Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Secret Daughter, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димитър Добрев, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- aisle (2015г.)
Издание:
Шилпи Сомая Гоуда. Изгубената дъщеря
Канадска. Първо издание
Отговорен редактор: Ивелина Стилов
Редактор: Даниела Атанасова
Компютърна обработка: Ана Цанкова
Коректор: Атанаска Парпулева
Художествено оформление на корицата: Мариана Кръстева Станкова
Издателска къща „Хермес“, София, 2012
ISBN: 978-954-261-128-8
История
- — Добавяне
29.
Реалният живот
Мумбай, Индия — 2004г.
Кавита
— Наистина ли мислиш, че тя щеше да замине така, с най-добрата си приятелка? — попита Кавита, хващайки Джазу за ръка, когато излязоха от киното.
— Разбира се, че не, чакли. Това не е като в реалния живот. Това е само един филм. — Той сложи ръка на раменете й и я поведе през претъпканата улица, като се възползва от краткото спиране на трафика.
— Защо тогава правят такива филми? Нещо, което никога няма да стане? — чудеше се тя, след като вече бяха преминали безопасно от другата страна.
— За убиване на времето, чакли!
— Хммм. — На Кавита идеята за простото убиване на времето й се струваше почти толкова странна, колкото и мисълта, че сега можеха да си позволят да ходят на кино, когато си поискат.
— А сега какво ще искаш, чакли? Нещо студено? — предложи той, когато приближиха до магазина за сладолед.
— Да, и студено кафе, моля — каза Кавита. Тя бе открила наскоро това сладко сметаново удоволствие и й бе трудно да му устои в топлата вечер. По-рано се чудеше на хората, които се редяха на опашки по тези места с желание да похарчат трудно спечелените си рупии за такива глезотии.
— Ек студено кафе, ек писта сладолед — поръча Джазу на мъжа с шапка от вестник, застанал зад щанда. Няколко минути по-късно той подаде високата чаша на жена си и те продължиха по тротоара. Улиците и тротоарите бяха претъпкани. Беше събота вечер, единствената вечер от седмицата, когато цял Мумбай сякаш се отърсваше от тревогите си и излизаше навън. Ресторантите бяха пълни със семейства, а по-късно пред популярните нощни клубове щяха да се вият опашки. Този свят също бе съвсем скорошно откритие за Кавита и Джазу.
Това започна преди няколко години, когато Виджай ги заведе в семеен ресторант, за да отпразнуват шестнадесетия му рожден ден. За пръв път отиваха на ресторант с маси, покрити с чисто бели покривки. Виджай бе завършил успешно десети клас и започна куриерски бизнес с приятеля си Пулин. Кавита и Джазу все още желаеха той да тръгне по друг път.
— Бета, ти си такова умно момче. Стигна в училище много по-далеч от нас. Защо да се занимаваш с този куриерски бизнес, като обикновен човек? — попита Джазу. — Можеш да постигнеш нещо по-добро. Защо не си намериш хубава чиновническа работа?
— Татко, тази работа ме устройва — отговори Виджай. — Аз съм си шеф. Никой не ми казва какво да правя. — Виджай поръча за всички, тъй като само той можеше да прочете менюто. Кавита не знаеше ястията, които той избра, но храната беше прекрасна, поставена върху блестящи сребърни подноси и поднесена от сервитьори. Тя се почувства като кралица и от радостното бърборене на Джазу разбра, че той също се гордееше. В края на вечерта Виджай извади пачка пари да плати сметката. Кавита бе виждала това многократно, но всеки път, когато той вадеше тлъстата пачка банкноти и отброяваше от тях, студена ръка я сграбчваше за сърцето.
— Обичам пистачио[1], мога да го ям всеки ден. — Джазу привършваше светлозеления си сладолед.
— Ама ти наистина ядеш всеки ден — отбеляза Кавита и го сръчка в ребрата.
— Да вземем ли рикша до вкъщи? — Джазу я хвана под ръка, за да я преведе през претъпкания тротоар. Толкова по-приятно бе вечер да можеш да си наемеш рикша, вместо да се возиш в претъпкания влак. Пред тях група хора, изглежда, се бяха събрали около някакъв уличен изпълнител.
— Какво става там? — поинтересува се Кавита. — Музикант или хипнотизатор на змии? Хайде да видим. — Ритмичното пляскане с ръце на тълпата ги привлече натам. Двама мъже бяха се покатерили върху ниска каменна стена, за да виждат по-добре. Когато Кавита и Джазу най-накрая приближиха достатъчно, и двамата се шокираха от гледката, която се откри пред тях в центъра на кръга от хора. Там имаше жена, всъщност момиче, не повече от осемнайсетгодишно. Тя бе коленичила на земята, плачеше и объркано търсеше нещо. Един мъж от кръга държеше сарито й, което бе почти напълно смъкнато от тялото й. Блузата й бе разкъсана по средата, разголвайки гърдите й.
Джазу си проби път през тълпата и клекна до момичето. Обърна се и издърпа сарито от ръката на мъжа, а после му изкрещя:
— Мръсно копеле! Нямаш ли срам? — Опита се да завие момичето с дрехата, но това му се стори твърде трудно и той свали ризата си и я метна на раменете й, закривайки голото й тяло от похотливите погледи, които я разкъсваха.
— Хех, бхай, отстрани се. Не ни разваляй забавата! — развика се мъж от кръга.
Момичето най-накрая намери онова, което бе търсило, — чифт очила, вече счупени и покрити с пръст. Тя ги сложи на лицето си, стана и се уви хубаво в ризата на Джазу. Кавита се загледа в лицето на момичето. Челото й бе твърде голямо, очите — прекалено раздалечени. За неин ужас, тя осъзна, че момичето страдаше от умствено изоставане. Видя блясъка в очите на Джазу и разбра, че и той бе забелязал и това веднага го вбеси.
— Забава? Това ли наричате забавление? — крещеше той на мъжете, събрали се около тях, които вече започнаха да се разотиват. — Арре, какъв срам! Тя е едно невинно момиче! Как щеше да се почувстваш, ако някой се отнасяше така с жена ти? Със сестра ти? С дъщеря ти? А? — Джазу, само по потник, махаше заплашително към неколцината мъже, останали там, които не можеха да приемат преждевременния край на своето забавление.
Кавита отиде бързо до момичето и го отдалечи от тълпата.
— Добре ли си, бети? — прошепна тя, когато спряха под едно дърво. Момичето кимна безмълвно. — Къде живееш? Нуждаеш ли се от пайса, за да се прибереш? — Момичето продължи да кима в същия ритъм, без да показва разбиране или съгласие. Накрая тълпата се разпръсна, а Джазу отиде при Кавита и момичето. — Мисля, че трябва да я заведем до дома й — предложи Кавита, след като най-накрая бе разбрала адреса й. Джазу кимна и слезе от бордюра, за да спре някое такси.
— Добре ли си? — Обърна се Кавита към Джазу. Те пътуваха в мълчание, след като бяха завели момичето до дома му. Джазу бе поговорил с момчето от асансьора, което бе обещало, че се погрижи тя да се качи до апартамента на родителите си.
— Хахн — отговори вяло той. — Само си мислех… това бедно момиче беше толкова беззащитно, а всички тези мъже просто… Какво ли щеше да стане с нея, ако не бяхме минали оттам?
— Ти извърши добро дело. Много смело от твоя страна.
— Кавита сложи ръка на рамото му.
— Не беше кой знае каква смелост, просто късмет, че се оказахме там. Просто късмет… — Той не довърши и поклати глава. — Няма значение. Всичко свърши. Надявам се това да не ни развали вечерта.
— Най — усмихна се тя. — Съвсем не. — Кавита не каза какво си мисли, колко й е било хубаво да държи крехкото тяло на момичето в ръцете си, докато то престане да трепери. Да избърше сълзите и да погали дългата й коса. Да й попее сладко в колата, както нейната майка й бе пяла някога. Както си бе представяла, че пее на своята тайна дъщеря.