Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secret Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
aisle (2015г.)

Издание:

Шилпи Сомая Гоуда. Изгубената дъщеря

Канадска. Първо издание

Отговорен редактор: Ивелина Стилов

Редактор: Даниела Атанасова

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Коректор: Атанаска Парпулева

Художествено оформление на корицата: Мариана Кръстева Станкова

Издателска къща „Хермес“, София, 2012

ISBN: 978-954-261-128-8

История

  1. — Добавяне

24.
Следобедна почивка

Бомбай, Индия — 1991г.

Джазу и Кавита

Джазу изпъшка, като погледна към тенекиения циферблат на будилника. Пружините на леглото изскърцаха, когато той се надигна от дюшека, макар че този звук можеше да идва и от ставите му. Той докосна прасеца на Кавита, докато вървеше вдървено покрай леглото в стаята, където спяха цялото семейство. След като тя се размърда, той слезе на долния етаж да ползва общата тоалетна за чавл апартамента. Едно от предимствата на ранното събуждане бе това, че тоалетната все още не бе препълнена.

Когато се върна, той видя, че Кавита вече се бе изкъпала и облякла. Тя си миеше зъбите, плюейки през парапета на балкона. Докато се къпеше, във втората малка стаичка, която използваха и за готвене и ядене, той чуваше подрънкването от молитвеното звънче на Кавита. Нежното й пеене скоро щеше да събуди Виджай. Дори да имаха повече място тук, Виджай нямаше да спи сам. Не само че за шестте си години бе свикнал да спи в леглото на родителите си, но от изпитанията им в бедняшкия квартал той постоянно сънуваше кошмари. Кавита влезе в кухнята да приготви закуска. Джазу отиде бързо до общата стая да се облече и да прокара тънко черно гребенче през мократа си коса. Спря пред мандир да притисне длани и да наведе глава. Те се разминаваха така по няколко пъти всяка сутрин, споделяйки един мълчалив, добре отрепетиран танц.

— Храна? — попита Кавита.

— Ще я взема със себе си — отговори той. Фабриката във Викхроли, където работеше, бе на четирийсет минути път, кратко разстояние според бомбайските стандарти, но той обичаше да е сред първите, пристигнали на работа сутрин.

За щастие, Централната гара се намираше само на няколко преки и той вече бе усвоил умението да тича, за да хване влака, потеглящ от гарата, да скочи в него в последния възможен момент. Това бе най-приятната част от деня му: този спорт за хващане на влака, свободата да виси отвън, докато влакът препуска през града, усещайки вятъра през дрехите си, вече подгизнали от пот. Бе чувал, че това е опасно: сигурно защото две хиляди пътници умираха всяка година, возейки се така. Но като се има предвид, че с тези влакове в Бомбай пътуват няколко милиона, на Джазу това не му изглеждаше неразумно или особено опасно.

Фабриката за велосипеди, където работеше, от друга страна, категорично не бе безопасна. През първия си месец там той видя как двама мъже губят пръстите си в машините, а трети бе обгорен жестоко с оксижен. Като пристигаше рано, печелеше шанса да получи някоя от не толкова опасните задачи, да боядисва рамки или да завинтва болтове с гаечен ключ. Фабриката представляваше голям, прашен склад със струпани безразборно машини и инструменти. Трудно се виждаше на слабата светлина и Джазу неведнъж се бе препъвал в електрическите кабели, опънати по целия под. Прахът и изпаренията от оксижените дразнеха гърлото и очите му толкова много, че изпитваше облекчение, когато излизаше отвън, в смога на Бомбай. Въпреки това Джазу се чувстваше късметлия, че си намери тази работа няколко дни след полицейската акция в селището. Заплатата не бе толкова, колкото би изкарвал като дхабавалах: само осем рупии на час. Но ако работеше един час допълнително сутринта и един вечерта, печелеше над две хиляди рупии месечно. Толкова изкарваше за пет месеца на село.

Въпреки това не беше лесно да си намерят апартамент, който да могат да си позволят. Чавл на „Шиваджи роуд“ бе мъничък; всъщност много по-малък от къщата, която оставиха на село. Но перспективите за Джазу бяха се променили от пристигането им в Бомбай, след ужасите, които видяха в бордеите. Онова, което трябваше да продължи една-две нощи, се проточи със седмици, а на тях им се стори още по-дълго. От всички неща, които бе чул за Бомбай, сред всички мечти в съзнанието му никъде нямаше място като Дхарави. Това беше достатъчно, за да му се прииска да си събере багажа и да се прибере у дома.

Но съзнаваше, че няма за какво да се връща, знаеше също, че семейството му разчита на него. Той ги бе довел тук и щеше да се грижи за тях. В деня след полицейската акция Джазу си купи нож от мъжа с жълтото сари и започна да спи до вратата с него в ръка. Защото няколко нощи след това Виджай се будеше с викове и после трябваше да го приспиват. Кавита, макар да не казваше и дума, определено ненавиждаше това място и омразата й нарастваше с всеки изминал ден, в който бяха принудени да останат. Много пъти той се връщаше и я заварваше да удря яростно по пода на колибата им с метлата, докато Виджай седеше изплашен отвън. Чавл на „Шиваджи роуд“ задоволяваше основните им нужди и предлагаше повече сигурност и уединение от басти. Дори наблизо имаше добро училище за Виджай. Те похарчиха останалите си спестявания, както и по-голямата част от новата заплата на Джазу, за да платят наема. В онази първа нощ скромният им двустаен апартамент приличаше на дворец в сравнение с мястото, където бяха отседнали преди това.

Влакът забави ход, когато приближи гарата, а Джазу скочи на перона, поглеждайки часовника си. Въпреки че щеше да продължи пеша, той щеше да пристигне във фабриката преди седем и трийсет, както всяка сутрин, откакто започна работа. Щеше да види майстора, който един-два пъти дори му предложи чаша хладък чай, оставен недокоснат върху таблата на шефовете. Джазу ходеше на работа така шест дни седмично, от рано сутрин до късно вечер. Правеше каквото му кажеха и рядко ползваше почивка дори когато другите мъже излизаха да пушат. Вечер, когато се прибираше у дома, той вонеше на пот и тялото го болеше. Уморяваше се повече, отколкото на полето на село. Но Джазу нямаше нищо против. Те вече бяха на път да изградят по-добър живот.

Кавита изми последните съдове от неръждаема стомана. Всяка сутрин тя отиваше в луксозния апартамент на работодателя си и първото й задължение беше да измие съдовете от закуската. Получаваше нареждания от Бхая, главната слугиня, която бе работила тук толкова дълго, че инструкциите на мемсахиб[1] към нея се изчерпваха в откъслечни фрази, които разбираха само те двете, като някакъв таен език. Бхая също така поемаше по-приятните задължения — да ходи на пазара и да надзирава готвенето, докато Кавита миеше съдовете и чистеше повечето стаи. Те изпълняваха задачите си мълчаливо и когато Бхая говореше с Кавита, то обикновено я караше да добави нещо — пшенично брашно, масоор дал, семена от кимион — към пазарния списък, който Кавита помнеше наизуст. Макар да не можеше да чете и пише, Кавита имаше отлична памет и Бхая бе започнала да разчита на нея за това.

Изненадващо е каква бъркотия могат да направят двама души, дори когато децата им са пораснали и са достатъчно богати, за да живеят другаде. Сахиб[2] и съпругата му използваха по няколко малки чаши и купички за всяко ядене, не като единствената тхали, с която Кавита бе свикнала. Бхая също бе толкова лоша и използваше отделен съд за приготвянето на всяко ястие. Понякога мемсахиб носеше по три различни сари на ден, като оставяше съблечените при разхвърляните по леглото фусти и блузи. За бижутата си обаче полагаше големи грижи и винаги ги заключваше в металния шкаф. Всеки ден Кавита изглаждаше грижливо саритата и ги сгъваше, а после ги прибираше в гардероба. Често се отбиваха посетители, а сахиб и мемсахиб имаха гости почти за всяко ядене. Бхая винаги приготвяше достатъчно храна поне за шест души, което означаваше, че оставаше доста и за двете слугини.

Кавита разбра за тази работа от сестрата на Бхая, която живееше на техния етаж на „Шиваджи роуд“. Тази работа не се нравеше на Джазу; той би предпочел тя да се захване с шиене. Но тя печелеше по седемстотин рупии на месец. А апартаментът бе просторен и красив, с хладни мраморни подове, масивни дървени мебели и голяма кухня. Това бе прекрасно място, където да прекарва дните си, дори като слугиня. И по-важното — следобед Бхая й позволяваше да излиза, да взема Виджай от училище и да го води тук, докато свърши работа.

Ранният следобед, след обилното хранене по пладне, когато отвън бе най-горещо и вентилаторът на тавана изглеждаше особено примамлив, бе единствената част от деня, когато Бомбай забавяше ход. Шофьорите на таксита сваляха табелите си и се изтягаха на задните седалки. Слугите в шестетажната сграда на мемсахиб лягаха на рогозките, подредени в отворените коридори и площадките на стълбищата. Дори портиерът седеше във фоайето и дремеше. Когато се върна с Виджай, Кавита го видя там с клюмнала напред глава, с брадичка върху гърдите и слюнка на устата. Кавита никога не бе почивала през деня, така че тази уговорка я устройваше. Днес Бхая я бе помолила да вземе малко панеер на път към училището на Виджай. След като спря на пазара, Кавита погледна часовника си. Имаше достатъчно време за малко отклонение. Ако вървеше бързо, щеше да успее. Никакво мотаене днес.

Десет минути по-късно, останала без дъх, тя стигна до познатата желязна порта на сиропиталището. Опря лице в металните решетки и гледаше през тях към табелата с червени букви на вратата. Зад нея се чу смях и тя се обърна. Колона от деца, в редица по двама и подредени по височина, се движеше към нея. Тя бързо огледа лицата на малките момиченца, търсейки онова, което съвпадаше със спомена, издълбан в съзнанието й. Едно момиче й се усмихна, но цветът на кожата му бе прекалено тъмен. Друго изглеждаше с точния ръст, но пък имаше тъмнокафяви очи. Докато минаваха покрай нея, тя забелязва, че децата бяха облечени с чисти дрешки. Изглеждаха добре нахранени, щастливи. Вървяха твърде бързо и последните минаха през железните порти и се втурнаха в сградата. Никога нямаше достатъчно време.

Тя трябва да е някъде там. Разбира се, имаше и друга възможности, онези, които я преследваха нощем: Уша бе продадена като робиня или пък бе умряла от глад или болест. Точно заради това Кавита не преставаше да идва тук с надеждата да види малкото момиченце с очите си, за да се освободи от опасенията, които я тормозеха.

Внезапно тя се сети колко е часът. Виджай.

Пресече бързо улицата. Щеше да закъснее само с няколко минути. Денят бе прекрасен и тя може би щеше да успее да купи малко прясна кокосова вода, за да си я поделят на връщане. Приближавайки към училището, тя чу глъчката на малките момчета, които играеха на двора след часовете. Но днес гласове им звучаха гневно, а не игриво. Кавита забърза крачка и стомахът й се присви от притеснение. Когато пристигна, видя книги, разхвърляни из двора, и група момчета, струпани край тухлената стена на училището. Втурна се да отключи металната порта, отвори я, затича се с всички сили, колкото й позволяваше сарито. Когато приближи, тя чу момчешките подигравки:

— Селянче! Гавар! — повтаряха те.

— … Защо не се върнеш на село и не си играеш с другите пиленца!

Кавита се провря между момчетата и видя Виджай на земята, облегнат на стената, с издраскани и разкървавени крака и изцапана риза. Тя се втурна към него и притисна главата му към гърдите си.

— Какво ви става, момчета? Нямате ли срам? Махайте се оттук. Веднага! Преди да съм ви набила! Хайде! — разкрещя се тя, размахвайки едната си ръка към тях, докато държеше главата на сина си с другата.

Те хукнаха да си вземат чантите и се затичаха по улицата, продължавайки да се смеят. Тя се обърна към сина си да огледа раните му. Долната му устна бе подута, бузата му бе одраскана, а по лицето му се стичаха сълзи. Тя седна и го придърпа в скута си, за да може да обхване цялото му тяло с ръцете си. Люлееше го и усети мокрите му шорти и крака.

— Ето, ето, мило мое дете, всичко ще бъде наред. — Дори докато изричаше тези думи възможно най-спокойно, тя огледа училищния двор и улицата зад портата за други опасности, които сякаш приемаха различен облик всеки ден в този непознат град.

Ноември 1997г.

Иска ми се да си тук, за да ми помогнеш.

Трябва да напиша автобиография за урока по обществени науки в осми клас, но не зная откъде да започна. Не знам откъде съм наистина. Винаги когато попитам мама, тя просто ми разказва една и съща история — взели ме от сиропиталище в Индия, когато съм била бебе, и ме довели в Калифорния.

Тя не знае нищо за теб или защо си ме оставила там. Не знае как изглеждаш. Трябва да си приличаме и се обзалагам, че знаеш какво да направя с гъстите си вежди. Мама изобщо не обича да говори за тези неща. Казва, че сега съм като всички други и че това не трябва да има значение.

Татко се опита да ми помогне да намеря снимки за проекта си. Той извади стар албум с черно-бели снимки и прозрачна хартия между страниците. Имаше негови снимки в екип за крикет и на чичо му, яхнал бял кон на сватбата си.

Разказа ми за фестивала на хвърчилата, който децата в Индия празнували през януари, и за разноцветните бои, които хвърляли за онзи празник през пролетта. Струва ми се много забавно.

Никога не съм била в Индия.

Бележки

[1] Госпожа, господарка (англо-инд.). — Б.пр.

[2] Господар, господин (инд.). — Б.пр.