Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (23)

22.
Враждебно място

Бомбай, Индия — 1990г.

Кавита

Кавита вдиша дълбоко, когато най-после слезе от открития автобус. През последните четири часа тя, Джазу и Виджай бяха стояли на пътечката, притиснати към дузини подгизнали от пот хора, повечето от които изобщо не се интересуваха от пейзажа отвън. Много от тях пътуваха така всяка седмица, за да продават стоките си в града. Макар че купиха три билета, само Кавита успя да си намери място в автобуса. През целия път тя държа Виджай в скута си и бедрата й бавно изтръпнаха. Джазу бе принуден да стои прав през цялото време до един мъж и клетката му с пилета, която постоянно удряше коляното на Джазу. Никой не се оплакваше, макар че някои пътници висяха от вратата, а други бяха се покатерили на покрива на автобуса.

С три чанти, пълни с цялото им имущество, те стояха пред автогарата. Виджай се облегна на крака й, а очите му се затваряха. Планираха да отседнат в центъра на града, където им казаха, че могат да прекарат една-две нощи за много малко пари. Точно сега те се нуждаеха от почивка за през нощта. Утре щяха да се опитат да намерят истински дом и работа. Тръгнаха пеша, Джазу ги водеше с по един куфар във всяка ръка и спираше периодично да попита за пътя.

Кавита го следваше, хванала чанта в едната си ръка, в другата — ръката на Виджай. Докато се движеха през смрачаващия се Бомбай, тя остана поразена от това колко се бе променил градът, откакто беше идвала тук преди шест години. Макар и невъзможно, сега сякаш имаше повече хора, натъпкани на същото място, повече коли по улиците, повече шум и изпарения във въздуха.

Две мисли не излизаха от ума й: че вече селото й липсваше много и горчивият спомен как бе оставила Уша в сиропиталището. Тези две неща се въртяха в главата й и Кавита се бореше с нарастващото си негодувание към Джазу. Той ме накара да дам бебето си. А сега ме принуждава да дойда в този град, да изоставя всичко, което обичам. За момент тя изгуби от поглед Джазу, който бе отишъл напред в тълпата, и хукна да го догони. На това непознато място те бяха само двамата. Тя чу утешителния глас на майка си. Трябва да му се довериш. Трябва да бъдеш смела заради тях.

Докато пристигнат в Дхарави, мястото, за което им бяха казали, нощта бе паднала. С шок откриха, че тук няма сгради, както бяха очаквали, а огромен град от колиби, заемащ пространството между магистралата — от едната страна, и железопътните релси — от другата. Имаше дълга редица бараки, паянтови постройки от смачкана ламарина, картон и кал: малки едностайни къщички, направени от боклук. Те вървяха бавно, за да избегнат реката от мръсотии, която течеше край колибите. Кавита стискаше здраво ръката на Виджай и го дърпаше встрани от малките деца, тичащи голи наоколо. Просяк с ампутирани крака протегна костелива ръка към нея. Друг мъж, очевидно пиян, я гледаше похотливо и облиза устни. Кавита заби поглед в земята, където основните препятствия бяха разхвърляният боклук и припкащите гризачи.

— Имате нужда от подслон? Имате нужда от дом? — Един мъж, облечен като жена с яркожълто сари, тръгна наред с Джазу. Той имаше красиво лице, а когато се усмихнеше, се виждаха два златни зъба. Джазу размени с него няколко думи, които Кавита не чу, но те скоро тръгнаха след мъжа по уличката. Той спря пред малка колиба от кал, увита в найлон и покрита с ръждива ламарина. Когато се опита да отвори изкривената врата, нещо пречеше отвътре. На оскъдната светлина те забелязаха куче с бяла козина, толкова мършаво, че ребрата му се брояха. Мъжът в сари за кратко излезе от женския си образ и срита кучето от пътя си, после протегна грациозно ръка и ги въведе вътре.

— Друго семейство напусна тази сутрин — обясни той. — Можете да останете тук, ако искате. Изисква се само малко дарение. — Той протегна обърната с дланта нагоре ръка и се усмихна свенливо на Джазу, който погледна към Кавита.

— Само за една нощ — каза тя, за да го улесни при неизбежния му избор. Отвън вече бе тъмно. Те бяха вървели дълго и Виджай заспиваше прав. Джазу остави куфарите, извади от джоба си две монети и ги пусна в протегнатата ръка, без да я докосне, после направи знак на мъжа да си тръгне. Джазу влезе пръв в колибата, като се наведе, за да мине през входа. Кавита и Виджай го последваха. Малката стаичка без прозорци бе почти гола и върху пода от отъпкана пръст нямаше нищо, освен гниещи хранителни отпадъци. Кавита се задушаваше от вонята на урина и се бореше с рефлекса си да повърне.

Кавита докосна ръката на Джазу.

— Хайде, защо не отидете с Виджай да вземете малко храна, а аз ще пооправя тук.

Джазу заведе Виджай до близките улични сергии. Кавита излезе отвън, за да си поеме дъх на сравнително чистия въздух, после покри носа и устата си с края на сарито си. Отвори вратата, за да влезе малко светлина. Вътре се залови за работа, събра хранителните отпадъци и боклука в малка найлонова торба, която намери смачкана на топка в ъгъла. Когато изнесе боклука отвън и спря за още няколко глътки въздух, тя зърна метла, облегната на съседната барака. Огледа се, стрелна се да увие метлата в гънките на своето сари и се върна в колибата.

Стараеше се да работи възможно най-бързо, приклякваше и прекосяваше малката стаичка, помитайки усърдно мръсния под. Вдигна се облак прах, от който тя се закашля, а очите й се насълзиха, но въпреки това Кавита продължи. Само ако можеше да махне този слой мръсотия от развалена храна, боклук и урина на други хора, ако можеше да го измете навън, отдолу щеше да се покаже чиста пръст, с каквато тя бе свикнала. Когато от зловонията гърлото й пламна толкова силно, че не можеше да продължи, тя измете навън купчината мръсотия и върна метлата на мястото й. Влезе отново в колибата и вдиша. Да, въздухът й се струваше по-чист или тя просто бе свикнала с вонята на това място? Накрая извади навитата рогозка, която бяха донесли, и я постла до трите си торби.

Джазу и Виджай донесоха горещи пау-бхаджи и студени бутилки оранжада. Виджай бе заинтригуван, когато опита за пръв път портокаловата напитка, остави я да гъделичка езика му, а мехурчетата да го пощипват, след това я преглътна бързо. Толкова бе обсебен от това ново преживяване, че изобщо не се интересуваше от жалката обстановка. Докато се хранеха, те чуха, някъде отвън, пращенето на радио, което бързо се настрои на оглушителна музика. До слуха им долетя любовна песен от стар индийски филм и Джазу започна да припява, измисляйки си текста, който не знаеше. Той хвана Кавита за ръката и я дръпна да танцуват в малкото, влажно пространство. Кавита се съгласи, първо неохотно, докато не видя как Виджай пляска с ръце и също пее. На лицето й се появи искрена усмивка и скоро всички те се смееха и танцуваха заедно. Прекараха първата си нощ в ада, преплели ръце, един до друг, докато заспиваха.

Събудиха се рано на другата сутрин от силен шум на камиони пред вратата им. Кавита ги чу първа и не можа да заспи отново. Джазу се събуди скоро след нея. След няколко минути, през които продължаваха да лежат с хванати ръце и отворени очи, и двамата станаха тихо от рогозката. Кавита излезе да намери тоалетна. Забеляза дълга опашка от хора, но когато попита, научи, че чакат да си налеят вода от обществения водопровод. Нямаше обозначено отходно място. Опитвайки се да запази спокойствие, тя се облекчи край железопътната линия и се върна бързо в колибата.

— Вече има голяма опашка за вода — ей там — показа тя на Джазу. — Но ние нямаме нищо, нито съд, нито кофа, за да си налеем.

— Днес ще ти трябва вода. Ще бъде горещо. Ето, какво ще кажеш за тези? — Джазу извади двете празни бутилки, останали от вечерта. — Аз ще отида. Ти стой тук — той посочи към спящия Виджай. Когато Джазу се върна след около час, той изглеждаше потресен.

— Какво има, Джани? Защо се забави толкова? — Тя обикновено използваше това галено обръщение в нощните часове на интимна близост, но притеснението в погледа му я накара да прояви особена нежност.

— Това място е истинска лудница, Кави. Една жена си помисли, че друга я прережда на опашката, и се разкрещя да се върне отзад. Другата отказа да го направи и те се сбиха, а останалите започнаха да я блъскат и да я ритат, докато не си тръгна. Жени, които се бият. За вода. — Той поклати глава, все още объркан от случилото се. — Утре ще отида по-рано. — Той й подаде пълните бутилки, после излезе, като обеща да се върне преди здрач.

Когато Виджай се събуди, Кавита реши да го изведе от басти през деня, щом усети безнадеждността на бордея, която тегнеше наоколо. Взе най-важните им вещи и скри останалото под рогозката. Кавита стискаше ръката на Виджай, докато вървяха по улиците на Бомбай, — изпотрошен паваж, осеян с боклук и животински изпражнения; хора, притиснати един в друг, които не можеха да направят нищо друго, освен да се движат заедно, като ято птици. Улични търговци крещяха, продавайки стоките си.

— Горещ чай! Гарам гарам чай! Горещ чай!

— Вижте, мадам. Салвар юсамеез! Само сто рупии. Много цветове!

— Най-новите филми. Два филма, само петдесет рупии. Много добра цена. По ваш избор.

Кавита отново си спомни за онзи ден, преди години, когато вървеше по тези улици, дърпана за ръка от Рупа точно така, както сега тя водеше Виджай. Установи, че търси познати места на всеки ъгъл. Тогава прекосих ли тази улица на тази автобусна спирка? Вестникарската будка не ми ли е позната? Дали това е същият пазар за плодове?

Насред това лудо място, на което е била само веднъж преди, където този град се пукаше по шевовете със своите десет милиона жители, Кавита се опитваше да се ориентира. През тълпата тя зърна лице, което й се стори познато, малко момиченце, което изглеждаше точно като образа на Уша, който тя бе изградила в съзнанието си. Две лъскави плитки, вързани с корделки, кръгло лице и сладка усмивка. Малкото момиченце държеше за ръка жена в зелено сари. Това тя ли е? Възможно ли е да е тя? Изглеждаше връстничка на Виджай. Кавита си проправяше път през тълпата, без да обръща внимание на протестите на Виджай, че върви твърде бързо. Зеленото сари се скри от погледа й, сякаш потъна във вихъра от хора и цветове. Кавита спря задъхана насред пешеходната пътека и се заоглежда във всички посоки, но не откри, когото търсеше.

— Мамо? — Тя усети, че Виджай я дърпа за ръката, и сведе поглед към любопитните му очи.

— Хахн, бета. Чало. Да вървим. — Тя се тревожеше да не изгуби Виджай в множеството, което се блъскаше покрай тях, страхуваше се от беззъбите просяци, които ги следваха. Кавита продължи да търси зеленото сари и си спомни думите на Джазу за момиченцето. Тя ще се превърне в бреме за нас, в огромен разход за семейството. Това ли искаш? Може би тогава той беше прав, дори мъдър. Трудно й бе да си представи какво би било да има две деца сега, когато не е ясно дали ще могат да се грижат добре и за едно. Вървяха цял ден, докато Кавита се измори достатъчно, за да може да заспи бързо довечера. Само след един ден тя се чувстваше задушена от този град, гъмжащ от хора, енергия и шум. Дробовете й, свикнали с чистия селски въздух, се бореха срещу смога. Краката й копнееха за влажната отъпкана земя на полята у дома.

На връщане минаха през цялото селище от стотици бараки като тяхната. Тя заобиколи мръсна коза, заровила нос в огромна купчина димящ боклук на ъгъла. Пред всяка колиба имаше едни и същи неща: огън за готвене, подклаждан с пресовани кравешки изпражнения, ведро вода за цял ден и дрипави дрехи по просторите. Няколко находчиви жители бяха открили начин да опънат антени за телевизори или пък имаха транзистори, около които се събираха повече хора. Кавита копнееше за нещо, което да я успокои: за нежната ръка на майка си, за звънкия смях на Рупа.

Когато Кавита и Виджай стигнаха до колибата си, Джазу вече ги очакваше, седнал на края на рогозката. Разтриваше с палци едната си пета. Когато ги чу да влизат, той вдигна поглед и се усмихна.

— Какво стана? — попита Кавита.

— Днес трябва да съм изминал поне петнайсет километра с тези вехтории. — Той кимна към износените си чапал до вратата. Кавита седна до него и хвана крака му.

— Днес ходих до три офиса за куриери. — Той затвори очи и се отпусна назад върху рогозката. — Всички казаха, че нямат работа за мен. Искат само хора, които познават улиците на Бомбай, — шофьори на рикши или на таксита. Кажи ми, ако бях шофьор на рикша или на такси, защо би ми потрябвала куриерска работа?

— Хахн, защо? — Кавита говореше бавно, съгласяваше се, но не разбираше какво има предвид той.

— После потърсих работа за дхабавалах — продължи Джазу — и както подозирах, от носенето на тези кутии с храна из града се изкарват много добри пари. Сто рупии на ден — можеш ли да повярваш? Но има дълъг списък с мъже, които чакат да станат дхабавалах. Казаха ми да проверявам всяка седмица. Можело да минат три-четири месеца, докато им се отвори свободно място.

Кавита не знаеше как да реагира на тази новина, тя наблюдаваше Виджай, който рисуваше кръгове с пръст по мръсния под. Трябва да му се довериш.

— Но има и добра новина — днес срещнах един тип пред централния офис за дхабавалах. Той познава големия шеф и може да помогне името ми да се озове най-отгоре в списъка. С негова помощ трябва да стане бързо, до две-три седмици. Дадох му само двеста рупии.

Кавита вдигна разтревожен поглед към съпруга си. Бяха взели със себе си общо хиляда рупии — всичките им спестявания плюс подаръци от семействата им.

— Не се притеснявай, чакли! — Той се усмихна. — Всичко е наред. Той ми показа документите си, добър човек. А освен това ще ми помогне да си намеря колело, за работата. Ще ми го даде да го ползвам веднага, без пари. Първо аз ще изплатя велосипеда с печалбата си, а след като вече стане мой, всичко спечелено ще остане за мен. — Джазу се надигна и я хвана за раменете. — Не се тревожи. Това е добро, чакли, много добро! — Той хвана главата й в големите си длани и я целуна. — Всичко става много бързо, точно както си мислех. За нула време ще си имаме просторен апартамент с голяма кухня за теб. Хей?

Нямаше как да не се усмихне, когато го виждаше такъв. Сега бе неин ред да въздъхне.

— Добре, мистър дхабавалах; хайде сега да вечеряме.

Една сутрин, две седмици по-късно, Кавита гледаше от рогозката как Джазу носи малко легенче със студена вода до ъгъла на стаята. Всеки ден той се миеше и се бръснеше. Всеки ден отиваше в офиса за дхабавалах, но те все още нямаха работа за него. Не беше виждал мъжа, на когото даде двеста рупии. Но все пак всяка сутрин Джазу ставаше рано, за да се нареди на опашката за вода. Настояваше да го прави той, макар че обикновено жените от басти се редяха на опашката. Днес донесе новината за епидемия от коремен тиф в северната част на селището. Три деца вече бяха починали, а много бяха заразени.

— Не пускай Виджай до мръсната вода — нареди й той. — Тези хора правят сусу и кака навсякъде, като кучета. Нямат никакъв срам. — Той се облече грижливо и се среса. Бързаше, сякаш някой го очакваше в определен час. Всяка сутрин той тръгваше с надежда; всяка вечер се връщаше потиснат във временния им дом.

Кавита излезе отвън да приготви чай в тлеещите въглени от снощния огън. Бе останала малко кхичди от вечерята и тя я раздели на две порции, за Джазу и за Виджай. Докато приготвяше закуската, от съседните бараки излязоха други хора и правеха същото. Жените събираха измачканите си сари между коленете, за да клекнат, и после си бъбреха. Тези съседи живееха на това място от дълго време. Кавита не се включваше в разговора им, макар че слушаше клюките, които си споделяха над огъня. Те я плашеха: разкази за изчезнали деца, за пребити съпруги предишната вечер. Някои от мъжете варяха домашен алкохол, после го продаваха или го разменяха за нещо друго. В пияно състояние тези разгневени мъже се нахвърляха един срещу друг, срещу съседите и семействата си, за да си изкарат гнева.

Тази общност в копторите приличаше на самостоятелен град. Там имаше лихвари и длъжници, хазяи и наематели, приятели и врагове, престъпници и жертви. За разлика от селото, което тя познаваше, хората тук живееха като скотове: натъпкани в тесни пространства, борещи се за всичко в живота. И още по-лошо — много хора, живели тук с години, започваха да възприемат това място като свой дом. Те вършеха най-мръсната, най-противната работа в града — чистеха тоалетни, метяха боклука, събираха парцали и ги предаваха за преработка. Сред тях нямаше дхабавалах, които да живеят в прилични домове като свестни хора. Веднага щом Джазу започнеше работа, те щяха да се махнат от това място. Кавита знаеше, че нямаше да оцелеят тук.

По-късно вечерта, доста след като бяха заспали, те се събудиха от силни гласове отвън, мъжки викове. Джазу веднага скочи към вратата. Празните бутилки от безалкохолното се търкаляха наблизо, приготвени да бъдат напълнени с вода на сутринта. Той хвана по една в ръцете си. Кавита се надигна и взе още сънения Виджай в ръцете си. Очите им се опитваха да привикнат с тъмнината, а гласовете станаха по-силни и приближаваха към тях. Джазу открехна вратата и погледна навън. Затвори я бързо и прошепна на Кавита.

— Полиция! Ритат вратите и гледат вътре. Имат палки и прожектори. — Той подпря вратата с гръб. Тя застана пред Виджай, който вече седеше с ококорени от страх очи.

Чуха се удари по вратите. Някой хвърли бутилки по стените. Трясък от счупени стъкла. Още разгневени гласове. После женски писък, продължителен, силен и жален. Сякаш след цяла вечност разгневените гласове започнаха да заглъхват, отстъпвайки пред зловещ смях, който се отдалечи бавно. Накрая отново всичко утихна. Джазу все още пазеше на вратата. Кавита го повика да отиде при нея. Когато го прегърна, тя усети страха и потта, които полицията бе оставила след себе си.

— Мамо? — проплака Виджай. Кавита погледна към ръцете му, които стискаха предницата на гащите му. Бяха мокри. Тя го преоблече и покри влажната рогозка със стар вестник. Всички си легнаха: Джазу прегърна Кавита, а тя обви техния син с тънките си ръце. В мрака Виджай прошепна:

— Липсва ми баба.

Кавита се разплака, без да издава звук или да помръдне. Дишането на Виджай стана по-тежко и равномерно, но нито тя, нито Джазу можаха да заспят отново през тази нощ.

На другата сутрин Джазу се върна от опашката за вода с новина за полицейската акция, очевидно нещо обичайно в басти. Един съсед му бе казал, че полицията търсела човек, който бил заподозрян, че краде от фабриката, където работел. Макар че разбудили десетки други семейства, те не намерили заподозрения у дома му.

Но намерили петнайсетгодишната му дъщеря. А после я изнасилили пред очите на майка й и малките й братчета, докато съседите слушали, разтреперани от страх.