки подкупа.

Когато излязоха отвън, задухът се спусна върху голите рамене на Самър като нежелан шал. Пътищата към летището гъмжаха от коли с ревнали клаксони. Двамата с Кришнан се настаниха върху напуканата пластмасова задна седалка на едно раздрънкано такси. Тя видя, че съпругът й свали прозореца с ръчката, и направи същото. Кришнан си пое дълбоко дъх и се обърна с усмивка към нея.

— Бомбай — грейна той. — В цялата си слава. Какво мислиш?

Самър просто кимна. Кришнан сочеше забележителностите по пътя — красива джамия в далечината, известен хиподрум. Но тя виждаше само съборетини и мръсни улици, които се нижеха като безспирен филм през прозореца. Когато спряха за пръв път в трафика, просяци в окъсани дрехи заобиколиха колата, протягайки ръце през отворения й прозорец, и Кришнан се принуди да го затвори.

— Просто не им обръщай внимание. Не ги поглеждай и те ще се махнат — посъветва я той, втренчил поглед право напред.

Самър погледна към жената, застанала до колата, която носеше мършаво бебе на хълбока си и сочеше мълчаливо с пръсти към устата си. Жената не бе на повече от трийсет сантиметра от нея. Самър имаше чувството, че усети глада и отчаянието й дори през стъклото. Насили се да извърне глава.

— Ще свикнеш с това. — Той посегна към ръката й. — Не се безпокой, почти стигнахме.

Самър бе любопитна да види дома, където Кришнан бе израснал. Той никога не й бе разказвал подробности за семейството си, освен най-основното: баща му бе уважаван лекар, майка му даваше частни уроци и се занимаваше с благотворителност. Тя ги бе виждала само веднъж, преди шест години, когато дойдоха за сватбата в Сан Франциско.

Родителите му останаха при тях цяла седмица, но това бе доста напрегнато време между работата и приготовленията за сватбата. Когато Самър имаше възможност да общува с тях, разговорът се въртеше около времето (защо е толкова студено през лятото), около плановете за сватбата (неофициална церемония за четиридесет гости в парка „Голдън Гейт“) и за това в кой от близките ресторанти сервират вегетарианска храна (пицарията или пекарната). Всяка сутрин майката на Крис запарваше чай на печката и оглеждаше оскъдния им домакински инвентар в кухненските шкафове. Баща му изучаваше вестника, сякаш възнамеряваше да запомни всяка думичка, отпечатана там. Самър изпитваше облекчение, като тръгваше на работа всеки ден, и това я караше да се чувства виновна. В един момент тя попита Крис дали нещо не е наред. Сякаш родителите му премълчаваха нещо.

— Те не са свикнали с живота тук — обясни той. — Просто се опитват да се ориентират.

Сега, поглеждайки през прозореца към хоризонта в Бомбай, Самър се чудеше дали ще може да направи същото.