Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (56)

55.
Това е семейството

Мумбай, Индия — 2005г.

Аша

— Тук наистина приготвят добра мулигатауни. — Санджай седеше от другата страна в сепарето, скръстил внимателно ръце на масата, и я пронизваше с поглед.

По настояване на дадима Аша се съгласи да обядва днес с него. Той скоро заминаваше за Лондон, но на нея не й се искаше да оставя баба си след церемонията по кремацията. И ето я, седеше тук, без грим, вързала на опашка неизмитата си коса, в луксозен хотелски ресторант, с човека, когото едва ли би могла да нарече гадже, но не се сещаше за друга дума, по-близка до това. Аша затвори ламинираното меню.

— Добре, аз ще поръчам това — посочи тя. — Санджай, какво означава Уша?

Той вдигна поглед от менюто си.

— Уша? Означава… зора. Защо?

— Зора — повтори тя, поглеждайки през прозореца. — Това име са ми дали биологичните ми родители. Задържали са ме само три дни, преди да ме дадат в сиропиталището, но са ме кръстили Уша.

Той остави менюто и се наведе напред.

— Намери ли ги?

Аша кимна. Все още не бе казала на никого. А щом веднъж изречеше на глас истините, които вече знаеше, те щяха да станат неизменна част от нея.

— Намерих ги. Не съм се срещала с тях лице в лице, но ги намерих.

Сервитьорът приближи до масата. Санджай поръча за двамата и го отпрати.

— Казват се Кавита и Джазу Мърчант — продължи тя. — Живеят в апартамент в Сион. — Тя спря за малко. — И имат син. Виджай. Той е с година-две по-малък от мен. — Тя вдигна поглед, за да види реакцията на Санджай, който й кимна да продължи. — Имали са син, след като са ме изоставили. Задържали са го, защото е момче и…

— Не знаеш дали това е била причината.

Аша го стрелна с яростен поглед.

— Хайде, не съм вчерашна.

— Има много вероятни обяснения. Може би по онова време не са можели да си позволят да хранят дете. Може би са живеели на някое опасно място. Или може би са съжалили заради това, че са те изгубили, и са решили, че в крайна сметка искат дете. Не можеш да знаеш какво е в сърцето на другия, Аша.

Тя кимна и завъртя сребърната гривна на китката си.

— Тя дошла от някакво село северно оттук, на няколко часа път. Изминала целия този път до града само за да… — Тя замълча, усещайки как в гърлото й застана буца.

— … да те занесе в онова сиропиталище? — завърши Санджай вместо нея.

Аша кимна.

— И ми е дала това. — Тя плъзна гривната обратно на китката си.

— Те са ти дали всичко, което са имали — продължи Санджай. Пресегна се през масата и хвана ръката й. — Е, как се чувстваш, след като вече знаеш?

Аша погледна през прозореца.

— Пишех писма, когато бях малко момиченце — призна тя. — Писма до майка ми, разказвах й какво уча в училище, кои са моите приятели, какви книги харесвам. Трябва да съм била към седемгодишна, когато написах първото. Помолих татко да го изпрати. Спомням си тъжния му поглед, когато ми каза: „Съжалявам, Аша, не знам къде е тя“. — Тя се обърна към Санджай. — После, когато пораснах, писмата се промениха. Вместо да й разказвам за моя живот, аз започнах да задавам всички тези въпроси. Дали косата й е къдрава? Дали обича кръстословици? Защо не ме е задържала? — Аша поклати глава. — Толкова много въпроси.

— А сега знам — продължи тя. — Знам откъде идвам и знам, че съм била обичана. Знам, че съм дяволски по-добре сега, отколкото бих била иначе. — Тя вдиша рамене. — И това ми е достатъчно. Има отговори, които трябва да разбера сама. — Тя си пое дълбоко дъх. — Знаеш ли, наследила съм очите й. — Аша се усмихна и очите й блеснаха. Отпусна глава на облегалката. — Иска ми се по някакъв начин да ги уведомя, че съм добре, без… да се натрапвам в живота им.

Сервитьорът пристигна и остави купите със супа на масата пред тях. Аша осъзна колко е гладна, тъй като през последните няколко дни, между работата цяла нощ и кремацията на дядо й, бе яла съвсем малко. Опита супата. Известно време се храниха мълчаливо.

— Знаеш ли, когато отидох в сиропиталището, разбрах, че баба ми е направила голямо дарение там, след като съм била осиновена — подхвърли Аша. — Името на нашето семейство е изписано на табелата отвън, а тя никога не е споделяла това с мен. Не е ли странно?

Санджай вдигна рамене и поклати глава.

— Не, не мисля. Според мен е съвсем логично. Тя е изразила благодарността си. — Виждайки недоумението и, той се наведе към нея и продължи. — За теб. Тя е била благодарна за теб.

Аша сведе поглед към ръцете си.

— Наистина ли?

— Абсолютно. Тук това е нещо обичайно. Дядо ми е поръчал да построят кладенец в родното му село, за да се отблагодари на всички хора, които са му помогнали.

Аша вдиша дълбоко.

— Малко е странно, като си помисля колко много неща хората са направили за мен през всичките тези години, за повечето от които аз дори не съм подозирала и все още не зная. Аз съм продукт на всичко това — на всички тези усилия, на всички тези хора, които са ме обичали дори преди да ме опознаят наистина.

Санджай се усмихна.

— Това е семейството.

— Знаеш ли, мисля, че винаги съм обвинявала родителите си заради това, че помежду ни не съществува биологична връзка. Мислех си, че нещо липсва. Но сега… наистина е поразително — те са направили за мен толкова много, дори без кръвната връзка. Направили са го само защото… само защото са го искали. — Тя избърса устата си със салфетка и се усмихна. — Е, предполагам, че дължа благодарност на много хора. — Пое си дълбоко дъх. — И едно извинение на мама.

— Като стана дума, ти ми дължиш копие от проекта си, когато го завършиш. Ще го дам на един приятел в Би Би Си. А щом станеш известна, наистина ще си ми длъжница. — Той й намигна. — Ще ми дължиш поне едно посещение в Лондон.

— Ще видим. — Аша се усмихна. — Хей, ще дойдеш ли да направиш нещо с мен утре? Искам да отида до „Шанти“ и да оставя нещо там.