Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (4)

3.
Никога вече

Дахану, Индия — 1984г.

Кавита

Болката идваше отново, този път от по-дълбоко вътре в нея, и ставаше все по-остра и режеща като нож. Кавита вече не можеше да си поеме дъх между пристъпите, напиращи един след друг. Бедрата й трепереха, гърбът й пулсираше и тя не можеше да сдържи вика си. Струваше й се, че собствените й писъци вече не приличат на човешки. Че това тяло вече не беше нейното, а бе задвижвано от първични импулси, принадлежащи на земята, на дърветата, на въздуха. Светкавица освети тъмното небе и тътенът на гръмотевица разтърси земята под нея. Клонката в устата й пукаше от натиска на стиснатите й зъби и устата й се изпълни с горчивия вкус на сурово зелено дърво. Последното, което усети, бе влажната топлина, обгръщаща тялото й.

Когато отвори отново очи, Кавита усети как акушерката наглася краката й и се настанява между тях.

— Бети^[1], трябваше да ме извикаш по-рано. Щях да дойда. От колко време си тук сама? Както и да е, главичката на бебето вече се показа. Ще стане скоро. Вторият път е много… — Гласът й заглъхна.

— Дайджи, слушай ме. Каквото и да стане, не трябва да позволяваш на мъжа ми да вземе това бебе. Обещай ми… обещай ми! — извика Кавита.

— Ханджи, да, както кажеш — отвърна акушерката. — Но сега, дете, трябва да напънеш.

Тя бе права. Кавита напъна само няколко пъти, преди да чуе окуражаващия плач. Акушерката бързо изми и пови бебето. Кавита се помъчи да се надигне, отметна влажните кичури коса от лицето си и взе бебето на ръце. Погали сплъстената черна коса на детенцето си и се удиви на малките пръстчета, махащи във въздуха. Притисна малкото телце до своето, вдиша аромата му, а после постави устата му върху гръдта си. Щом детенцето започна да суче в сънлив ритъм, Кавита бавно разви пелената от крехкото му телце.

Молитвите ми не са били чути. Кавита затвори очи и тялото й потрепери от безмълвни сълзи. Тя се наведе напред, хвана ръката на акушерката и прошепна:

— Дайджи, не казвай на никого. Върви бързо и доведи Рупа. На никого, чуваш ли?

— Ханджи. Да, дете мое. Да си благословена ти и бебето ти. А сега си почивай, моля те. Ще донеса малко храна. — Акушерката тръгна навън в нощта. За момент поспря, наведе се леко, после взе металната си кутия с инструменти и излезе.

Когато първите лъчи на слънцето се процедиха в колибата, Кавита се събуди и усети пулсираща болка в таза. Тя се надигна и погледът й се спря върху новороденото, заспало кротко до нея. Стомахът й куркаше. Изведнъж бе прегладняла. Посегна към купата с ориз до нея и яде. Заситена, но все още изтощена, тя легна обратно и се заслуша в звуците от селото, което се събуждаше за новия ден.

Не след дълго вратата се отвори със скърцане и вътре се разля ярка светлина. Джазу влезе със светнали очи.

— Къде е той? — Махаше весело с ръце. — Къде е моят малък принц? Хайде, хайде… дай да го видя! — Той тръгна към нея с разперени ръце.

Кавита изтръпна. Притисна бебето към гърдите си и се опита несръчно да се изправи.

— Тя е тук. Твоята малка принцеса е точно тук.

Причерня й. С треперещи ръце притисна бебето към себе си, за да защити малкото му телце.

— Не! Пак момиче? Какво ти има? Дай да видя! — развика се той.

— Няма да ти позволя. Няма да я вземеш. — Тя чу пискливия си глас, усети как напрежението сковава крайниците й. — Това е моето бебе, нашето бебе, и аз няма да ти позволя да я вземеш. — Тя видя объркването в очите му, докато я молеше с поглед да го разбере. Никога не бе говорила с никого, още повече със съпруга си, с такова непокорство.

Джазу направи няколко стъпки към нея, после лицето му се успокои и той падна на колене до нея.

— Виж, Кавита, знаеш, че не можем да задържим това бебе. Трябва ни момче, което да ни помага на полето. Ние и така едва можем да си позволим едно дете, какво остава за две? Дъщерята на братовчед ми е на двайсет и три и все още не е омъжена, защото той не може да събере зестра. Ние не сме богато семейство, Кавита. Знаеш, че не можем да си го позволим.

Очите й отново се напълниха със сълзи и тя поклати глава, докато те потекат. Дишането й стана накъсано. За миг затвори очи. Когато ги отвори, погледна право към съпруга си.

— Този път няма да ти позволя да я вземеш. Няма. — Тя изправи гръб въпреки ужасната болка. — Ако опиташ, само ако опиташ, ще трябва първо да ме убиеш. — Тя вдигна колене пред себе си. С крайчеца на окото си съзря вратата и си представи петте бързи стъпки до нея. Наложи си да не помръдва, да не премества свирепия си и решителен поглед от Джазу.

— Кавита, хайде, не разсъждаваш трезво. Не можем да го направим. — Той вдигна ръце във въздуха. — Тя ще се превърне в бреме за нас, в огромен разход за семейството. Това ли искаш? — Той стана и отново се извиси над нея.

С пресъхнала уста тя изрече с мъка думите, за които дори не си бе помисляла, освен в най-потайните ъгълчета на съзнанието си.

— Дай ми една нощ. Само една нощ с детенцето ми. Утре можеш да дойдеш и да я вземеш.

С вперен надолу поглед Джазу не каза нищо.

— Моля те. — Сякаш чук удряше в черепа й и се усилваше. Тя искаше да крещи, за да го надвика. — Това е нашето бебе. Ние я създадохме заедно. Аз я износих в себе си. Дай ми една нощ, преди да я вземеш. — Внезапно бебето се събуди и се разплака. Джазу вдигна поглед, изваден от вцепенението си. Кавита сложи детенцето на гръдта си и то се успокои.

— Джазу — продължи тя, като използва малкото му име, — нещо толкова нетипично за нея, — за да му покаже, че е сериозна. — Сега ме чуй. Кълна ти се, че ако не ми позволиш дори това, ще направя така, че никога да нямаме друго бебе. Ще съсипя тялото си и никога няма да ти родя друго дете. Никога. Разбираш ли? Къде ще отидеш тогава? Коя ще се омъжи за теб, на твоите години? Коя друга ще те дари със скъпоценния ти син? — Тя се взираше в него, докато той се принуди да извърне поглед.