Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (42)

41.
Две Индии

Мумбай, Индия — 2004г.

Аша

— Параг говори шест от двадесет и един основни езика в Индия, както и английски. Ще ти е нужен, Аша. — Меена настояваше днес да вземат преводач в Дхарави, за да проведат интервютата. — Така ще можеш да се фокусираш върху въпросите си и да получиш всичко, което ти е нужно. Не се безпокой, няма да ти се пречкаме.

Аша си пое дълбоко дъх и издиша.

— Добре. — Беше нервна, макар да не знаеше защо. Беше се подготвила. Беше прегледала внимателно архивите на Таймс и бе интервюирала няколко чиновници от градското планиране и от правителството. Повечето от тях споделяха едно мнение за това как се е появил този огромен бедняшки квартал в града. Преди там имало блато с мангрови гори, но потокът пресъхнал и рибарските семейства се изселили от там. По това време много хора мигрирали в Мумбай от съседните селца и градчета в търсене на по-добри икономически възможности. Градската инфраструктура не била подготвена за огромния приток от хора и така се появил Дхарави, този огромен квартал от бордеи, пулсиращ от оживление, мизерия и човешка изобретателност. Аша знаеше историята, разполагаше със статистиката и фактите. Вече бе нахвърляла рамката на материала си, но сега трябваше да добави човешкия елемент. Личните истории, които щеше да събере чрез интервютата си и които да отличат завладяващата уводна статия от поредния новинарски репортаж.

— Искаш да записваш, нали? — попита я Меена.

— Да. Хайде да вземем това. — Аша се пресегна за видеокамерата си. — Ако нямаш нищо против да я държиш. Така след това ще мога да извадя кадри, ако реша.

— Ще взема и тези — предложи Меена и грабна чанта с фирмени материали с логото на Таймс — бележници, химикали, торбички. — В случай, че се наложи да подкупим някого.

Както се оказа, трима външни човека бяха напълно достатъчни, за да привлекат тълпа, и Аша бързо трябваше да реши с кого да разговаря най-напред. Тя незабавно изпита симпатия към малко момиченце с пронизващ поглед и посочи към нея. Меена включи камерата, а Параг приближи до нея. Момиченцето изглеждаше около двегодишно, бе облечено със семпла бежова памучна рокличка с връв около врата. Беше боса и имаше много къса косичка. Държеше се за ръката на по-голямо момиче с плитки, което имаше матова златна халка на носа, контрастираща с тъмната й кожа.

— Това е Бина, а сестричката и се казва Яшода. — Параг започна да превежда на Аша, която се усмихваше на момичетата и клекна на тяхното ниво. — Бина е на дванайсет, а Яшода е на три.

— Откога живеят тук, откъде са дошли? — Аша протегна ръка към малкото момиченце. Параг преведе, а Бина отговори незабавно със смел писклив глас.

— Казва, че са пристигнали точно преди последния сезон на мусоните, което прави около осем-девет месеца. Пътували две нощи, докато стигнат до тук от тяхното село — обясни Параг.

Сега Яшода си играеше с пръстените по пръстите на Аша, въртеше ги постоянно.

— Питай я за семейството й. С какво се занимават родителите и? — каза Аша.

— Майка им е домашна слугиня, а баща им работи във фабрика за дрехи. Имат трима братя — най-големият работи с баща им, а двамата по-малки ходят на училище.

Аша вдигна поглед от бележника си.

— А тя защо не е на училище? Бина? — Параг погледна мълчаливо към Аша. — Питай я. Питай я защо не е на училище. — Аша видя, че Параг продължава да се колебае, а после отправи поглед към Меена, преди да се обърне към Бина накрая. Когато той й зададе въпроса, Бина погледна към Аша, а после заби поглед в краката си. Отговори кратко и Параг преведе.

— Трябва да се грижи за сестричката си, да готви и да пере. — Аша не остана доволна от този отговор, но от погледите, които си размениха Параг и Бина, тя разбра, че няма да научи повече.

— Питай я защо косата на сестра й е толкова къса — Аша погали главата на малкото момиченце.

— Вероятно е… — понечи да обясни Параг.

— Искам да попиташ нея. Искам да чуя нейния отговор.

Той се обърна към Бина, попита я, изслуша отговора й, а после отново заговори към Аша.

— Казва, че е заради проблема с буболечките — преведе тихо Параг. Бина отново се втренчи в краката си и ритна пръстта. Аша преглътна с мъка. Яшода все още наблюдаваше Аша с хубавите си очички и размаха едната си ръка.

— Ето — Аша клекна и се опита да свали един от пръстените от пръстите си, които се бях подули от горещината. Накрая успя да извади един от кутрето си, малък сребърен пръстен с пурпурен камък, и го подаде на Яшода. Малкото момиченце погледна първо към сестра си, после отново към Аша. Грабна го радостно и обви с ръце врата на Аша.

— Благодаря, че поговори с нас — каза Аша на Бина и стана. Параг преведе думите й, а Бина и кимна с усмивка. Аша най-после се откъсна от прегръдката на Яшода.

Аша направи знак на Параг и Меена, а те тръгнаха през селището. Вниманието им бе привлечено от изтощена на вид жена, която стоеше пред една колиба и викаше силно.

— Какво казва тя? — попита Аша.

— Вика някого, казва й да побърза — преведе Параг. Точно тогава жената се обърна и забеляза камерата, после приближи да ги поздрави. Тя и Параг си размениха няколко любезни реплики, после той се обърна към Аша.

— Ще води детето си на училище. Момичето винаги закъснява.

— О, страхотно. Ще може ли да поговори с нас за минута? На колко години е дъщеря й?

— Тя има четири деца, но само две все още живеят с нея… едното вече е тръгнало на училище още сутринта. Той е на тринайсет. Онова отвън, дъщеря й, е на десет.

— Десетгодишната й дъщеря ходи на училище!? Това е страхотно.

— Да, тя казва, че училището е много важно — преведе Параг. — Всеки ден води дъщеря си до там и после отива да я вземе. Иначе няма да може да ходи.

— А какво прави съпругът й? — попита Аша.

Жената отговори с една-единствена дума, която Параг преведе.

— Той е мъртъв.

Аша записа това в бележника си и се поколеба какъв въпрос да зададе. В този момент тя забеляза, че Меена се заглежда в нещо зад нея, и се обърна да види какво става.

В първия момент Аша си помисли, че от колибата изпълзя дете, но през следващата ужасяваща секунда тя осъзна, че момичето бе сакато. И двата й крака бяха ампутирани и тя се придвижваше по земята с ръце, влачейки тялото си между тях. Аша си пое рязко дъх и извърна глава от грозната гледка. Когато вдигна поглед, Меена се бе втренчила в нея и й кимна да продължи. Аша се обърна отново към жената, която интервюираше, тъкмо навреме, за да види как тя бе клекнала, а безногата й дъщеря някак си бе успяла да се качи на гърба й. Параг заговори, преди Аша да успее да зададе друг въпрос.

— Сега тя трябва да тръгва, иначе ще закъснее. Училището е на два километра от тук. — Параг благодари на жената, притискайки длани една в друга, а Аша повтори жеста му. Наблюдаваха ги, докато жената с детето си на гръб изчезнаха в тълпата.

Аша усети, че главата й се върти. Дали е от горещината? Опита се да диша дълбоко, но ноздрите й се изпълниха с противната воня на нечистотии и човешки изпражнения. Тя поклати глава и се обърна към Меена.

— Ще се върна след минутка. — Стрелна се през улицата до една вестникарска будка, благодарна да се измъкне за момент от там. Не беше очаквала видяното днес толкова да я разтърси, мислеше, че бе подготвена. Но всички снимки и клипове, които видя, бяха уловили част от обстановката. Тук, в Дхарави, мизерията изглеждаше безкрайна, простираше се във всяка посока, докъдето й виждат очите! Общият ефект от отвратителните миризми, от потискащите условия на живот и от отчаянието в очите на тези деца събуди у нея огромно състрадание. Аша си купи „Димка“, лимонада от сладък лимон, която бе започнала да й харесва. По улицата мина двуетажен автобус и тя видя Меена и Параг от другата страна. Изглеждаха нетърпеливи. Трябваше да се стегне. След като пресуши бутилката, тя притича обратно, да се присъедини към тях.

— Добре, просто се нуждаех от прохлада. Готова съм. Хайде да вървим — подкани ги тя, опитвайки се да изглежда уверена. Те вървяха заедно, докато Аша спря пред колиба, пред която стоеше жена в матово зелено сари. Държеше бебе на хълбока си, а още две деца се бяха вкопчили в крака й. Лявата й ръка, между ръба на сари блузата и лакътя й, бе покрита с тъмни синини. Жената непрестанно разбъркваше нещо на огъня, докато гребеше с пръсти и хранеше бебето си с ориз. Аша се обърна към Параг. — Ще говори ли с нас? — Тя ги наблюдаваше, докато разговарят, а жената направи жест с ръце и уста.

— Иска да знае дали ще й дадеш нещо… пари или храна? — обясни Параг. Аша извади от джоба си банкнота от петдесет рупии и я подаде. Жената я мушна в гънките на сарито си. Дари я с крива усмивка, разкриваща два липсващи зъба.

Аша си пое дълбоко въздух.

— Питай я кога е дошла тук и откъде. — Параг и жената проведоха продължителен разговор, през който тя жестикулираше с едната си свободна ръка към колибата зад нея, а после нанякъде в далечината.

— Живее тук, в тази къща, откак се е омъжила преди две години. Преди е живеела ей там — Параг посочи някъде навътре в бордеите, — с нейните родители.

— Тук, в Дхарави? Колко дълго е живяла тук с родителите си? — Аша не предполагаше, че на това място хората живеят от поколения насам. Според правителствените чиновници това бе само временна спирка.

— Още от дете, откакто се помни — преведе Параг. — Казва, че тази къща е по-добра от онази на родителите й. Тук са само съпругът и децата й. Там били осем-десет души. — Параг предаде тази информация, сякаш коментираше времето, сякаш в съдържанието й нямаше нищо шокиращо. Аша се замисли дали не го прави нарочно, за да я подразни.

— Харесва ли й… щастлива ли е тук? — попита Аша. Знаеше, че това е абсурден въпрос за жена, прекарала целия си живот в бордеите, но не можеше да измисли по-добър.

— Казва, че е добре. Някой ден би искала да живее в нормален дом, но сега няма достатъчно пари.

Аша си помисли за банкнотата от петдесет рупии, вече пъхната в сарито на жената, и за още дузината в джоба й, общо десет американски долара.

— С какво се занимава съпругът й?

— Работел като шофьор на рикша — отговори Параг, а после спря, за да чуе докрай отговора на жената. — Сменял се с друг човек, но после се пропил и преди два месеца изгубил работата си, защото постоянно закъснявал.

— Тогава от какво изкарват пари?

Когато Параг преведе въпроса, жената сведе поглед към гърнето на огъня. Остави детето на земята, а то бързо побягна с другите деца. Тя отговори с приглушен глас.

— Вечер ходи в публичния дом — преведе Параг. — Има един надолу по пътя. Може да изкара сто рупии на вечер, за няколко часа работа, после се прибира. Казва, че не може да взема децата и ги оставя при една съседка. Не иска те да виждат онова място, да гледат какво става там. Не иска те да знаят.

Аша преглътна с мъка, докато осмисляше думите й.

— Това достатъчно ли е? Сто рупии? Имам предвид…

— Казва, че е достатъчно, за да изхранва семейството си. Ако съпругът й си намери работа, тя вече няма да ходи там.

Аша отново усети замайване, не знаеше какво още да пита и не бе убедена дали можеше да издържи повече. Погледна към Меена, която й кимна да продължи. После хвърли един поглед на списъка с въпроси в бележника си и премигна бързо, опитвайки се да се фокусира.

— На колко е години? — заекна тя. Той се обърна към жената, чиито деца се бяха върнали и я дърпаха за сарито. Жената се наведе да вземе най-малкото.

— На двайсет — дойде отговорът. Аша потрепери неволно, когато погледна към тази жена, която живееше в нищета и проституираше, за да оцелее. Беше прекарала целия си живот на това място. Имаше три малки деца, съпруг пияница и малко надежда за по-добро бъдеще.

Тя и Аша бяха връстнички.

 

 

По пътя към офиса те седяха мълчаливи в колата. Аша още не можеше да се отърси от лицата, които видя, и от невъобразимите истории, които чу. Усещаше погледа на Меена върху себе си.

— Как се чувстваш след всичко това? — попита я журналистката. Въпросът прозвуча по-мило, отколкото Аша очакваше.

Можеше ли да каже, че бе ужасена, че хората в тази страна живееха така? Че някои момиченца дори нямаха шанса да тръгнат на училище, защото се залавяха с домакинската работа още на тригодишна възраст? Че всички останали, изглежда, смятаха дете без крака за обичайна гледка?

— Мисля, че това беше едно добро начало — отговори Аша. — А ти какво мислиш?

— Смятам, че ти се справи добре като цяло. Открихме няколко добри истории, много типични за живота в Дхарави. Да си пропуснала нещо, което искаш да получиш следващия път? — попита я Меена.

— Не разговаряхме с момчета. Или с мъже. Всъщност не видях нито един. — Аша погледна през прозореца към оживените тротоари. — Защо, когато се разхождам, улиците са пълни с мъже, а днес в Дхарави видяхме само жени?

— Аша — поясни Меена, — точно така, както има две Индии за богатите и бедните, има и две Индии за мъжете и жените. Женското царство е у дома — грижите за семейството, наставляването на слугите. Мъжкото царство е навън — работа, ядене по ресторанти. Ето защо, когато вървиш по улиците тук, като жена, можеш да се почувстваш като малцинство. Мъжете се разхождат по улиците. А понякога обичат да се подиграват на онези от нас, които се осмелят да излязат.

Аша се замисли за дюдюкането и за циничните мъже, с които понякога се сблъскваха по улиците и заради които й се искаше да използва хватките за самозащита, научени на тренировките в общежитието.

— И това не е само схващане, а факт. Ние сме малцинство в тази страна. Знаеш, че раждаемостта в Индия е сбъркана, нали? На всеки хиляда момчета се раждат по деветстотин и петдесет момичета. — Меена се втренчи право напред. — Изглежда, че Майка Индия не обича еднакво всичките си деца.