Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (35)

34.
Брат и сестра

Мумбай, Индия — 2004г.

Аша

Първата си сутрин в Мумбай Аша се събуди по-рано, отколкото й се искаше, от звуците на пробуждащия се дом. Обу панталона си за йога от самолета и сънена отиде в дневната, през която мина набързо снощи. Стара жена, облечена в безупречно зелено сари, седеше край масата и пиеше чаша чай.

— Добро утро — поздрави Аша.

— А, Аша, бети! Добро утро. — Старата жена стана да я посрещне. — Я се виж — възкликна тя, хващайки двете ръце на Аша. — Не мога да те позная, толкова си пораснала. Познаваш ли ме, бети! Аз съм майката на баща ти. Твоята баба Дадима.

Дадима бе по-висока, отколкото тя очакваше, с безукорна стойка. Лицето й бе нежно и набръчкано, а сивата й коса бе вдигната на голям кок отзад. Носеше няколко тънки златни гривни на всяка китка и те подрънкваха, когато се движеше. Аша не бе съвсем сигурна как трябва да я поздрави, но преди да се замисли, дадима я дръпна в прегръдката си. Тя бе топла и успокояваща и продължи няколко мига.

— Ела, седни, пийни малко чай. Какво искаш за закуска? — Дадима поведе Аша към масата, без да пуска ръката й.

Аша се зарадва на купата с прясно нарязано манго пред нея. Сякаш от дни не бе яла нищо друго, освен храната от самолета. Те разговаряха, докато отпиваха от горещия, сладък чай. Аша се изненада от добрия английски на дадима, макар че понякога тя преминаваше на гуджарати.

— Дададжи, дядо ти, точно сега е в болницата, но ще се върне за обяд. О, бети, цялото семейство е толкова развълнувано да те види. Поканих всички на обяд в събота. Исках да ти дам няколко дни да се настаниш и да свикнеш с часовата разлика и с всичко останало.

— Добре звучи. В офиса на Таймс не ме очакват преди понеделник сутринта — обясни Аша. Само изричането на тези думи я изпълни с трепет, идеята да работи за голям международен вестник. След закуската Аша извади плика със снимки, който баща й и даде, и помоли дадима да й помогне отново с имената на всички. Дадима прегледа фотографиите и от време на време се смееше колко са остарели.

— О, братовчедка ти Джееван отдавна не е толкова слаба, макар да си мисли, че все още изглежда така!

Дадима показа на Аша как да използва примитивния душ в банята, като първо пусне топлата вода и я остави да тече десет минути. Къпането костваше на Аша повече усилия, отколкото бе свикнала, със слабото налягане на водата и постоянната промяна на температурата. Докато се облече, тя отново се почувства изтощена и заспа в леглото си, като пропусна връщането на дададжи за обяд. Когато най-накрая се срещна с дядо си на вечеря, тя се изненада от спокойствието му. Очакваше да прилича на баща й, амбициозен и упорит. Изглежда, баба й имаше по-твърд характер — тя постоянно разказваше истории, смееше се и нареждаше на слугите, щракайки с пръсти. Дададжи седеше начело на масата и се хранеше спокойно. Когато се усмихваше на някоя от историите на жена си, очите му се сбръчкваха в ъгълчетата и той поклащаше глава с посребрени коси.

През първите си няколко дни в Мумбай Аша се аклиматизираше. Сякаш вървеше в мъгла, объркана от часовата разлика. Климатът я потискаше — горещ и задушен, което я принуждаваше да остава вътре през повечето време. Когато все пак излизаше да придружи дадима донякъде, тя винаги оставаше шокирана от мръсотията и бедността, които виждаше по улиците, точно пред портите на тяхната сграда. Затаяваше дъх, когато минаваха покрай вонящите места, и извръщаше очи от малките просяци, които я следваха.

Всеки път, когато се прибираха в апартамента, тя веднага отиваше до климатика в стаята си и стоеше пред него, докато телесната й температура се нормализираше. Другият проблем се състоеше в индийската храна, която сервираха три пъти дневно и която бе по-пикантна, отколкото Аша бе свикнала, и стомахът й трудно я понасяше. Не се чувстваше комфортно и всеки детайл от заобикалящата я среда — опакованият на малки квадратчета хляб, вестникът с цвета на бледорозово червило — й напомняше колко далече от дома се намираше. Обмисляше дали да не се обади до вкъщи за малко утешение, но гордостта не й позволяваше.

Накрая дойде събота, денят на големия семеен обяд. Аша облече синя ленена рокля с голи рамене и гръб, сложи си малко руж и спирала. За пръв път се гримираше, откакто бе пристигнала от Калифорния. В горещината тук тя имаше чувството, че гримът й можеше да се разтопи върху лицето й, но пък искаше да изглежда добре. Дадима цяла сутрин сновеше из апартамента да наглежда слугите, докато подготвяха истински пир.

Хората започнаха да пристигат и сякаш нямаха край. Роднини на всякаква възраст се втурваха към Аша с огромни усмивки и красиви сарита. Говореха й мило, прегръщаха я, галеха лицето й. Отбелязваха колко е висока, любуваха се на красивите й очи. Някои й изглеждаха познати, но повечето — не. Те й се представяха бързо, но продължително, като например: „Чичото на баща ти и моят чичо бяха братя. Играехме крикет зад старата къща“. Аша се опитваше да запомни имената им и ги сравняваше със снимките, но скоро осъзна, че това бе невъзможно и ненужно. Дойдоха поне трийсет души и въпреки че ги виждаше за пръв път, всички се отнасяха към нея така, сякаш я познаваха от години.

След първоначалната суматоха около запознаването с всеки поотделно гостите се отправиха към масата със закуски. Аша взе чиния и видя група по-млади жени, седнали заедно, които й се представиха по-рано като нейни братовчедки. Прия, около двайсетгодишна, с буйна кестенява коса и големи кръгли златни обеци, й махна да се присъедини към тях.

— Ела, Аша, седни при нас — усмихна се широко тя и се размърда, за да й направи място. — Остави лелите и чичовците да клюкарстват.

Аша седна.

— Благодаря.

— Запозна се с всички, нали? — обърна се към нея Прия. — Това са Бинду, Меету, Пушпа, а това е Джееван. Тя е най-голямата ни братовчедка, така че трябва да се отнасяме с уважение към нея. — Прия намигна към останалите. Аша си спомни коментара на дадима за талията на Джееван и се усмихна.

— Не се тревожи, не е нужно да помниш имената на всички. Това е хубавото на индийските роднини. Можеш да викаш на всички лельо, чичо, бхай-бен. — Прия се разсмя от все сърце.

— Добре, разбирам леля и чичо, но какво означават другите? — попита Аша.

— Бхай-бен? Брат и сестра. Всички тук сме такива. — Прия отново намигна.

Аша огледа събралите се хора, които се смееха, разговаряха, ядяха и всички те бяха дошли заради нея. Това бе семейството на баща й, хора, които се познаваха цял живот, израснали бяха заедно в този град, в същата тази сграда. Този топъл, кипящ вир от хора, който обещаваше да я всмуче с центробежната си сила, изглежда, не се интересуваше от това, че тя не бе част от историята им, нито че тяхната кръв не течеше във вените й. Тя се усмихна и опита храната за пръв път; храната, приготвена в нейна чест. Беше вкусна.