Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (59)

58.
Прощални подаръци

Мумбай, Индия — 2005г.

Аша

— Мама отново ме накара да й дишам праха. — Аша се наведе да развърже маратонките си.

Баща й и дадима седяха на масата, наслаждавайки се на втората си чаша чай, както го правеха всяка сутрин.

— А разполагаше само със седмица, за да свикне с невероятното замърсяване в Мумбай — отбеляза баща й. — Представи си как ще те надбяга на свежия калифорнийски въздух. — Той масажира леко раменете на Аша, когато тя седна до него.

— Не е зле за една старица — обади се майка й, избърса лице и се пресегна към каната с вода в средата на масата.

— Девеш, лимбу пани лайяво! — викна дадима през рамо към кухнята. Девеш се появи с изстудена чаша сок от прясно изцеден лимон, подсладен със захарна тръстика, и я остави на масата пред Самър. Откакто майка й започна да харесва тази трудоемка за приготвяне напитка, дадима поръчваше да й правят по една чаша всеки ден след сутрешното им тичане. — Не се наричай старица! Каква, за бога, ще съм аз тогава? — Дадима се разсмя.

Майка й отпи глътка.

— Ммм. Вкусно. Благодаря ти, Сарла.

Дадима поклати глава настрани и се извини, оставяйки тримата в дневната.

— Е, ти напълно си отказала кафето, а мамо? — попита Аша.

Самър кима.

— Първите две седмици бяха трудни, но сега съм хидратирана и съм бодра цял ден, така че кофеинът изобщо не ми липсва.

— Не мога да повярвам, че си в такава форма. — Аша докосна бицепса на майка си. — Да не си вдигала тежести.

— Малко. Обаче се дължи най-вече на йога. Открих това страхотно студио край… ъъъ, близо до клиниката.

— Йога, а? Може би и аз ще трябва да идвам с теб, трябва да вляза във форма след всичкото това угояване в семейството на татко. Не изглежда ли страхотно, тате? — Аша се обърна към него.

— Да — съгласи се той, разменяйки си потайни усмивки с майка й. — Да, наистина. — Татко й прегърна майка й изотзад и я целуна по главата. — А ти знаеше ли, че майка ти публикува статия в медицинско списание?

— Наистина ли? — възкликна Аша.

— Да, какво ще кажеш? Сега не си единственият писател в семейството. — Майка й се усмихна.

— Сигурна ли си, че няма да дойдеш, дадима! Обещах да не казвам на никого — усмихна й се Аша и й намигна.

Тя пъхна куп сгънати дрехи в голям куфар на леглото.

— Наи, наи, бети. Не са минали и две седмици от кремацията. Не мога да оставя къщата, освен, за да отида до храма. Освен това какво да прави старица като мен на летището? Само ще ти се пречкам, като още един куфар, за който да се грижите. — Тя се усмихна на Аша. — Не се тревожи. Нимиш ще те вземе, а Прия също ще дойде, нали?

— Да — отговори Аша, закопчавайки ципа на претъпкания куфар. — Те ще са тук след два часа. Но аз все пак искам да дойдеш.

— Само трябва да се върнеш скоро, бети. Какво ще кажеш за догодина? Може би нашата Прия най-накрая ще се съгласи да се омъжи през следващия сватбен сезон.

— Не знам, дадима. Не бих разчитала на това. — Аша се разсмя и седна на леглото между куфара и баба си. В тишината, последвала смеха им, Аша втренчи поглед в пода, в старите, набръчкани крака на баба си, изминали толкова километри през многото месеци в живота й. Дадима приглади кичур от косата на Аша зад ухото й, а при това докосване Аша затвори очи. Лицето й се изкриви и тя се разплака.

— Бети. — Дадима постави едната си ръка върху ръцете на Аша и започна да гали косата й с другата, докато тя плачеше.

— Не знам как да ти благодаря за всичко. Не мога да повярвам, че ми трябваха цели двайсет години, за да дойда тук. — Тя си пое дълбоко дъх, преди да продължи. — Преди да дойда тук, мислех, че съм разбрала всичко, но съм грешала за толкова много неща. Чувствам, че има още много, което не знам.

— Ах, бети — намеси се дадима, — това е порастването. Животът винаги ни променя, дава ни нови уроци. Виж ме, аз съм на седемдесет и шест и чак сега се уча да нося бяло.

— Аша се усмихна насила. — Което ми напомня, че имам някои неща за теб. — Дадима стана и тръгна към вратата на спалнята.

— Дадима, не! — възкликна Аша. — Тъкмо си затворих куфара. — Тя падна обратно на леглото, разсмя се и изтри очи.

— Тогава ще трябва да вземеш още един — предложи дадима и бавно излезе от стаята. Върна се с картонена кутия и седна на леглото до Аша. Бръкна в кутията, извади дебела прашна книга и я подаде на Аша.

Аша прокара ръка по тъмносинята подвързия и по златните букви Oxford English Dictionary^[1].

— Уха. Трябва да е на петдесет години.

— Даже по-стар — поправи я дадима. — Баща ми ми го подари за завършването, преди… около шейсет години. Казах ти, че той беше англофил. Беше ми много полезен, когато давах частни уроци вкъщи. Знам, че ти ще постигнеш много повече в кариерата си. Дръж го на бюрото си, за да ти напомня за увереността ми в теб, така както баща ми вярваше в мен.

Аша кимна и очите й се насълзиха.

— Ще го направя — прошепна тя.

— И още нещо — дадима и подаде квадратна кутийка от синьо кадифе. Аша щракна закопчалката и отвори капака. Дръпна се назад, когато видя какво имаше вътре. Стилен комплект бижута, тъмно злато, инкрустирано с яркозелени смарагди: огърлица, пръстен и обеци и четири гривни. Тя вдигна поглед към баба си с отворена уста.

Дадима повдигна рамене.

— Каква полза имам аз от бижута, на моята възраст? Вече няма да ходя на сватби. Тези ги носех на моята сватба.

— О, дадима, но не искаш ли да ги задържиш? — Аша я погледна невярващо.

Дадима поклати глава.

— Според нашата традиция трябва да ги предам на дъщеря си. Искам ти да ги вземеш. И дададжи би искал. — Аша кимна към ослепителната гледка на бижутата пред нея. — Освен това те ще изглеждат прекрасно на теб — каза дадима и вдигна едната обеца към ухото на Аша. — Подчертава очите ти. — Когато се прегърнаха, дадима прошепна в ухото й: — Ще кажеш ли на родителите си какво си научила, бети в сиропиталището?

Те се отдръпнаха една от друга, а Аша избърса лицето си и кимна.

— Като се приберем у дома. Не знам как ще се почувстват, особено мама, но те заслужават да знаят истината.

Дадима сложи хладните си изящни ръце върху лицето на Аша.

— Да, всички заслужаваме, бети.