Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (54)

53.
Семеен въпрос

Мумбай, Индия — 2005г.

Аша

Аша заспа в таксито на път към дома от офиса на „Таймс“ и шофьорът трябваше да я събуди, когато пристигнаха. Тя му плати и влезе в сградата. Не беше мигвала от цели трийсет и шест часа и повечето от тях й се струваха като мъгла — писане, снимане, редактиране, — образите на жените от Дхарави проблясваха в съзнанието й. Напомни си да се обади на майка си сутринта. Аша се прозя, почука на вратата на апартамента, като очакваше да чуе познатите стъпки на Девеш. Извади от джоба си визитката на Санджай. Обещанието си е обещание. Сутринта щеше да се обади и на него, след като вече бе запълнила всички празнини в историята си. След няколко минути чакане, през които чу шум отвътре, тя най-накрая натисна бравата и откри, че е отключено. Влезе, остави чантата си, прекрачи различните чапал, разхвърляни в коридора, и тръгна към гостната, откъдето долиташе тихо мърморене. Кой можеше да им гостува в този час?

Дадима седеше на канапето, а от двете страни беше заобиколена със загрижени жени. Дадима седеше с наведена глава, но дори преди да види лицето й, Аша разбра, че нещо не бе наред.

— Това е Аша, внучката ми от Америка — представи я дадима, щом вдигна поглед. — Моля да ни извините за момент. — Тя стана, отиде бавно до Аша и я хвана за ръката.

— Да, да, разбира се — отговориха дамите в хор, клатейки глави настрани.

Дадима тръгна тихо към малката стаичка, която Аша наричаше свой дом през изминалата година. Тя седна на леглото и направи знак на Аша да седне до нея.

— Дхикри, времето на твоя дададжи дойде. Рано сутринта почина мирно в съня си.

Аша покри устата си с ръка.

— Дададжи? — Тя огледа стаята и впери поглед във вратата. — Къде…?

Дадима хвана нежно ръката й.

— Бети, взеха тялото му. Той почина рано тази сутрин, много спокойно.

Тази сутрин, докато аз… работех? Гласът на дадима звучеше спокойно, но зачервените й очи я издаваха. Аша сведе поглед към ръцете в скута си, четири преплетени длани: костеливите пръсти на дадима със синкави вени, прозиращи под сбръчканата кожа, и нейните, твърди и изпълнени с младост. Докато сълзите изсъхваха бавно върху тъмните им ръце, дадима стисна нейните здраво и прошепна дрезгаво:

— Трябва да те помоля да направиш нещо, Аша. Баща ти няма да е тук, за да изпълни ролята на най-големия син, така че ти ще трябва да заемеш мястото му. Трябва да запалиш кладата при церемонията по кремацията на твоя дададжи. Говорих с чичовците ти и те ще бъдат до теб, но искам ти да я запалиш. — Тя направи пауза, преди да продължи. — Това е твоят дълг към семейството ти — заяви твърдо тя, за да отхвърли вероятните протести.

Аша знаеше много добре, че това не бе вярно. Да, ролята на най-големия син е да ръководи семейството след смъртта на патриарха, но в негово отсъствие тази роля можеше да се поеме от други мъже — чичовци, приятели, братовчеди, дори съседи. Ако имаше поне едно нещо, което Аша бе научила в Индия, то бе, че винаги имаше дълга наследствена редица от мъже, които желаеха да заемат почетния пост. Тя се вгледа в очите на баба си и видя там решителност. Дадима беше довела Аша в този род, сякаш тя винаги е била една от тях, отнасяше се с нея като с безценна и силна внучка. „Твоят дълг към семейството ти“. Моето семейство. Хора, които Аша никога не бе срещала и с които почти не бе разговаряла допреди година, които я взеха от летището посред нощ, водеха я по туристически забележителност, от които самите те вече не се интересуваха, научиха я как да облича ленга, да пуска хартиени хвърчила, да яде всякакви нови храни. Тя не бе родена в това семейство, не беше израснала с тях, но това нямаше значение. Те направиха всичко за нея.

И сега беше нейният ред. Аша усети как в гърлото й се надига буца и кимна в знак на съгласие.

Когато утринната светлина вече се процеждаше през прозореца, гълъбите събудиха Аша. Тя ги чу как кълват и гукат на балкона, припкайки сред зрънцата, които дадима хвърляше там всяка сутрин, дори днес. Аша стана, изкъпа се и се облече, както я инструктира баба й.

В гостната имаше голяма снимка в рамка на дададжи, обсипана със свежи цветя. Дадима седеше до масата и гледаше през прозореца без обичайната си чаша чай.

— Здравей, бети. Ела, хайде да се облечем. Пандит ще дойде скоро. — Аша влезе изнервена в задната спалня. Веднага прикова поглед в леглото, към страната на дададжи. На леглото имаше оставени две сарита. Дадима вдигна бледожълтото с фина бродерия по ръба и го подаде на Аша. — Твоят дададжи би се зарадвал да те види как обличаш първото си сари. Сложи фустата и блузата, а аз ще ти покажа как да го увиеш.

Другото сари остана на леглото, без украса и чисто бяло, традиционния цвят, който индийските вдовици носеха до края на живота си. Липсата на цвят, бижута и грим свидетелстваше за техния траур. Аша отново се запита как баба й можеше да прегърне традицията толкова пълно с едната си ръка и да я разбие с другата. Преди това пътуване подобно противоречие у нейните родители или у някой друг би й се сторило влудяващо, лицемерно. Но преживяванията през изминалата година бяха я научили, че светът е по-сложен, отколкото си бе представяла. Тя тръгна да търси едно семейство и накрая откри друго. Дойде в Индия без никаква информация за биологичните си родители, но с увереността, че е осведомена за останалата част от живота си, а после се оказа, че точно обратното е било вярно.

Сари блузата на дадима, ушита, за да стане на жена, чието тяло е раждало и кърмило деца, бе твърде голяма за Аша. Когато предложи на нейно място да облече тениска по мярка, дадима се възпротиви, но най-накрая отстъпи и дори призна, че изглежда добре.

— Чудя се защо всички ние не правим така — измърмори под носа си дадима, докато забождаше с карфици сарито на Аша. Когато дадима приключи с премяната й, Аша се огледа и остана удивена. Сарито я разкрасяваше и, за нейна изненада, се оказа удобно.

Скоро след като се облякоха, започнаха да пристигат роднините. Прия, Бинду и другите жени се събираха в гостната, около снимката на дададжи, като някои напяваха, а други се молеха тихо. Когато пристигна пандит, дадима помоли Аша да ги последва на балкона. Стомахът на Аша къркореше, когато минаха през кухнята, но дадима вече я бе инструктирала, че им е позволено да се хранят едва след церемонията.

Те застанаха отвън, а пандит се поклони на дадима.

— Къде са синовете ти, Сарла-джи? — попита той.

— Ще ни посрещнат в гхатс^[1] — отговори тя, — но Аша ще ви помага при ритуала, ще замества баща си.

На лицето му се изписа объркване, а после се усмихна измъчено.

— Моля те, Сарла-джи, нали не искаш да рискуваш душата на съпруга си. Трябва да избереш роднина мъж, някой от другите ти синове.

Аша погледна към баба си и видя уморените й очи.

— Пандит-джи, с цялото ми уважение, това е семеен въпрос. Вече сме взели решение.

Когато пристигнаха, там се бяха събрали стотици хора за церемонията. Имаше много хора от болничния персонал, облечени в медицински престилки. Тя забеляза Нимеш и други братовчеди, чичовците си и още роднини, с които се бе запознала през лятото. Санджай бе застанал до баща си със зачервени очи, като нейните. Тя разпозна много съседи от сградата, дори продавача на зеленчуци, който всеки ден идваше до прага им. Нийл и Параг от вестника също присъстваха. Повечето от опечалените я поздравиха с навеждане на глава и ръце, събрани в намасте, а неколцина се наведоха да докоснат краката на дадима като знак на голямо уважение.

Дървената клада бе висока почти колкото Аша, а тялото на дададжи, повито в бял плат, беше поставено най-отгоре. Аша застана до пандит и внимателно наблюдаваше как той започва да пее псалмите. Той потопи пръсти в съдове със свещена вода, оризови зрънца и цветчета, напръска кладата и й направи знак да стори същото. Не след дълго еднообразният ритъм от напяването на пандит я успокои и тя все по-малко се притесняваше от хората наоколо.

Пандит направи знак на чичовците й и те излязоха напред. Той каза нещо тихо, постави в обърнатите им длани набъбнал ориз, пръчки тамян и гърненце с гхи. Чичовците й обиколиха кладата и принесоха своите дарове пред тялото на дададжи. След това се върнаха до дадима.

Накрая пандит каза на Аша няколко думи на гуджарати и посочи към пламъка в газената лампа. Аша погледна към набръчканото лице на дадима, впери поглед във влажните й очи и пристъпи напред. Вдигна снопа клонки от газената лампа. По указание на пандит тя обиколи кладата три пъти, после допря пламъка до края й. С треперещи ръце тя го задържа, докато огнените езичета обхванаха края на дървените клони.

Аша отстъпи назад, до дадима, и наблюдаваше как пламъците поглъщат бавно дървената клада и накрая покритото с бял чаршаф тяло на дядо й. Тя видя лицата на братовчедите и чичовците си през трептящите пламъци. Моето семейство. Само баща й липсваше, но Аша знаеше, че неговото желание бе тя да присъства тук. В един момент семейството, което създаваш, е по-важно от онова, в което си роден, бе й казал някога той. Аша посегна към съсухрената ръка на дадима и я стисна здраво, докато сълзите се стичаха по лицето й.