Шилпи Сомая Гоуда
Изгубената дъщеря (44)

43.
„Марин Драйв“

Мумбай, Индия — 2004г.

Аша

Аша чуваше гърленото гукане на гълъбите пред прозореца си и се обърна да види утринната светлина, блеснала зад тъмните памучни завеси. Претърколи се и изви гръб в продължително протягане, придружено със съответния стон. Въпреки силното бръмчене от климатика, тя чу как дадима хвърля семена на балкона, както всяка сутрин. Тя вярваше, че гълъбите, освен че са свети създания, са най-верните й гости и й правят компания всяка сутрин в продължение на петдесет и няколко години, откакто се бе омъжила за дададжи и бе дошла да живее тук с родителите му.

Дадима описваше покойната си свекърва като нежна душа, религиозна жена, която ходела в храма на ъгъла всяка сутрин. Заради скромността и благия й характер с нея човек можело да се спогоди много по-лесно, отколкото с повечето сасу, и дадима ценяла този късмет, белязал щастливо ранните години от брака й. След като свекърът и свекървата й починали, дадима наследила мястото на матриарха в рода Тхакар. Аша научи тази част от семейната история от баба си на четвъртия ден, когато излязоха заедно на разходка рано сутринта. Обещанието да продължат тези разговори сега мотивира Аша да се измъкне от леглото в такъв ранен час.

През първия ден, преди почти две седмици, Аша случайно се събуди рано заради фойерверките, смутили съня й през предишната нощ. На сутринта, когато влезе в дневната със сънени очи, тя бе изненадана да види дадима седнала на масата, с чаша чай в ръка.

— Добро утро, бети. Искаш ли да дойдеш с мен на разходка? Тази сутрин подухва чудесен ветрец. — И така, тъй като нямаше нищо по-добро за вършене в този час, Аша обу маратонките си, нахлупи бейзболната си шапка и тръгна с баба си по „Марин драйв“, крайбрежната улица, опасваща пристанището на Мумбай. Дадима пристъпваше бавно в лекото си сари и чапал и им отне почти час да отидат до „Нариман Пойнт“ и да се върнат.

През първия ден дадима посочи малко бяло магазинче със зелен навес.

— Виждаш ли там онзи магазин за сладолед? Точно там дададжи водеше баща ти и братята му в неделя. Това се превърна в техен ритуал в единствения ден, когато дададжи не ходеше в болницата. — Тътрене, тътрене. Износените чапал на дадима шляпаха по петите й, докато вървяха. На всеки няколко крачки тя вдигаше ръка да засенчи очите си от слънцето, отразяващо се в блестящата водна повърхност. — А тук се намираше началното училище, където учеха момчетата. Ръководеше го една прекрасна монахиня, сестра Кармайн. — Докато вървяха, те извръщаха очи от хората, освобождаващи се от изпражненията си по вълнолома, и от полуголите деца, които протягаха ръце с надежда за някоя дребна монета.

На втория ден Аша убеди дадима да пробва резервния й чифт маратонки и по някаква щастлива случайност те носеха един и същи номер. След като свикна с усещането обувките й да са напълно затворени, дадима каза, че оценява удобството им, и се съгласи да ги приеме. Обаче отказа да носи бейзболната шапка, която Аша й предложи, предпочитайки да драпира скромно сарито си на главата, макар че това почти не я предпазваше от слънцето. Обувките, подчерта дадима, можеха поне да се скрият под дългото сари. Ако хората я видеха с тази шапка, те със сигурност щяха да си помислят, че си е изгубила ума. На нейната възраст, обясни дадима, хората винаги търсят признаци за това и тя не трябваше да им дава поводи за подобни твърдения. По време на тази разходка и на следващата дадима разпитваше Аша за живота й в Америка, Тя разказваше надълго и нашироко за колежа, за упражненията си, за вестника и за приятелите си. Не беше сигурна доколко я разбира дадима, при разликите в езика, културата и поколенията и поради факта, че тя постоянно кимаше, но не задаваше въпроси. Но по-късно, когато баба й се сети за малка подробност, която тя бе споменала, Аша осъзна, че разбира всичко.

На четвъртия ден, някъде между сутрешните улични търговци, които разнасяха печена царевица или отсичаха върховете на пресни кокосови орехи с мачете, дадима сподели историята за свекърва си. Описа как старицата я въвела в кухнята като млада булка, за да й покаже как да приготви къри от печен патладжан така, както синът й го обичал.

— Това беше прекалено за мен — обясни дадима. — Току-що бях се сбогувала със семейството си и ето че тя се опитваше да ме учи как да правя бенган бхарта. Сякаш не знаех! В продължение на години го бях приготвяла с майка си. Тя правеше най-добрия бенган бхарта в квартала.

— Е, и какво стана? — полюбопитства Аша.

— Излязох от кухнята и отидох в нашата стая. Седях там с часове. Тогава бях голям инат. — Засмя се. — Както и да е, след известно време тя дойде при мен. Каза ми да отида в кухнята и да й покажа как приготвям бенган бхарта. Заяви, че това вече е моята кухня и че съм свободна да готвя, както искам. Ето такава жена беше тя. Много щедра към другите. Никакъв егоизъм. — Аша се изненада, че тя говореше с толкова любов и уважение за свекърва си, след като беше чувала толкова много жени да се оплакват от майките на съпрузите си.

— Това е храмът, който тя посещаваше всеки ден — посочи дадима, докато минаваха покрай една безлична бяла фасада на няколко преки от апартамента. — Ела, ще ти покажа. — Аша никога преди не бе влизала в храм, така че повтори действията на дадима, като свали маратонките си пред входа. Влязоха в обикновената зала с няколко статуи на хиндуистки богове. Дадима застана за момент пред една от статуите с глава на слон, затвори очи и притисна длани една в друга. — Ганеша^[1] — прошепна й дадима — премахва пречките. — После тя пристъпи напред, постави отворената си дясна длан над стоманено блюдо с живо пламъче, взе малка шепа фъстъци и захар на кристали и предложи на Аша да направи същото.

Отвън дадима обясни по-подробно.

— В семейството ми извършваме ежедневното си богослужение у дома и ходим в храма само на големи празници. Храмът „Лакшми“ — трябва да го видиш, докато си тук, — прекрасен храм, много голям, там се стичат хора от цял Мумбай. Във всеки случай, след като се омъжих и се преместих да живея тук, започнах да идвам в този малък мандир с моята сасу. Във всеки квартал има по един такъв. Хората се отбиват тук за няколко минути сутринта или като се прибират у дома. Смятам, че внася мъничко спокойствие в ежедневието ми.

— Дадима! Извинявай, ако задавам глупави въпроси — осмели се да попита Аша на петия ден. — Къде се научи да говориш английски? Повечето хора на твоята възраст в сградата, изглежда, знаят само по няколко думи.

Дадима се засмя тихо.

— От баща ми. Той беше истински англофил. Когато всички други обвиняваха британците за проблемите на Индия, баща ми настояваше да ходя на уроци по английски. Искаше да завърша колеж, преди да допусне момчетата да ме оглеждат за женитба. Беше изпреварил времето си, моят бапу — усмихна се тъжно тя. — Наистина разбираше стойността на жената. Винаги се отнасяше към майка ми като към чисто злато.

И така продължиха да се разхождат всеки ден. Дадима постепенно споделяше историите си и се връщаше все по-назад в спомените си. Аша се научи да спазва деликатния баланс да бъде добър слушател: да задава достатъчно въпроси, за да накара дадима да продължи, но без да прекъсва потока на спомените й. След една седмица сутрешни разходки дадима започна да говори за преселението на семейството им по време на Разделението^[2], разделянето на страната на Индия и Пакистан, съвпаднало с независимостта на страната от Британската империя през 1947 година. Семейството на дадима живеело в Карачи, столицата на северния индийски щат Синдх. Баща й притежавал процъфтяващ бизнес за износ на зърно и често пътувал до Близкия изток и Източна Африка. Имали красив дом, две коли и няколкостотин акра земя, където дадима, сестра й и братята й си играели свободно. Трябвало да изоставят всичко, когато били принудени да се изселят.

Карачи бил обявен за столица на Пакистан, новата мюсюлманска държава. Британците прокарали границите върху картата на Южна Азия, без да се съобразяват с хората, които живеели от погрешната им страна. Така те били принудени да се разделят с домовете си, да прекратят бизнеса си и да изтръгнат семействата си от всичко познато, за да поемат към границата. Семейството на дадима като много индуси в Карачи, се преселило в Бомбай. Баща й останал да приключи делата им и да спаси каквото може от авоарите им, докато дадима пътувала с майка си, сестра си и братята си по море до Бомбай. Имали късмет, че можели да си купят билети за кораба, както каза тя, тъй като онези, които пътували с автобус или с влак, пострадали най-много в сблъсъците с пътници с различна вяра, пътуващи в другата посока.

— Тогава брат ми беше само на четиринайсет, пет години по-малък от мен — обясни дадима, — но като най-голямото момче в семейството, той замести баща ми. Грижеше се за нас по време на пътуването. Когато корабът приближи до пристанището, ни натовариха в малка лодка, която да ни закара до брега. Майка ми и четирите деца плавахме към светлините на този град, където не познавахме никого. Внезапно брат ми се изправи, закрещя и започна да маха обратно към кораба. Беше преброил куфарите ни — бяхме взели десет, — а в лодката имаше само девет. Брат ми искаше да се върне на кораба и да вземе последния. Трябваше да отиде сам. Това бе всичко, което ни бе останало, онези куфари. — Дадима поклати глава, като си спомни. — Майка ми беше толкова уплашена. Не искаше да го пуска. Беше тъмно, а и корабът беше огромен. Не беше сигурно, че ще намери куфара и че ще се върне при нас. Но той отиде. Беше само на четиринайсет, но знаеше, че татко му се е доверил да бъде мъжът в семейството. Майка ми плачеше и се молеше през цялото време, докато го нямаше. Започнах да се чудя какво ще стане, ако той не се върне. Вече бяхме оставили бапу в Карачи и…

— Какво стана? — попита Аша.

— О, успя да се върне, малко разтреперан, но беше намерил последния куфар. И, разбира се, стигнахме живи и здрави до пристанището — тя посочи към водата.

— А баща ти?

— Бапу дойде при нас след няколко седмици. Всички се събрахме след Разделението. Извадихме по-голям късмет от мнозина други — промълви тя. — Но баща ми никога вече не беше същият човек, след като напуснахме Карачи. Мисля, че нещо в него се пречупи, когато остави града, който обичаше, и бизнеса, който бе изградил с толкова труд. Никога вече не беше същият. — Те изминаха останалата част от пътя в мълчание.

Тази сутрин, докато си връзваше обувките, Аша се надяваше да чуе нещо за своята история. Родителите й рядко говореха за раждането й или за осиновяването в Индия, а когато го правеха, постоянно повтаряха едни и същи подробности. Още след раждането си била дадена в сиропиталище, наречено „Шанти“. Останала там, докато навършила една годинка, а по това време родителите й дошли в Индия, осиновили я и я отвели в Калифорния. Това беше всичко, което Аша знаеше за произхода си. Не бе сигурна дали дадима ще й каже нещо повече, но беше събрала кураж да я попита днес.

— Добро утро, бети — поздрави я дадима когато влезе в дневната. — Днес съм готова да те догонвам — усмихна се тя. — Онази неприятна болка в коляното е изчезнала напълно.

Аша забеляза, че баба й изглеждаше по-млада, когато се усмихваше. Понякога забравяше за възрастта й, но тогава дадима споменаваше как семейството й купило първия хладилник в сградата и Аша отново осъзнаваше колко много бе преживяла тази жена.

— Добре, аз също съм готова. Това за мен ли е? — попита Аша, като махна линийката от чашата с горещ чай. Никога преди не бе харесвала индийски чай, тъй като той й се струваше прекалено силен и сладък. Но нещо в чая на дадима, с лек аромат на кардамон и мента, го превръщаше в чудесно начало на деня.

Беше красива сутрин. Въздухът бе необичайно свеж, имаше лек ветрец, който подухваше от океана към крайбрежната улица.

— Ти виждаш Индия за пръв път на двайсет години, бети — обърна се към нея дадима. — Какво мислиш за нея? — И без да дочака отговор, тя продължи. — Знаеш ли, че баща ти не беше много по-голям от теб, когато замина за Америка. О, тогава той беше толкова млад. Не знаеше за трудностите, пред които му предстоеше да се изправи.

— Знам. Той постоянно разказва за това колко му е било трудно, докато е учил медицина. Мисли, че аз не уча достатъчно — призна Аша.

— Не ученето му беше трудно. Той винаги е бил умен. На първо място в класа в училище, капитан на отбора по крикет, винаги с най-добрите оценки. Не, аз не се тревожех затова. Знаех, че ще се справи добре. Безпокоях се за другите неща. Той не познаваше никого там. Мъчеше го носталгия. Не можеше да намери място с добра индийска кухня. В началото хората не разбираха акцента му. Професорите му го караха да повтаря отговорите си два-три пъти. Смущаваше се. Започна да слуша касети, за да се научи да говори като американец.

— Наистина ли? — Аша се опитваше да си представи как баща й слуша записите, повтаряйки думите.

— Хахн, да. Беше му много трудно. В началото ни разказваше всички тези неща, когато се обаждаше, но с времето започна да споделя все по-малко и по-малко. Мисля, че не искаше да ни безпокои.

— А вие притеснявахте ли се?

— Хахн, но разбира се! Това е бреме, което майката носи цял живот. Ще се тревожа за децата и внуците си всеки божи ден чак до последния си дъх, сигурна съм в това. Това е част от майчинството. Това е моята карма.

Аша се замисли върху думите й и замълча за малко.

— Нещо не е наред ли, бети? — попита я дадима.

— Просто си мислех за майка си. За моята, нали разбираш, биологична майка. Чудех се дали тя си мисли за мен, дали се тревожи за мен.

Дадима хвана ръката й и я стисна здраво, докато продължаваха да вървят.

— Бети — прошепна тя, — уверявам те. Няма ден в живота й, в който майка ти да не мисли за теб.

Очите на Аша се напълниха със сълзи.

— Дадима! Спомняш ли си ме като бебе?

— Дали си те спомням? Какво, да не си мислиш, че съм някоя побъркана старица, която си е изгубила ума? Разбира се, че си спомням. Имаше малко рождено петно на глезена и още едно на носа — да, ето това, още е там. — Дадима го докосна леко с пръст. — Знаеш ли, според нашата традиция, ако имаш рождено петно на челото, това означава, че си предопределена за велики дела.

Аша се разсмя.

— Наистина ли? В Америка това означава, че си предопределена да използваш коректор.

— И много обичаше да ядеш оризов пудинг с шафран. Имахме малко в първия ден, когато те доведоха тук, и след това на всеки два дни трябваше да правим нов, само за теб! — Възкликна тя. — Баща ти трябваше да се примири. Той беше свикнал цялата тази храна да се приготвя специално за него, но щом пристигна ти, всички се фокусирахме върху теб. — Дадима се усмихна. — О, да, и се обръщаше по коремче веднага щом те сложехме да спиш, свиваше се на малка топчица и оставаше така до сутринта.

— Дадима? — обади се тихо Аша, усети как сърцето й заби по-бързо.

— Хахн, бети?

— Аз… мисля, че трябва да се опитам да открия истинските си родители. — Аша видя как възрастната жена се стегна почти незабележимо и как някаква неясна тревога премина по лицето й. — Аз обичам мама и тате повече от всичко и не искам да ги нараня, но… отдавна се чувствам по този начин, откакто се помня. Просто искам да знам кои са те. Искам да науча повече за себе си. Все едно че има малка кутийка с тайни за живота ми и никой друг не може да ми я отвори. — Аша въздъхна и погледна към морето.

След поредното продължително мълчание дадима се обади:

— Разбирам, бети. — Океанска вълна се разби във вълнолома и тя продължи. — Говорила ли си с родителите си за това?

Аша поклати глава.

— За мама това е чувствителна тема. Тя наистина не разбира и… първо исках да видя дали изобщо е възможно. В Индия има един милиард население — ами ако те не искат да ги намеря? Те са ме изоставили. Тогава не са искали деца, защо ще искат да се запознаят с мен сега? Може би е по-добре да не ги търся.

Дадима спря, обърна се към нея и хвана лицето й с набраните си ръце.

— Ако усещаш, че е важно, трябва да го направиш. Очите ти са много специални, точно като теб. Предопределена си да видиш неща, които другите не могат да видят. Това е твоят дар. Това, бети, е твоята карма.