Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (51)

50.
Силна любов

Мумбай, Индия — 2005г.

Кавита

Само силното изтръпване на левия крак принуди Кавита най-накрая да смени позата си. Мислите й бяха объркани и тя повтаряше мантрите, които си спомняше от детството, призоваваше спомените за майка си. Сякаш времето бе спряло в това вътрешно светилище на храма без прозорци към външния свят, а ритмичното напяване на пандит я връщаше към миналото. Пандит изпълнява Лакшми пуджа за млада двойка, вероятно младоженци. Самата Кавита обикновено предпочиташе да се моли на Лакшми, богинята на благополучието, но днес седеше пред богинята Кали, която заедно с Дурга^[1] представляваше свещеният дух на майчинството. Тук се чувстваше на сигурно място, с познатия аромат на горящ тамян и с лекото подрънкване на звънчетата в ушите й, отделена от външния свят и неговите тревоги.

Други богомолци идваха и си отиваха: млади и стари, жени и мъже, местни и туристи. Някои обикаляха храма бавно, сякаш посещаваха музей. Други идваха набързо да направят дар, кокосов орех или връзка банани, на път към интервю за работа или на свиждане в болницата. Групата пълни богати жени в ъгъла идваха тук всяка сутрин, за да пеят и да демонстрират пред всички своята набожност. Но други, като Кавита, просто си седяха, понякога с часове.

Сега тя разбра, че те бяха онези, които скърбяха. Като нея те тъгуваха за голяма и всепоглъщаща загуба, която заплашваше да ги отнесе в небитието.

Тя коленичи и се наведе към земята, за да изрече последната си молитва, както правеше винаги, за своите деца. Макар че днес тя скърбеше като дъщеря, задълженията й като майка никога не се отменяха. Тя се молеше за безопасността и изкуплението на Виджай. Молеше се за Уша, където и да бе тя, представяше си я, както винаги, като малко момиченце с две плитки. През всичките тези години тя никога не бе успяла да си представи как изглежда дъщеря й като голяма жена, така че това бе образът, който тя пазеше в съзнанието, малко дете, замръзнало във времето.

Тя целуваше събраните връхчета на показалците си, а после и самотната сребърна гривна на китката си. Изправи се неохотно, размърдвайки изтръпналите си стави. Не искаше да си тръгва, но трябваше да хваща влак. Отвън валеше дъжд. Тя подгизна от пороя, докато слизаше по познатите стълби на храма на Лакшми и зави зад ъгъла към централната гара в Мумбай.

Кавита остана на перона, докато другите пътници се разотиваха около нея. Никой не я чакаше тук. Рупа трябваше да дойде, но сигурно бе заета с приготовленията. Кавита изпълни дробовете си с познатия аромат на земя и седна върху чантата си да чака. Полята, пръснати по хоризонта, бяха по-зелени, отколкото ги помнеше, или очите й бяха привикнали със сивата монотонност на Мумбай? И други неща бяха се променили, откакто бе идвала за последен път, преди три години. Черните пътища бяха павирани, а пред гарата имаше телефонна кабина. Наблизо бяха паркирани няколко коли от различни модерни марки, които бе свикнала да вижда в Мумбай. Общо взето, всичко това й се струваше малко обезпокояващо. Кавита бе свикнала да мисли за дома си като за място в състояние на пълен покой, което никога не се променяше.

— Бена! — Кавита чу познатия глас и стана, за да потъне в прегръдките на Рупа. Кавита забеляза, че по-голямата й сестра също се бе променила с възрастта, че косата й вече беше сива, а не черна.

— О, Кави, слава богу, че си тук. — Рупа я прегърна здраво и те се залюляха напред-назад, сключени в прегръдка. — Ела — прикани я тя, след като най-накрая се отдръпна. — Чало, всички чакат.

Кавита прокара пръст по ръба на стоманената чаша. Колко странно се чувстваше да й сервират чай, да я третират като гостенка в дома от детството й. С облекчение забеляза, че къщата не се бе променила много. Стените бяха още по-жълти, а по пода имаше повече пукнатини от преди, но иначе домът на родителите й си изглеждаше същият. Как ли ще изглежда бапу.

— Не очаквай твърде много, Кави. Не е същият като преди, понесе много трудно всичко това — обясни Рупа, отпивайки от чая си. — Снощи се събуди и викаше мама. Отне ми много време да го успокоя и да го приспя отново.

— Тя въздъхна, остави чашата си и започна да навива края на сарито около пръста си, нервен жест, който Кавита си спомняше още от детството им. — Не може да се усети кога трябва да отиде до тоалетната, но разбра, че това бе първата нощ от петдесет години насам, когато жена му не спи до него. — Рупа поклати глава. — Не го разбирам съвсем, но ми прилича на силна любов.

Сестрата влезе в дневната и кимна на Рупа, за да й покаже, че бе приключила с изкъпването и обличането на баща им и вече могат да го видят.

— Тя е истинска благодат, Кави — отбеляза тихо Рупа.

— Толкова е търпелива с бапу, дори когато е непоносим. И мама я обичаше… — При споменаването на майка им гласът на Рупа затрепери и Кавита усети, че лицето й се сбръчква. Те стиснаха здраво ръцете си, както го правеха, когато спяха в едно легло като малки момиченца. — Трябва да бъдем силни за бапу — заяви Рупа, избърса сълзите на сестра си, а после и своите с усукания край на сарито си. — Ела, бена. — Тя стисна здраво ръката на Кавита и те влязоха в спалнята.

Първото, което Кавита забеляза у баща си, седнал на леглото с протегнати крака, бе изпитото му лице. Бузите му бяха хлътнали, а челюстта му очертаваше много по-тесен профил, отколкото тя си го спомняше. Втурна се към него, падна на колене до леглото и докосна краката му с глава. Обезпокои се, когато допря острите кости на крака му през чаршафа. А после усети познатото докосване на ръката му върху главата си.

— Дете мое — промълви дрезгаво той.

— Бапу? — Кавита вдигна обнадежден поглед към него.

— Позна ли ме? — Седна до него на леглото и стисна леко слабите му ръце.

— Разбира се, дхикри, познавам те.

Тя забеляза млечносивата пелена на глаукомата, заслепила очите му, заради която не можеше да вижда нищо, освен мътни сенки пред себе си.

— Рупа, бети, къде е отишла майка ти? Моля те, кажи й, че искам да я видя. — Той изрече тези думи, гледайки директно към Кавита. Тя се дръпна назад за момент, осъзнавайки едновременно две истини. Не само че баща й нея познаваше, но и все още не разбираше, че майка й бе мъртва. Смути се, не знаеше какво да направи, когато Рупа седна от другата страна на леглото.

— Бапу, това е Кавита. Пристигна днес чак от Мумбай! — Гласът на Рупа бе престорено весел.

— Кавита — повтори баща й с интонация като на Рупа и погледна към нея. — Кавита, как си, бети? — Вдигна ръка към бузата на другата си дъщеря. — Знаеш ли къде е майка ти?

Рупа му отговори нежно, сякаш говореше на дете.

— Бапу, говорихме за това. Мама си отиде. Боледува дълго и вече я няма. Утре е церемонията по кремацията.

Кавита забеляза по мършавото лице на баща й, че за момент той осъзна истината, болезнена тъга изпълни очите му, които иначе не виждаха нищо. Той се отпусна назад на тънката си възглавница и склопи очи.

— Ай, Рам — помоли се тихо той. Кавита също затвори очи, а сълзите започнаха да се стичат по бузите й. Вдигна ръката на баща си към лицето си и я целуна.

— Не се чувствай зле, Кави. Понякога не разпознава и мен, а аз съм тук всеки ден — успокояваше я Рупа, изплакна една тхали и я подаде на Кавита.

Това твърдение, макар и невинно, нанесе нов удар на Кавита, напомни й, че не е била тук, за да помага на семейството си.

— Ачха, знам, всичко е наред — отвърна почтително Кавита и избърса тхали с парцал.

— Много му беше трудно. Мама умря. Сякаш и малкото му воля за живот вече го е напуснала. Тревожа се за това как ще му подейства церемонията. Добре е, че си тук. Ти ни даваш сила. — Рупа прегърна сестра си и стисна рамото й с влажната си ръка.

Кавита се изуми от способността на сестра си да се справя с всичко в такъв момент, да се грижи за нуждите на всички, да върти домакинството, да се оправя с приготовленията за церемонията. Кавита изпитваше единствено силно отчаяние от случилото се с родителите й: смъртта на майка й, отслабването на ума на баща й. Сякаш опорите на семейството й се рушаха пред очите й. Огледа се и с изненада установи, че стените на дома й все още стояха на мястото си. Сякаш част от нея си бе отишла от този свят след загубата на родителите й. Макар че бяха минали петнайсет години, откакто бе напуснала Дахану, усещането, че е малко момиченце в дома на родителите си, не се бе променило. Тя се укори мълчаливо, че се държеше като дете, че бе толкова себична в сравнение със силата на сестра й.

— Кога пристигат Джазу и Виджай? — попита я Рупа.

— Със сутрешния влак. — Кавита взе следващата тхали от Рупа. Не спомена, че най-вероятно щеше да дойде само Джазу.